Старата метро станция

Тайна врата, намираща се зад една от телефонните кабинки на метро станцията, беше втори таен вход към имението, което беше меко казано добре обзаведено и изцяло според вкусовете на ренесансова буржоазия с крадени вещи от Роуд и дружинката му.

Типично в мой стил, се направих, че не съм усетила истинността в думите му. Цялото ми същество се бунтуваше срещу мисълта, че някой е загрижен за мен, сякаш беше нещо опасно... А всъщност много хора в днешно време биха дали мило и драго да имат някой до себе си, на който могат да разчитат. Не знам кое по-точно ме спираше да бъда нормален човек, да се доверя на другите хора и да не бъда отцепникът, черната овца. Не можех да преценя дали тази липса на доверие се дължеше на страх или нещо друго. Но определено нямаше как отново да си задам въпроса...

... Какво, по дяволите, не бе наред с мен?

Тук не беше толкова уютно, колкото в онова мазе, и това ме накара да се смръщя. Точно, когато се зачудих кога ли точно бе изоставена метро станцията, изведнъж в ума ми незнайно защо изплува числото 53 и започна да марширува из главата ми. Тихичко изстенах. Не пак, не сега, моля те... Погледнах за момент към пистолета в ръката си с измъчено изражение, след това за части от секундата погледнах и Роуд, но бързо извърнах поглед. Мамка му, трябваше да съм силна. Нямаше да позволя на едно скапано число да опропасти кражбата... тоест – връщането на обичния ми Кадилак. Огледах се в тъмното.

- Сега накъде? – гласът ми отекна в помещението с ужасна акустика, отразен от голите стени. Бях забравила къде бе изходът от станцията, а и в тъмното бе още по-невъзможно да се ориентирам. Сложих ръце на хълбоците, до колкото това бе възможно. След това мислите ми препуснаха в съвсем друга посока (като 53, разбира се, не напускаше пейзажа). – Знаеш ли, това обещание гледай да го спазиш, защото няма да допусна някой друг да плаща заради моите грешки.

Гледах да говоря колкото се може по-тихо, за да не ни усетят, но достатъчно високо, за да може Роуд да забележи колко съм сериозна и колко държах наистина да ме послуша.

Прибави оръжията към бойното си снаряжение. Преди това, обаче, провери наличието на патрони в пълнителя и когато установи наличието им там се пресегна отново в дупката под плочката, изваждайки кутийка с допълнителни патрони. Имаше смътното усещане, че само тази пълна бройка в пълнителя нямаше да му стигне. Желанието му да избие някой и друг Търсач бе огромно и нямаше да успее да го задоволи толкова лесно. Мисълта, че му бяха отнели едно от най- скъпите неща на този свят го изгаряше от вътре. Ала само понякога. През останалото време запазваше преднамерено спокойствие, достойно за Желязната лейди. В такива моменти на лицето му липсваше емоция, докато във вътрешността бушуваше цял ураган от негативни емоции.
Позитивизма му днес бе цяло чудо след свадата, която си спретнаха Градските бунтари. И все пак го имаше, макар думите на Алистър да го сриваха малко по малко. Сякаш не бе успял да я убеди, че няма да стане така, както тя си мисли. Беше му непосилно да й обещае такова нещо и да го изпълни, да я остави да умре или още по- лошо... в тялото й да бъде Внедрен някой гаден паразит от техните. Затвори очи и вдиша дълбоко от застоялия въздух, за да разкара мислите от главата си. Изправи се на крака и закрепи пистолета на колана си, а джобния нож намери място в кубинките на краката му. Достатъчно удобно, за да го извади при нужда.
-Напомням ти, че все още не съм ти обещал нищо и дори да го обещая, няма да го изпълня.- насочи фенерчето към лицето си й се изплези срещу Алистър. В последствие и към табелката с посоката и гарите. Разчете ръждясалия надпис с леки затруднения и тръгна на север, в очакване да чуе и нейните стъпки след себе си.- Не съм много сигурен, но метрото води чак до съседния град, където излизаме за провизии. Стигнем ли до там, предполагам, че ще решим на къде да продължим.

