Атина. // Пенелъпи Боуен.

by **Athena.** Нед Апр 15, 2012 1:44 pm

Име: Атина. С това име я познават всички. Истинското й име е Пенелъпи Боуен, по-късно прекръстена на Кармен при залавянето си. С цел да остане в тайна приема името Атина.
Години: Двадесет и три.
Общество на бегълците: Горски бегълци

Атина. // Пенелъпи Боуен. Tumblr_ls3e75aDVI1qgs510o1_500_large

/Odette Annable Yustman./

- Здравей, красавице. - проехтя тих глас, почти шепот, сливайки се в горския въздух. Пенелъпи бе убедена, че познава гората по-добре от всеки друг, но Душите властваха на всичко. Беше останала съвсем сама. Без родители от поне година и половина, а сега и без приятели. Брояха се на пръсти онези, на които можеше да се довери. Погледът й се вдигна на нивото на чуждия. Сини очи с типичния проблясък, подсказващ, че пред нея стои Душа. Не просто Душа, а Търсач. Огледа спокойно приемника. Мъж наближаващ трийсетте с тъмна коса, оставане да порасте почти до раменете и прилежно прибрана, въпреки че продължаваше да стои рошава. Тя отстъпи назад, все още приковала поглед в неговия. Хилав клон изхрущя под краката й. Последваха още няколко пукота в близката далечина. Там, където предполагаше, че е остатъкът от групата й. Бяха общо трима, може би четирима. Нямаха много шансове пред десетината, обградили ги от почти всички страни, но можеха да опитат. Тъмната и гъста коса обрамчваше лицето й, докато не остана зад нея, щом тя побягна. Знаеше, че не е сама. Надяваше се, че не е. Скайлър, Ребека... Те трябваше да я следват, но нямаше време да погледне назад. Различни звуци достигаха по слуха й, но не обръщаше внимание на нито един от тях. Трябваше да се измъкне жива или мъртва, но в никакъв случай да не се предава. Беше си обещала, че те няма да я притежават.
За секунди бе принудена на спре да бяга. Нямаше път напред. Из зад дърветат се показваха още Души, препречвайки единствената й възможност да им се изплъзне. Огледа се, беше в истински капан. Скайлър бе на метър зад нея, но падна улучен от упояваща стрела или куршум. Пенелъпи нямаше представа, но бе сигурна, че това нещо отнемаше силите му. Ребека непокорстваше в чуждите ръце, докато я водеха към същата сенчеста поляна, където самата тя бе приклещена. Пенелъпи пое дълбоко въздух и нормализира дишането си, въпреки неговия учестен бяг. Нямаше да се предаде. Независимо какво правеха, тя винаги щеше да остане свободна. Дори да трябва да умре. Две силни ръце я сграбчиха за раменете, причинявайки й болка, която бе последвана от сподавен стон. Не искаше да издава каквито и да било емоции пред тях, но още по-лошо бе, че губеше всякакво доверие към всеки присъстващ. Дори към Скайлър. На него винаги бе вярвала, но сега го гледаше с някакво презрение сякаш той бе виновен за настоящата ситуация. Вероятно имаше някаква вина. Никога нямаше да забрави, че той имаше връзки в средите на Душите и вечно се бе съмнявала в думите му, че всичко е наред, защото можеше да се окаже предател. Но най-голямата вина бе нейна. Знаеше, че не бе сигурно да напускат лагера, но смяташе, че в района липсват Търсачи, а точно тук охраната бе засилена. Знаеше, че ако нещо се случи с останалите щеше да обвинява единствено себе си.
Скайлър се размърда в опит да се измъкне и да й помогне, което привлече вниманието й, но не бе единствено нейното. Още двама Търсачи го заобиколиха, прилагайки нужната сила, за да го усмирят.
- Много лоши приятели си избрала. Ако не мируват, ще си заслужат още. - проехтя глас зад гърба й. Същия глас, който я бе посрещнал в началото на гората. Вече знаеше, че това е синеокият Търсач и вероятно главатар на групата. Поне така предполагаше, защото единствено той изглеждаше като човек, който знае какво върши. Останалите можеха единствено да използват сила, да гонят и да залавят. Група евтината работна ръка без грам мозък.
