[+18] Къщата на Виктор Карпович.

Последните му думи отново разиграха мръсното подсъзнание на Мадлен и осветиха някои забравени кътчета от въображението й. Палава усмивка цъфна на устните й и не успя да я прикрие. А може би не искаше.
-Страхотно!-въодушевлението и едва ли не детската радост прозираха в гласа й, а очите й засвяткаха игриво, което правеше лицето й да изглежда по своему щастливо. Плесна с ръце и увисна на врата на Виктор за още една спираща дъха целувка.
Взе дрехите от леглото и без да се притеснява от ненатрапчивия му поглед се преоблече, като успя да забележи похотливата усмивка на лицето на утешителя. Усети отново някакво пърхащо чувство в стомаха си, което я караше да лети в облаците. Когато стана готова, което не отне повече от десет минути, изчаквателно се обърна към Карпович с леко въпросително изражение.

-Брей, че бързо се оправя прекрасната Мадлен.- засмя се Виктор и я хвана през кръста притегляйки я към себе си, докато вървеше назад с гръб към вратата и стълбите към първия етаж и все пак успя да излезе и да слезе без да претърпи каквито и да са инциденти, а това си беше плод на многото години, в които изкачваше тези стълби и слизаше по тях, в момента познаваше достатъчно добре пътя до вратата, за да успее да се изкачи с двадесет хартиени торби в ръцете си, без да целуне някое от стъпалата или направо пода по полета си на долу. Разбира се, за да стигне до съвършенството, веднъж вече преживя "I believe i can fly" и завърши с целувка на входната врата, но това винаги можем да го спестим, за да не го излагам много.
-Ще отидем с колата.- каза Виктор и се усмихна приятно.- Кабинета ми е доста далечко от тук, но пък, затова е изключително усамотен.
Намигна заговорнически и наистина развратнически, както си гледаше по принцип.

Пътят се оказа по-мъчителен, отколкото Лехейн можеше да предполага. Бедният червен ван отдавна се бе разделил с гласа си или така нареченото радио, което би могло да абсорбира тишината помежду им. Двете нямаха какво да си кажат. Можеха да поддържат един безинтересен, безсмислен и нисш разговор, колкото да не се затормозяват от атаките на мислите си, но на кого ли бе нужен той? Защо им трябваше да свикват с размяната на фрази, когато с края на тази мисия щеше да дойде и краят на отношенията им? Техният екип не бе нищо повече от сливане на безупречните им умения с цел да се докопат първи до Карпович и следователно да получат аплодисментите на Института. Наистина ли бяха толкова вглъбени в търсенето или единствено се заблуждаваха? Уайт не си отговори на този въпрос, дори не опита да потърси отговор. Може би дори обещанията им да не се нападат взаимно щяха да избледнеят след края на мисията.
И все пак не пътуваха в тишина. Не и в пълния смисъл на думата, защото Клариса често я нарушаваше, създавайки леки паузи, в които даваше насоки за пътя. Но само толкова. Накрая Амбър можеше да се оправя и сама, направи няколко леви завоя, после вдясно и само няколко метра я деляха от чакълестата алея пред къщата, където вероятно някога бе спирала Шърлийн.
Червенокоската излезе от колата с необяснима дързост, въпреки че не бе сигурна дали тук имаше някой, дали Виктор живееше с някого или трябваше да се самопоканят по нецивилизован начин. В очите й неусетно бе загорял пламъка на устремеността. Устременост към победа, към себедоказване пред Института.
- Е, ще влизаме ли? - попита, поглеждайки към Нерион след тихия шум от затварящата се врата от нейната страна. След това погледът й се плъзна по сградата сякаш търсеше признак на живот, но не толкова търсеше следа от чуждо присъствие, колкото оглеждаше самата сграда. Тя бе толкова масивна, че лесно можеше да бъде объркана като жилищна кооперация, а не една самостоятелна и просторна къща.