Усмихнах се широко (и все пак – безрадостно), когато той ми се изплези и ме накара мислено да си зашлевя шамар, осъзнавайки мрачните тонове, в които бяха окъпани мислите ми. Прекрасно знаех, че не ми бе обещавал нищо, но все пак бях решила да се направя на ударена с мокър парцал, макар и да знаех, че не би ме оставил, ако съм изпаднала в беда. Последвах Роуд в тъмното, без да съм напълно наясно накъде точно отиваме – просто следвах светлината от фенерчето, шареща по голите стени.

По принцип обичах изоставените сгради и места. Обичах да се разхождам из тях, да оставам с часове, да разглеждам всички пукнатини и спомени от миналото; минало, което аз не притежавах. За жалост, не можех да бъда разчетена като стената на някоя изоставена къща, колкото и да ми се искаше... 53 продължаваше да танцува досадно в перифериите на ума ми и да ме дразни, но се опитвах да не му обръщам внимание. В крайна сметка щях да забравя за него, за известен период от време. Лошото беше, че сега трябваше да се концентрирам върху други неща, не върху числото. Обаче въпроса защо бе татуирано на петата ми просто ме изгаряше отвътре.

- Да, знам, че дори да си ми го обещал, няма да го изпълниш – казах малко по-ведро. - Но се чудя дали ако ти кажа, че това ми е предсмъртно желание, ще.... - Леко се бях отклонила от точния път, по който стъпваше Роуд, затова и изобщо не очаквах при следващата ми крачка да не стъпя на твърдо. Всъщност, по-скоро се подхлъзнах на ръба, където бяха линиите, и политнах надолу с ругатня. Добре, че не беше особено високо... Моменталически се изправих и разтърках слепоочия. – Ох, мамка му... - болката в тях толкова ми напомни за болката, с която се събудих преди години в онзи хотел, че нямаше как да не се замисля дали не бях изгубила паметта си по този начин – чрез удар в главата. Обаче сега това нямаше значение. Огледах се в мрака и щом осъзнах къде наистина се намирах, погледнах към светлината от фенера. – Мисля, че от тук ще излезем в града – казах и махнах със свободната си ръка наляво, докато с другата все още разтърквах глава, мръщейки се. – Или поне се надявам. Забравила съм, не съм много сигурна.

-Помниш доста по- добре от мен!- призна си леко неохотно Роуд и скочи след нея.
Освети с фенера пътя пред нея и себе си, настигайки я. Беше му се наложило да се върне няколко крачки и да я догони със същата бройка от тях. Не беше много сигурен къде точно се намираше колата й, но бе повече от лесно да я намерят, все пак... колко трудно можеше да бъде да намериш и откраднеш нещо от Душа? Е, тук, естествено призванието си намираха Търсачите. Те бяха като трън в гащите, сякаш бяха повече хора, безскрупулни и жестоки, склонни към насилие така, както бе склонен и Роуд към него. А мистър Геноцид бе наистина насилствена личност, освен към някоя човешка, прекрасна жена, каквато беше и Алистър, но на нея гледаше с погледа на по- голям град, не, по- скоро с очите на настойник. Беше го грижа за нея по толкова чист начин, че не можеше да се самообвини в похотливи мисли към нея.
-Наворски, какви предсмъртни желания те гонят сега?- попита я почти шепнешком предводителя на бунтарите.- Ще се предадеш на онези гадни паразити ли? Никак не съм съгласен.
Хвана я за ръката и я накара да се обърне, светлината от фенерчето бегло осветяваше лицата им, хвърляйки огромни сенки по стените.
-Не ни изоставяй и ти.- в гласа му се усещаше някаква молба, молбата на безсилно дете.

