Писаници ...

"... Устните му се докоснаха до нейните, сладкия аромат на жасмин, от парфюма й го накара да поема въздух все по-дълбоко и по-дълбоко ... бе мечтал за този момент може би години. Виеше му се свят ... не бързаше с целувката искаше му се този момент да продължи вечно. Трепетното очакване, усещането за сбъдната мечта ... всичко го караше да се чувства сякаш лети, сякаш живота му сега започва ... "

От "Да намериш ..."

Вървя по улиците, обичам да се разхождам сама. Нищо че е кишаво и кално, сякаш не съм в центъра на София, а в някое забравено село, всъщност май в някое село ще е доста по чисто и спретнато. Новите ми ботуши, които толкова исках сега са покрити с кал и не изглеждат никак приятно. Спуканите улуци капят на главите на преминаващите и времето все още е някак мрачно, сякаш пролетта се чуди да идва или още й е рано … и въпреки всичко, аз крача напред влизам в поредния магазин, просто да разгледам, продавачките ме гледат лошо, че оставям кални следи по излъсканите им плочки, аз се усмихвам срамежливо и вдигам рамене, сякаш се извинявам, че аз имам някаква вина за състоянието на тротоарите … Пробвам различни дрехи, забавлявам се правейки физиономии на голямото огледало в пробната, накрая избирам една туника, плащам и си тръгвам. Продавачката изглежда сякаш ще ме напердаши … настроението ми вече не е така приповдигнато. Навън е студено, сгушвам се в дебелото си палто и се замислям, колко време ще ми отнеме да го почистя от пръските, които току що една кола изхвърли изпод гумите си. На ум оправдавам шофьора, че не е виновен той за огромната дупка през която премина. Свивам се още повече и се чудя дали не е по-добре да се прибирам у дома, там е чистичко и топло … Тогава в полезрението ми попада голямото стъкло на малко кафене, вътре на една маса точно се настанява възрастна двойка, баба и дядо, дядото застава зад своята дама и мило и нежно й помага да свали палтото си, после издърпва стола и й я настанява, така че да й е удобно. Гледката е приятна и не съм разбрала, кога съм спряла насред тротоара и съм се зазяпала неприлично в двойката. Оглеждам се стреснато, никой не ми обръща внимание … сещам се за стиха “Пред твоите витрини блескави, накуп застават често те и колко скръб в очите трескави, и колко мъка се чете! Но тръгват си те пак одрипани, с въздишки плахи на уста, а тез витрини са обсипани с безброй жадувани неща…” Точно така се чувства и аз в момента, но не съм жадна за бляскави неща, а за добро отношение и любов, продължавам да се наслаждавам на нежните и внимателни движения на бабата и дядото, мислено пресъздавам диалога, който водят двамата, абсолютно сигурна съм, че той я нарича “мила”, а тя него “скъпи” и не защото се лигавят, а защото тя наистина е най-милото същество, което той познава, а той всъщност е най-скъпото й притежание … Проследявам погледите им, които гледат към дъното на заведението, там двама тинейджъри стоят гушнати и си говорят нещо … друг вид любов, не по малко красива от тяхната, просто по-различна, може би първа, тази любов не обръща внимание на нищо друго освен на себе си, тя е толкова млада и напълно егоистична, старата и помъдряла любов я наблюдава с толкова внимание и възхищение, сякаш казва “И аз бях такава, а после минах през множество изпитания, но познай аз оцелях, дано и ти оцелееш” … младата любов не обръща внимание, сега е заета със себе си, няма защо да мисли от сега за предстоящите изпитания, сега е щастлива … Усмихвам се широко, отклонявам погледа си от кафенето приютило две толкова различни любови и продължавам по пътя си. Настроението ми е във върхова точка и изведнъж установявам, че света е прекрасно място, нямат значение кишата, калта, спуканите улуци, нацупените продавачки, забързаните минувачи има значение само, че в този свят все още се раждат любови, някои от тях устояват на всички изпитания и продължават десетилетия наред, е да, други не се справят така успешно, но те просто освобождават място за нови любови, за нежност и обич. Забравям за “Братчетата на Гаврош”, а съзнанието ми започва сякаш само да си тананика “Какъв прекрасен свят…” на Луис Армстронг, усмивката сякаш е залепнала на лицето ми, минувачите се обръщат след мен, сякаш се чудят защо се смея след като деня е толкова мрачен. Няма как да им обясня, че аз не виждам сивотата, а виждам зелени дървета, червени рози, синьо небе, огромна цветна дъга и всичко е толкова прекрасно … Всеки от нас избира в какъв свят да живее, аз избирам красивия и прекрасния, там където има надежда и любов … Избери го и ти, ела и се усмихни.