- Как се казваш, дивако? - попита синеокият, обръщайки се към Скайлър, който го гледаше с омраза. В зелените му очи проблясваше първичното и животинското, но само толкова. Нямаше сили да се съпротивлява или не го правеше, защото бе разбрал, че няма смисъл. Пенелъпи знаеше, че Скайлър ще използва фалшиво име. Това бе тяхната тактика. Скайлър веднъж бе казал, че Търсачите обикновено издирвали със списъци. Не бяха съвсем сигурни, но можеха да опитат.
- Джеймс. Джеймс Клиъруотър. - процеди през зъби, но с доста уверен тон Скайлър без да отмества поглед от синеокия. Душата се обърна към друг член от групата си. Макар да бе със сведен поглед, Пенелъпи надигна леко глава, за да види какво прави той. В ръцете му забеляза черен тефтер, което породи лека усмивка. Може би Скайлър бе прав, че имаха списък, но това нямаше да ги измъкне.
- Джеймс. Няма такъв.
Разбира се, че нямаше да има. Едва ли Джеймс Клиъруотър някога бе съществувал. По движенията върху шумата Пенелъпи разбра, че синеокият приближава към нея. Усмивката й за секунди изчезна и лицето й остана все така неутрално както преди сякаш бе от порцелан. Усети пръстите му под брадичката си и надигна покорно глава при лекия натиск, срещайки бляскавия му поглед. Когато заговори дъхът му галеше, но и дразнеше кожата й, а лицето й бе събрано в дланите му, така, че да не мърда.
- А ти, хубавице... Как те наричат?
При тези думи Пенелъпи сякаш забрави за плана. Лия. Лия Уотсън. Това трябваше да каже, но думите просто отказваха да излязат от устните й. Губеше името си, докато накрая не изрече нещо съвсем различно.
- Пенелъпи. Пенелъпи Боуен.
***
Различни викове се смесваха, докато вървяха по дългия и светъл коридор, напомнящ на част от лаборатория. Пенелъпи знаеше, че Душите разполагат с далеч по-напреднал опит в технологиите от нейния човешки вид, но не бе предполагала сградите им да изглеждат толкова обикновено. А може би бъркаше, може би това не бяха техните сгради, а приспособени човешки лаборатории и заводи. Няколко пъти опита да забави ход, но вечно беше изблъсквана напред или нечии ръце й причиняха нетърпима, но невредима болка, за да пречупят духа й. Главатарят от своя страна следеше винаги дали се държат добре с нея. Нямаше мнение относно останалите от редицата, но следеше по нейното тяло да не остане дори една малка следа сякаш отсега я бе белязал за своя. Кармен. Това име й бе дал. Едно име, което не означаваше нищо за нея. Дори Пенелъпи нямаше особена стойност за нея. Ако пожелаеше можеше да бъде Алиса, Катрин и всяко друго име, което срещне в книга или филм. Но за него очевидно то имаше някаква стойност. Произнасяше това име с толкова емоции, на които Пенелъпи не бе очаквала никоя Душа да бъде способна. Те избиваха хората като горски дивеч, но реално сякаш чувстваха нещо.
- Кармен. – произнесе новото й име по същия чувствен начин и Пенелъпи пристъпи напред, докато останалите останаха неподвижни в редицата. Знаеше, че ако искаше да оцелее поне още няколко секунди, то трябваше да следва правилата. Не се съмняваше, че сред Душите имаше и предатели, които продължаваха да играят по правилата, за да си подсигурят по-добър живот. Все пак кой не би желал да бъде сред онези, които гонеха, а не от другата страна, страната на губещите.
Тежката метална врата се затвори след нея и по далечните стъпки разбра, че останалите продължиха. Не бе дълго преди към настоящите викове да се присъединят още. Агонизиращи хора, разделящи се с познатия си живот. Сред гласовете позна този на Скайлър, последван от Ребека и след това другите непознати, озовали се по същото време из гората. Чувстваше се виновна и заради тях, защото те бяха невинни жертви на нейната глупост.
- Чувам, че си доста проблемна.