Добре, че беше достатъчно тъмно, за да не види изражението ми. Каменно, безстрастно, нямаше и помен от някаква емоция. По принцип на лицето ми се изписваше това по някакъв начин жестоко безразличие, когато в мен бушуваше ураган от чувства. За момент Роуд ме накара да се почувствам сякаш наистина принадлежах към нещо, към някой, на който щеше да му стане поне тъжно, ако ме нямаше. Никога не съм се чувствала така. В следващия момент ми се прииска да се обърна и да го фрасна в лицето, задето се държеше с мен толкова добре, а един Господ знае какво съм правила преди години, за да свърша по този начин в някаква хотелска стая. Определено не бяха чисти работите, не... Но не ми се мислеше сега за това.

Просто продължих напред по линията, стъпвайки внимателно, за да не се спъна отново. Не казах нищо. Не ми стискаше да бъда толкова откровена, колкото него, за което благородно му завиждах. Просто крачех напред в мълчание, по което като че ли започна да се усеща, че съм трогната. А и в крайна сметка, кой не би бил? Дори аз, която съм много опака, подозрителна и недоверчива личност със склонност да се държи гадно с останалите (под гадно разбирайте – малко таекуондо, остри реплики, дясно кроше, ляво кроше и... хайде стига толкова, трябва да живее все пак), се бях трогнала, какво оставаше за някоя по-чувствителна жена. Защото аз бях жена, в края на краищата, не Терминатор.

- О, никак нямам намерението да ви напускам – излъгах... или може би не?... Господи, какъв бе този хаос в главата ми? – Всъщност мисля още дълго да ви досаждам, но не се знае. Затова човек трябва да е застрахован. Бих си направила и завещание, но няма за кой а и се съмнявам, че някой би се задоволил с няколко ножа и идеален за обожаващи риска самоубийци револвер.

Рязко млъкнах. Бях се раздрънкала като някоя от онези прекалено сладникави блондинки с розови дрехи от по филмите. Ужас. Това не беше в мой стил, освен ако не се чувствах непринудено и спокойно... както май се чувствах в присъствието на Роуд. До сега не се бях замисляла за това, може би защото винаги странях от другите, но с нашия водач се чувствах спокойна, едва ли не в безопасност, и това пък ме караше да се чувствам странно. Имаше нещо мокро там, където бях ударила главата си. Пъхнах пръст в устата си... кръв. Невероятно. Сега кървях.

- Играл ли си някога на руска рулетка? – попитах го ни в клин, ни в ръкав, и в следващия момент из помещението се чу звук като от късане на чаршафи. Бях си спомнила, че в единия край блузата ми е скъсана и напипах мястото, дърпайки силно и откъсвайки голямо парче от нея. За съжаление май откъснах прекалено много, защото до талията кожата ми остана гола и незащитена, потръпваща от внезапната хладина... Но трябваше все с нещо да спра кръвта. Главата обикновено кървеше много.

Роуд се приближи отново до нея, поемайки парчето плат от ръцете й. Накара я да се завърти няколко пъти, за да я огледа хубаво цялата, ала не виждаше почти нищо забележително, което да го стресне достатъчно. Е, липсата на достатъчна светлина бе главната пречка, затова я обърна отново с лице към себе си и я погледна въпросително, почти веднага след това се сети, че тя най- вероятно не би могла да види изражението му.
- Къде е раната?- попита предводача, готов да я превърже на момента.
Чувстваше се наистина загрижен за Алистър. Думите й го караха да усеща несигурност в успеха на малката им мисия,която вероятно се превръщаше в нещо наистина самоубийствено. В един момент му се струваше, че тя иска именно това- да умре, ала кой ли не го искаше в това ужасно време на нашественици? Дори самият Роуд не веднъж бе премислял възможността да изгуби живота си. Не събираше достатъчно смелост, за да сложи край на живота си и да изостави всичко, което бе създал, когато можеше да се грижи за него още толкова време и да се увери, че то би оцеляло напълно.
Руска ролетка? Бягащ по ръба, Роуд не бе избирал точно този ръб и в момента му се струваше повече от любопитно. Да стоиш на крачка от смъртта, да дръпнеш сам спусъка и да очакваш всеки момент куршума да влезе през стената на черепа ти и да излезе от другата, оставяйки те някак напълно безжизнен, лишен от какъвто и да е живот. Е, разбираемо.
-Не съм.- призна си Роуд.- Може би ще ме научиш да не се страхувам сам да дръпна спусъка.
На лицето му се изписа леко безрадостна усмивка. Струваше му се толкова лесно на думи и толкова трудно на действия.