Хамака бе опънат в края на двора под големите дървета, чиято сянка даваше прохлада през горещите летни дни на лежащия в плетената люлка. Оливия се бе излегнала и четеше с интерес новата книга, която купи просто ей така подтиквана от някакъв импулс. От години не си бе купувала художествена литература, всъщност от години не правеше нищо просто ей така за забавление, бе посветила живота си на кариерата и на двадесет и четири вече беше специалист в областта си, търсен от всякакви научни институти и компании, за да изнася лекции и пише доклади... Книгата й се струваше невероятно интересна, макар че историята бе някак сладникава и без особено оригинална завръзка. Но тя намираше очарование във всяка написана дума и се усмихваше сякаш на себе си. Лекия топъл бриз галеше голите й рамене, а крака й пуснат отстрани на хамака се поклащаше в някакъв такт, в който тя си тананикаше на ум някаква песничка. Мъжките ръце я стреснаха, когато той се наведе и се опита да я отмести, за да му направи място да легне до нея. Тя вдигна очи и усмивката й заблестя срещу него ... Няколко минути се смееха и закачаха, докато успеят да се нагласят двама в едноместната плетена люлка. Най-накрая усилията им се увенчаха с успех - той легнал по гръб, а тя върху него с лице заровено на широкото му мъжко рамо. Ръцете му я обгръщаха, а пръстите му галеха нежно голия й гръб. Тя вдигна глава и се загледа в лицето му. Около очите му имаше малки бръчици, които Оливия погали с нежната си ръка, сякаш искаше да ги изтрие и да върне по-младежкия му облик. Тялото й настръхваше от ласките му. Лятната рокличка с гол гръб, която покриваше тялото й изведнъж й се стори невероятно тежка преграда между нея и мъжа ... имаше желание просто да я разкъса, за да не стой нищо между тях. Надигна се леко, за да достигне до устните му със своите. Докоснаха се съвсем леко, но сякаш този допир предизвика електрически импулс по тялото й ...
Събуди се ... Лежеше изпотена на голямото си легло, огледа се объркано около себе си и стана малко по-рязко от колкото трябваше, което предизвика световъртеж. Застана до големия прозорец и се загледа в хамака под дърветата в края на градината. Съня бе толкова реален, че на Оливия й трябваха поне десет минути, за да осъзнае, че това никога не се бе случвало, но въпреки всичко го усещаше сякаш бе реално. Докосна с пръст устните си ... а, най-стараното в случая бе, че познаваше мъжа от съня си ... но, не можеше да бъде той, определено не можеше да си позволи да се забърка точно с него. Макар че голите му рамене бяха наистина привлекателни и се искаше да може да се сгуши в прегръдките му.
Алармата я стресна и я изкара от размислите й. Трябваше да се приготвя за работа ... очакваше я още един обикновен ден. А, той, той щеше да си остане просто добър приятел и никога нямаше да научи за съня й.

Бяха изминали няколко седмици от оня сън, който така и не успя да забрави. Може би поради факта че Той работеше заедно с нея, може би и заради това, че Той бе човека, с който бе израснала. Не можеше да се каже, че са приятели ... да, определено би му поверила живота си, имаше му пълно доверие, че винаги би постъпил така, както трябва. Познаваше го от както се бе родила. Семейни приятели, родителите им често прекарваха уикендите и почивките си заедно, така че на тях двамата им се налагаше поне да се понасят ако не друго. Но от както се поменеше те вечно спореха за нещо, винаги на противоположни мнения, винаги състезавайки се, кой от двама им е по-добър, по-умен, по-бърз. Често приперните им завършваха с рев и назидателни уроци от страна на родителското тяло. Когато отраснаха и спряха да придружават родителите си навсякъде те сякаш си загубиха следите един на друг и само лекото кимване с глава, като се засичаха по дискотеки и партита подсказваше, че те двамата се познават. Преди година когато завърши доктората си Оливия бе очарована, че я поканиха да оглавява най-голямата компания за оценка на риска, само малката подробност, че няма да е сама на чело на компанията, а ще има съуправител помрачаваше до някъде радостта й. Дразненото стана огромно, когато разбра, че Той, именно той е този съуправител. Оказа се, че не са пораснали чак толкова много, дразненето и споровете продължаваха, макар и на професионална тематика.А, този сън, този сън просто я изкарваше от равновесие.
Бе вечерта на Основателите на компанията, имаше парти за всички служители и семействата им, а те двамата трябваше да открият танците. Бяха го правили и преди, но днес краката на Оливия трепереха, сякаш й предстоеше наистина гаден изпит. Музиката засвири, а той се усмихна и се приближи към нея от другата страна на залата, протегна ръка в очакване на нейната. Нежната женска ръка се приюти в голямата му длан, макар и леко трепереща. Акордите звучаха нежно и те се понесоха по дансинга. За момент Оливия се наслади на приятния му мускусен аромат, премесен с някакво цитрусово ухание, зачуди се дали този парфюм е правен по поръчка или може да иде да си го купи от първия магазин и да се наслаждава на аромата му тайно у дома. Силните му ръце я притиснаха по-близо до тялото му и тя си пое дъх по-дълбоко от необходимото. Зави й се свят и обърка такта за един миг.
- Какво ти е? - басовия дълбок глас на Алекзандър я извади от вцепенението й.
- Нищо... нищо - писипнало смотолеви Оливия и бързо се върна в такта на танца.
- Нали няма, точно сега да се скараме кой трябва да води в танца? - пошегува се Той, Оливия за първи път не успя да измисли нищо остроумно и само прошепна
- Води ти! - Лицето му се разтегна в усмивка и тя без малко да вдигне ръка, за да погали появилите се бръчици около очите му. Ръцете му, някак естествено се движеха съвсем леко по гърба й. Оливия затвори очи и приюти глава на рамото му ... това бе толкова близко до съня й, че чак й се плачеше, толкова реално го чувстваше, а всъщност той бе най-отдалечения човек от нея. Музиката свърши с един краен нежен акорд.
- Май и ти най-накрая падна в капана на моето очарование - Оливия примиган, не можеше да го понася, когато се държеше така, като ... като разгонен тинейджър, не му отиваше, какво си мислеше той, че тя ще стане поредната му бройка ... ръцете й изблъскаха раменете му...
- Арогантно копеле - просъска миг преди да се обърне и да се насочи с бързи крачки към терасата, трябваше й свеж въздух, за да проясни мислите си. Облегната на парапета загледана в нощта стелеща се над града по лицето й неусетно се застичаха сълзи. Макар и никога да не му признаеше, той бе прав, тя бе станала поредната му бройка, копнееща за него...