Вниманието й бе привлечено от женски глас, идващ от дъното на бялата стая, в която се намираше. Въпреки лабораторния си вид, тя по-скоро наподобяваше кабинет. Чувала бе, че след имплантирането Душите често посещават Утешители, поне в началото на новия си живот, но не можеше да си обясни какво точно прави тя на това място. Все още бе човек. Нямаше никакво съмнение. Разсъждаваше като себе си, говореше като себе си, никой не се бореше за повече власт, а това й бе първото залавяне. Трябваше да има друга причина, по която да бъде тук с тази непозната, говореща с лек руски акцент, вероятно останал от приемника. Въпреки ярката светлина в стаята, в ъглите имаше сенки, а точно там се криеше женския силует. Доколкото виждаше бе стройна жена в изискан костюм, достоен за уважаваща себе си дама. Косата на непознатата бе почти толкова дълга, колкото нейната с бретон, който закриваше широкото й чело.
- Не се плаши, няма да те нараня. Лишъс ме помоли да ти помогна. Нали не искаме да надделееш над новото си Аз. – продължи жената, а с всяка дума ненавистта към нея от страна на Пенелъпи се градеше. Как можеше да й причиняват това? Да пречупят волята й, за да може да остане подвластна на една душа. Знаеше, че нямаше да се предаде. След катастрофата на майка си и баща си, бе обещала да се бори, за да оцелее, а те бяха намерили най-точния момент, в който да я изоставят. Едва на двадесет, когато бяха първите нападения. Пенелъпи не каза дори една дума. Не се приближи, а единствено скръсти ръце сякаш бе започнала да се отегчава от този разговор. Жената се изправи и пристъпи напред. За следващата гледка Пенелъпи не бе готова. За новата прическа, изискания стил и яркото червило тя разпозна лице, което бе виждала твърде дълго. Думите отказаха да излязат от устата й за втори път, но може би този път бе по-добре, защото те нямаха да имат никаква стойност. В пъстрите очи, подобни на нейните, отдавна не се виждаше онзи летен блясък, а онова огледално излъчване. Но нали тя бе загинала в катастрофата? Как бе възможно именно майка й да бъде в чуждия лагер, готова да подготви дъщеря си за гибелта й, защото когато Душата завземеше тялото й, от Пенелъпи щеше да остане едно нищо.
Тъмнокоската се разбесня. Наложи се собствената й майка да повика помощ, за да я усмирят, но дори това не помогна. С нокти успя да се измъкне от нечии ръце и въпреки че още други продължаваха да се спускат към нея, успя да достигне до вратата преди да я хванат отново, затваряйки я след себе си. В коридора бе сама, докато от поредното отделение не се появи Лишъс. Знаеше, че това е името на главатаря на групата Търсачи, виновна за нейното залавяне. Дори не почака някаква заплаха от него страна преди да побегне по дългия коридор, надявайки се, че това бе посоката, от която бяха дошли. Не помнеше какъв бе входа, но някъде там трябваше да види дневна светлина, но помещението ставаше единствено по-тъмно и по-тъмно. Накрая предположи, че бе минало повече време, отколкото очакваше, но все още не виждаше вратата, но имаше прозорци. Вече бе сигурна, че това бе преправена човешка лаборатория. Стъклата бяха твърде дебели, за да ги пропука с каквото и да било, но нима имаше друг избор? Опита с ръце, но единствено нараняваше себе си, а Лишъс приближаваше. Тогава забеляза скалните камъни, подредени в купчинка в ъгъла на стената и попаднали тук по неясни причини. Два бяха достатъчни, за да пропукат стъклото и да й осигурят пролука, пред която с малко повече късмет можеше да се измъкне. Лишъс остана единствено с едната й обувка в ръце, докато Пенелъпи се изгуби в гората, търсейки в нея ново убежище. Същата нощ се раздели и с името Пенелъпи Боуен, приемайки името Атина. Така се надяваше да остане непозната за всички.

by **Роуд Дръзкото Желание** Нед Апр 15, 2012 2:02 pm

Одобрена, прекраснице!

Атина. // Пенелъпи Боуен.

Атина. // Пенелъпи Боуен.

Re: Атина. // Пенелъпи Боуен.