- Тук – вяло посочих към ранената част на слепоочието си, позволявайки си да ме поглезят. Мястото започна да пулсира и леко да ме боли. Може би издребнявах, заради някаква драскотинка да се превързвам, но не беше особено приятна гледка, пък и не исках да се инфектира.

Хм... Това значеше ли, че исках да живея?... Не бях особено сигурна нито в едното, нито в другото. Не ми се мислеше за това, но ако не за него, може би нямаше за какво друго да мисля. Или по-скоро – нямаше друго нещо, за което си заслужаваше да мисля... освен за 53... По дяволите! Наблъсках тези две цифрички в дъното съзнанието си и наложих да престана да мисля за тях.

Понеже беше тъмно, а и фенерчето не беше особено надежден източник на светлина, той явно не можеше да види къде точно бях контузена (което ме навеждаше на мисълта, че не бе нищо сериозно). Хванах ръката на Роуд, стискаща парцала, и я вдигнах към челото си, полагайки я на пострадалото място. Е, толкова ли беше страшно?, иззвъня тънко гласче в главата ми. Толкова ли беше трудно да позволиш на някой да го е грижа за теб? Нищо не ти стана, нали? Видя ли, че няма нищо лошо в това?

Понякога ми се струваше, че съм луда... но гласът имаше право. Наистина никой не ме изяде... засега. При равни други обстоятелства щяхме да сме страшна комбинация с Роуд. Камикадзе и господин Геноцид. Може би, ако нещата не се бяха развили така и ако все някога го бях срещнала, щях да се присъединя към каузата му, тъй като така и така никога не съм имала какво да губя. Прекрасно съзнавах, че е убиец, макар и да не можех да го приема в тази светлина. Сега приличаше по-скоро на загрижен приятел, какъвто може и да съм имала в предишния си живот, преди да го забравя. И въпреки, че технически наистина бе убиец, аз бих го нарекла по-скоро убиец с мисия. Праведна мисия, за да бъдем по-точни. Защото изобщо не се съмнявам, че всички, които е убил, са си го заслужавали.

- Да те науча? – усмихнах се в тъмното, и пуснах ръката му, оставяйки го да ме превърже. – Повярвай, не е едно от нещата, на които бих учила другите... – засмях се леко, с дълбока нотка на сарказъм. – Аз съм дърпала спусъка. Сама. Много пъти. Дори сега... в момента играем точно на руска рулетка. Късметът е единственото спасение – усмивката ми се стопи бавно, замръзвайки в тип „Мона Лиза”, и аз погледнах нагоре, където предполагам, трябваше да са очите на Роуд. Той беше с цяла глава по-висок от мен. – Самият факт, че си тук с мен, на тази самоубийствена мисия, говори, че не се страхуваш сам да дръпнеш спусъка, Роуд. Но аз те съветвам да не го правиш.

Все още имаше шанс да се откаже и да се върне. Надявах се да го направи. Не исках да му се случи нещо, и то заради някаква глупава (кхъм-кхъм) кола. Нямаше да си го простя.