Грижовна Нежност, Душа с тяло на тридесет и три годишна жена, в момента изглеждаща дори по- състарена от обикновеното дочу звукът от двигателя на кола, паркираща на алеята и смътно й се прииска това да е Виктор. Беше се усъмнила в липсата му и факта, че не се появяваше вече три месеца, а когато видя снимката му по телевизията, където рядко съобщаваха подобни новини, да не говорим изобщо за лоши, цялата се бе втресла, както се втрисаше сега от хлиповете си. Едва ли често можеше да се види тъжна Душа, но Грижовна Нежност беше именно такава в този момент.
Тя подскочи от мястото си при касата на вратата между кухнята и всекидневната, където стоеше за пореден ден повече от шест часа без да променя особено позата си. Въртеше глава ту към едното помещение, ту към другото, а когато погледа й попаднеше на засъхналите капки пръв по плота, стискаше очи и се разплакваше неудържимо. Грижовна Нежност премина разстоянието до входната врата за отрицателно време и я отвори с надеждата там да стои Виктор, ала вместо него, две жени се изпречиха на пътя й.
-Къде е той?- устните й се разтрепериха, а гласът й звучеше сподавено.

//Когато влезете в къщата имате няколко ключови помещения. Едно от тях е холът. От там се разнася силна миризма на уиски от дивана, както и една особено неприятна от разсипаната храна по килима, която отдавна беше започнала да се разлага, ала Грижовна Нежност не смееше да почисти. На масичката ще намерите две използвани чаши за алкохол, от тях можете да снемете доста отпечатъци... ала дали и двата вида ще присъстват в регистъра с Души? Кухнята ви предлага само няколко капки кръв, ала чия ли е? Не бих пропуснала да се запитам това, да не забравяме и иглата за татуиране и шишенцето с мастило.
Леглото в спалнята е неоправено, а чаршафите особено намачкани. Дали господин Карпович не е имал малко креватни забавления преди да изчезне? Освен това ще намерите обувките му, оставени доста по- скоро от всичко останало и с липсваща прах по тях. Но пък съдържат нещо много по- важно... ПЯСЪК! По тях има червеникави ситни песъчинки. Къде ли е бил? И защо е идвал без да се обади?
Не забравяйте също така да разпитате Грижовна Нежност при малко повече желание. Тя определено може да ви разкаже някои неща за навиците на Карпович. УСПЕХ!

Въздишка на раздразнение и отчасти отчаяние от припряността на Клариса се изтръгна от устните на Лехейн. Тя никога ли, ама наистина никога ли не бе губила някого, който бе успял да й влезе под кожата и да пробудя някаква грижа? На кой ли го говореше? Нерион бе Душа, Търсач, те едва ли не нямаха право на подобен вид слаост. Може би някъде криеха някакви чувства, някакви спомени за такива, може би някога самото тяло бе чувствало нещо подобно на това, през което преминаваше бедната жена в момента, но инстинктите бяха претъпили емоциите и сега бяха единствените следи, които трябваше да бъдат следвани.
- Госпожице, разбирам през какво ви се налага да преминете, но... Онова, което знаете за Карпович би могло да бъде жизненоважно. В момента също като вас сме в задънена улица, без много информация за него или животът му. Просто следваме едни следи, които дори може да бъдат погрешни. - Уайт също опита да изкопчи някаква информация от жената, но с далеч по-различен метод. Тя бе отпуснала едната си ръка върху гърба й като един вид упора, а в гласът й се усещаше състрадателност, за която дори самата тя не бе подозирала. Естествено в думите си откриваше съвсем малко истина, но те звучаха достатъчно правдоподобно, че създаваха илюзията на нещо преживяно от самата нея.
Въпросът на Нерион я изведе от мислите й. Имало ли е жена? Та тук все още имаше жена. Или пък бедната, страдаща госпожица не се броеше за такава? И да, продължаваше да я нарича госпожица, защото не намираше индикации за встъването й в брак или друг факт, който да я превърне в госпожа, след като изключваше годините. Амбър пристъпи към хола, където също я връхлетя мирисът на силен алкохол.
- Клариса... В антрето има жена. - осведоми я с рязък тон, достигащ границите на укор, но бързо осъзна грешката си. По устните на посрещналата ги нямаше следи от червило. Може би се бе изтрило, но по тях като цяло липсваше следа някога да е присъствало такова. Тогава явно Виктор бе бил в компанията на друга. - Някакви предположения?
Гласът й заглъхваше, докато червенокоската се връщаше в антрето, хвърли бегъл поглед към жената и продължи напред към друго помещение, което според интериора си напомняше кухня. Доста неочаквана гледка бе тази кухня. Обикновено по масата се очакваше да има съдове, а не игла за татуиране и капки кръв... Амбър обиколи няколко пъти масата, потопи пръстта си в една от капките, колко да бъде сигурна, че е кръв и се върна към хола, където Клариса отдавна бе загубила интерес към чаша и продължаваше да оглежда помещението.
- Имаме си доста интересна личност... - заяви тихо, колкото да оповести новата си появя, след което се наведе леко към нея и прошепна:
- Само да видиш състоянието на кухнята.