-Знаеш, че не бих го направил, ако и ти не дръпнеш спусъка.- отговори Роуд красноречиво.
Обви с плата челото й, скривайки раната. Пристегна хубаво импровизираната превръзка, за да спре кръвта да тече. Наистина го притесняваше, ала той вярваше в издръжливостта на Алистър и че подобна рана не би я повалила нито за секунда. Когато се върнеха, щяха да се погрижат по- обстойно и медицински компетентно за раните и натъртванията си. Само да се върнеха и света може би щеше да бъде техен, образно казано, разбира се.
Завърза парчето плат на прилежна панделка малко над челото й, така че да изглежда достатъчно добре с финес и стил, дори когато бе ранена. Усмихна се доволен от ефекта, който бе постигнал със сръчните си ръце. Изпрати невидима въздушна целувка към Алистър, сякаш за да допълни картинката на странно, опасно очарование.
-Сега си супер!Хайде да продължаваме.- подкани Роуд минавайки пред нея.
Избягваше да мисли колко самоубийствени щяха да се окажат действията им. Но, не можеше да я изостави, вече нямаше място за връщане и такава мисъл не минаваше дори за миг през главата му. Може би беше права и да се убиеш не бе чак толкова трудно, но за в момента смъртта не го устройваше по какъвто и да е повод.
-Може ли аз да те помоля за нещо?- попита той и се извърна за секунда назад.-Обещай ми, че ще направим всичко възможно, аз и ти, да се върнем живи и здрави в Имението.

Вдигнах ръка и улових във въздуха въздушната целувка, лепвайки я с театрален жест и широка усмивка за бузата си. Беше странно как пътят към ръба можеше да е безрадостно забавен. Път, обвит в мъглива неизвестност, но все пак забавен като земя, по която върлува чума. Усмихвахме се, но и двамата знаехме какви мисли наистина се лутаха из главите ни.

- Определено ще дръпна спусъка, но... Това не означава, че и ти непременно трябва да го направиш.

Последвах Роуд, опипвайки възела на главата си и осъзнавайки какъв точно възел беше, се засмях. След това рязко млъкнах, за да не ни чуе някой. Боже... как ми се искаше да имам огледало точно сега. Представях си как изглеждах с тази панделка на главата... Като някое краварче от Швейцария. Липсваше ми само една рокликча и извита гега, плюс полянка, по която да подскачам и викам „Айларипи”.

Когато се обърна и ме попита дали може да ме помоли за нещо, вътрешностите ми се преобърнаха. Не знам дали беше женска интуиция или просто за миг неведението ме ужаси, но когато чух какво искаше да му обещая, определено ми стана зле. Нима беше разбрал, че пò бих била склонна да позволя на някой да изпразни куршум в главата ми, отколкото да се опитам да се върна жива?... Ужас. Направих се, че не съм го чула и просто продължих да крача напред, но знаех, че той щеше да усети и това. Нямаше как да не го усети. Беше толкова очебийно.

- Ако ме пречукат, искам да се грижиш за колата ми, чу ли? – казах през рамо с лека усмивка. – Иначе ще те преследвам, независимо дали вярваш в призраци или не.

Роуд се изкикоти тихичко като дърт котарак. Не вярваше, че ще чуе точно това от нея, но пък защо не? Щом поемаха цяла безотговорна мисия за тази кола, значи тя бе прекалено важна за Алистър. Е, това обещание може би щеше да успее да спази, стига да го обещаеше, защото имаше една огромна възможност да пречукат и нея и него. Роуд не се славеше със способността да изоставя другарите си доброволно и трябваше да стане нещо наистина глобално, за да го накара да избяга. Щеше да се бори с всички сили, за да я измъкне от ръцете на търсачите, ако се стигнеше до там, което бе неизбежно.
Лошото предчувствие се загнезди в гърдите му, когато не получи отговор на своята молба. Имаше нещо притеснително в този факт и той се набиваше в очите му, карайки го да се съмнява, че това бе най- добрата им идея. Винаги можеше да я окове в Имението, да я заключи, но това едва ли щеше да спре Наворски. Имаше представа колко опасна можеше да бъде жена в тяхното общество с преобладаваща мъжка част. Сещате се... кхъм, доста подло можеше да спекулира с пола си и външния си вид. Не, че имаше нещо против това. Подобно оръжие можеше да бъде използвано успешно дори срещу самият него, Роуд не беше един от най- големите въздържатели.
- Наворски, ако загазим, не очаквай от мен да се опитвам да спася колата ти.-призна си Роуд.- Може да не си съгласна, но няма да го направя! Пък ако излезем живи, ще ти дам да ми нариташ задника хубаво, че не съм те послушал.
Роуд виждаше смътна точка светлина някъде пред тях, странно... явно бе изгубил представа за пътя, който извървяха.

Усмихнах се.

- Определено няма да откажа такова удоволствие. – казах и след това допълних: - Ако излезем живи.

Беше излишно да казвам на Роуд, че и аз бих зарязала колата си, колкото и да ми бе ценна, ако онези гадове го спипат... Обаче определено не можех да му обещая каквото искаше, защото беше сигурно, че щях да изпълня само половината – да се опитам да направя така, че той да се върне жив и здрав (най-вече първото) в имението. За себе си не гарантирах. Не само защото да се изправя пред търсачите с една счупена ръка и някакъв револвер колт .32 калибър бе повече от самоубийство, а и защото все още някак си ми се искаше да се спася от този...

- Знаеш ли, атеистите могат да ме целунат отзад – казах след малко. – Това тук е истински Ад.

... същински Ад.

Наближавахме края на тунела и аз вдигнах пистолета в готовност. Нервите ми се опънаха и в главата ми сякаш изщрака някакъв механизъм, който ме пренастрои от една вълна на друга. До преди секунди мислех за това дали исках да умра или не и дали, ако се случеше нещо на Роуд, щях да успея да го измъкна; сега вече започвах да мисля като ловец, като убиец. Включих инстинктите и изключих емоциите си... доколкото това беше възможно. Точката светлина в края на тунела се увеличаваше и ставаше все по-голяма и по-голяма, а аз все по-дълбоко изпадах в това състояние, което като нищо можеше да се дефинира с определението за наемен убиец. Боже, мразех да съм такава!... Обаче в екстремни ситуации винаги се превръщах в един своеобразен Терминатор с плашещо хладнокръвие, което изглаждаше лицето ми и го правеше напълно безизразно... Съмнявах се, че ако в този момент гръмнех някой в главата, нещо в мен щеше да трепне.

И този факт някъде дълбоко, дълбоко в мен ме ужасяваше.

Роуд замълча за миг. Изпитваше онова усещане, че това не беше моментът, в който трябваше да говори. Сякаш наостри уши, впрегнал целия си слух с надеждата да не пропусне нито един звук от тези, които долитаха до тях. Бяха тихи и приглушени, но все пак можеха да бъдат различени и разделени в съвсем ясни, не смесващи се звуци. Индустриални, можеше да ги нарече Роуд. Тракането и силните удари на машини го караха да потръпва и да иска да запуши ушите си. Мразеше тези шумове, струваха му се толкова далечни, непознати и опасни. Отдавна не бе чувал звука на производството, нито пък на същинска цивилизация. Последно време ограбваха само крайни, малки селца, където Душите бяха малобройни и крайно беззащитни срещу тях, пък и вероятността да им пратят Търсач му се струваше някак по- малка... по- малка, отколкото сега.
Подтисна всичките си желания за пробег на разстоянието обратно до Имението и измъкването от нетипичните силни шумове. Вместо това се стегна, напрегна мускулите по цялото си тяло, закрачи някак по тихо, кубинките му вече не издаваха онзи издаващ ги звук, сякаш стъпваше с памучни чорапки по току що лъснат под- нито дори повей. Извади пистолета и го зареди. Насочи го напред, крачейки на равно с Алистър, но бе насочил дулото на другата страна. Оглеждаше се неспокойно, ала стойката му показваше решителност в това, което правеше. От време на време с периферното си зрение поглеждаше Алистър, докато пристъпваха бавно към светлината, толкова бързо приближила се до тях.
-Може и да има Бог, но той никак не е грижовен към нас.- допълни Роуд езрадостно, докато забавяше леко крачката си.- Може би затова трябва да се погрижим сами за себе си.