-Той е много добър шеф.- изхлипа Грижовна Нежност, докато минаваше по край Клариса и следваше Лехейн дословно по стъпките й.
Начина и жестовете на Амбър й се бяха сторили по- добронамерени и вдъхваха доверие в нещастното й същество, карайки я да си пее всичко като стара естрадна певица пред младо поколение, което дори не иска да я слуша. Треперещите женски ръце, които от време на време се протягаха, за да докоснат някой предмет притежание на Виктор, без уликите естествено, сякаш търсеше начин да се увери, че той може още да е жив и никой нищо лошо не му е направил. Ежедневието й без него щеше да е толкова празно и тъжно... и всъщност вече доказа, че е такова!
-Беше малко странен за Душа. Много сексуален беше и постоянно идваше с жени, ама може и да е довел Ваня, неговата секретарка. - треперещия й глас разказваше това, което се въртеше в обърканата й глава.-Мислите ли, че може да е...- няколко сълзички се спуснаха по лицето й, но тя побърза да ги изтрие.- Никога не е изчезвал без да ми се обади.

Погледът на Амбър, който сканираше за незабелязани следи, се извърна по посока на Нерион. Пъстрите й ириси се впиха в тези на червенокосата търсачка. Тя просто я изумяваше с таланта си да усеща дори най-беглия детайл. Покрай нея Уайт започваше да се чуди защо бе в Института, щом Душите бяха толкова по-продуктивни от хората. С какво ли бяха добри те в дейвствиетелност? Освен да бяха обект на изследвания, давайки нова информация за своя вид и улеснявайки залавянето си, имаха ли друго какво да предложат? Може би имаше... Все пак защо ги държаха като част от екипа? Или всичко бе измама и те трябваше да вдъхват увереност, че все още нищо не бе загубено, като щяха да станат последните от вида си преди цялата земя да се насели от същества със сребрист ореол в очите си?
Лехейн прогони мислите си. Не бе тук, за да оплаква съдбата си, да проклина изборите й за нейния живот. Тя щеше да посреща всичко, докато не дойдеше онзи момент, в който щеше да посрещне и последния миг от живота си.
- Госпожице.. - започна някак отнесено, докато намери точните думи, с които да оформи въпроса си. Отчаяната глава се подаде от малкото антре към кухнята и погледът й се впи в този на Уайт. Внезапно през тялото й премина тръпка, която я накара да внимава дори повече с думите си, защото в тези очи видя една бегла надежда, те я бяха пленили като единственото спасение за давещата се в мъка душа на жената, която единствено желаеше Виктор да се върне в дома си. - Възможно ли е да сте отсъствала и в този момент Карпович, да се е връщал в къщата?
Нещо я бе накарало да мисли в тази насока. Самата липса на достатъчна информация, объркването, внесло смут при отговора й дали е имало жена в къщата... Всичко подсказваше, че или тя криеше нещо, или го пропуснала.

-Не зная. Аз вечер не спя тук, прибирам се в дома си, а той е далеч от тук.- запелтечи Грижовна Нежност.
Наистина не беше виждала Виктор, откакто беше изчезнал, но... онзи ден й се стори, че има нещо различно в къщата... вратата стоеше зееща, когато се появи, а това никога не се беше случвало. Винаги бе отключено, но отворена... в никакъв случай. Имаше едва забележими стъпки по стълбите към втория етаж, които, обаче Нежност не бе забелязала, забеляза само малките песъчинки на прага и ги събра с метлата. От къде можеше да знае, че са веществено доказателство? Никаква представя нямаше и сигурно жестоко щеше да започне да съжалява, ако узнае.
-Онази сутрин, преди два- три дни, когато дойдох вратата беше отключена, но не съм се качвала да проверя в стаята му, не смея да се кача горе, за да не разбутам нещо важноо...- разхлипа се жената.