- Бог... – казах привидно замислено, макар и всъщност единствената мисъл в главата ми да бе свързана с нещо съвсем друго. – Какво знае Бог за загрижеността?...

Абсолютно нищо. Не бях сигурна дали изобщо съществуваше нещо подобно на тази сила, която ние наричахме Бог, но ако съществуваше, то аз й бях обидена. Такъв интересен (не красив, не) свят, беше срамота да бъде претопен по този начин. Ако Бог беше поне малко загрижен за нас, щеше да ни удари в метеорит (тънкостите на изкуството да бъдеш милостив). Щях да съм му благодарна, ако го направеше. Така или иначе хипотетически за мен всичко беше свършило, но инстинктът ми за самосъхранение твърдеше друго, карайки ме да се защитавам всеки път, когато съм нападната и да мисля, че може би поне един от малкото оцелели хора из пустинята, в града, в собствените си тела редом до извънземното съзнание; поне един може би ми беше брат, сестра, майка, баща, приятел, познат... Но не трябваше да си давам напразни надежди, за да не стане зле.

Бяхме почти пред изхода от тунела и светлината дразнеше светлите ми очи. До слуха ми достигаха шумове, напомнящи на предишния свят, макар че той не се бе променил особено след нашествието, или поне не на пръв поглед. И все пак, бях отвикнала. Сега приемах мисълта за цивилизацията като някаква опасност и за момент влязох в положението на Робинзон Крузо... но само за момент. Нямах време за това. С една крачка прекосих дистанцията до стената и залепих гръб за студената повърхност, вдигайки револвера с дулото нагоре и хвърляйки един поглед на Роуд. Представих си каква комична гледка съм била със убийствено сериозното изражение и панделката на главата...

- Готов ли си? – обърнах се към Роуд, долавяйки неспокойството в погледа му. Моето лице беше съвършено спокойно; само сърцето ми зачестяваше ударите си от адреналина, който започваше да циркулира във вените ми.




btw. Нарочно го оставих с отворен край .. Ако искаш го довърши и аз ще пиша на друго място, ако искаш направо пиши другаде ;д ..

През главата му, за кратко време, се преплетоха няколко потока мисли. Бързи, не спиращи се дори за секунда и минаващи един през друг като тир през кола на магистрала в третата лента.
Първата, най- оптимистична. Според нея щяха да свършат за нула време и по петите им щяха да тръгнат едва няколко Търсача, на които бързо ще им омръзне да следват добре прикритите, или пък липсващи такива, следи. Това беше най- добрия вариант и не можеше да съществува друг такъв. Лошото беше, че с всяко излизане, все по- трудно ставаше да ги отказват от преследването. Сигурно щеше да им отнеме повече от няколко дни да отвлекат вниманието от себе си.
Втората беше далеч по песимистична и може би до някъде по- реалистична. Тя съдържаше пагубната загуба на един- два живота и в последствие разнищване на всеки ъгъл от съзнанието му и това на Алистър. Това щеше да доведе до Имплантирането на още поне двадесет човека, които дори нямаха представа, че двамата герои липсваха. Това щеше да изиграе лоша шега на целия лагер, а те никак не бяха сигурни дали имаше други и дали той все пак не беше единствения. О и най- важното, щяха да се върнат без колата, ако се върнеха изобщо.
Третата пък граничеше с пълната лудост и липса на реалистични мисли от всякакъв род. Тя трябваше да ги отведе до внезапното спасяване на света по някаква случайност, която щеше да ги превърне в двама големи герои! Мис Наворски и Роудмен! Естествено, този вариант беше напълно невъзможен и единственото, което правеше е да развинтва фантазията на мистър Геноцид.
Бе се прилепил за стената, успоредно на Алистър, от където имаше идеална гледка към положението навън, а в същото време сенките прикриваха наличието на присъствие в ъгъла му.
-Готов съм!- решително обяви водача и кимна на Наворски, демонстрирайки твърдината на мнението си.