Жасмин - Лунното сияние

История:
Момичето се усмихна и приближи своя старец, оправяйки вратовръзката му.
- Нали знаеш, че Ана държи на перфектността, която трябва да излъчва човек с обществено положение като твоето? Имаш късмет, че не тя те видя първо. – Закачливо му намигна, споделяйки още една тайна, за която съпругата му нямаше да разбере. И по-добре – Ана щеше да го изпъди още преди да се събул, ако го видеше с разхлабена вратовръзка. Съпругата му наистина бе прекрасен човек, израснала в семейство, в което нищо по-малко от перфектното не бе разрешено. Тя обаче беше наследила характера на прадедите си и семейството й прекъснало всички връзки с нея, когато се омъжила за Крисчън. Това, обаче е друга история.
- Ако й кажеш, ще трябва да ме приютиш за ден-два. – Насмешливият му отговор й разкри настроението му, което бе на ръба да се развали. Макар ядът й да беше намалял докато отиде до кантората му, той все пак беше там, загнездил се в нея, чакащ подходящата искра, която да го възпламени. Тъй като не бе по празните приказки, жената започна точно по въпроса, за който бе дошла при него в тази ранна сутрин. Изражението й стана напълно делово, в съответствие на сивото сако и правата пола, стигаща до средата на бедрата. Слагайки кичур къдрица зад ухото си, тя се настани в отсрещния стол, кръстосвайки крака и започна по същество.
- Видях графика на делата веднага щом дойдох. Помня, че изрично се отказах от такива бракоразводни, в които е замесено дете. – Нямаше и капчица от предишната сърдечност към седящия отсреща мъж. Сега тонът й бе заменен с този, с който успяваше да обори предоставените от другата страна доказателства и да вдъхне доверие в съдебните заседатели. Този подход й бе донесъл славата на непоклатим защитник в съда, неслучайно получена.
- А аз ти казах, доколкото помня и паметта не ми изневерява, че само ти си на разположение в момента. – С въздишка мъжът се бе съгласил на това неизречено предизвикателство. Все пак не всеки ден можеше да се изправи пред личност като нейната.
- Много добре знаеш, че паметта ти е все така добра, както навремето. Не се опитвай да ме отклониш от въпроса и очаквам добра причина за това твое решение.
- Добре, хвана ме. – Би предпочел да не се стига до тук, но трябваше да предвиди, че Жасмин няма да приеме току така промяната в разпределението. – Искам ти да поемеш делото, тъй като са близки приятели и лично поискаха да им осигуря най-добрият адвокат в кантората ми. А знаеш, че най-добрият тук си ти.
- И все пак има толкова по-способни, с повече години натрупан опит хора. Защо тъкмо аз, след като знаеш резервите ми точно към такива дела? – Не се примири Жасмин, отстоявайки на решението си да стигне до дъното на тази история.
- Ах, скъпа Жаси, нима още не си проумяла, че независимо от годините, интелектът и интуицията се развиват по съвсем други пътища? И затова избрах теб - защото вярвам, че можеш да решеш всичко възможно най-бързо и безболезнено за детето и защото само на теб мога да поверя толкова лична задача.
Като започнеше да я убеждава така, цялата решителност се изпаряваше от нея. Вярно, че бе решила да не поема такива дела, но щом бе толкова важно щеше да го стори. Все пак благодарение на Крис и Ана тя стана това, което беше сега. От онова бедно сираче, тя израсна под техните грижи и любов в това, което е и се чувстваше длъжна да им се отблагодари, макар да се съмняваше,че някога щеше да го постигне напълно.
Никой освен тях не знаеше историята й и това не беше, защото се срамуваше. Не, тя от никой не криеше произхода си, просто не искаше да се разгласява. Нима личността, в която се бе превърнала не бе по-добра от преди? С годините се бе научила, че трябва да си силен, за да оцелееш в борбата, наречена живот и точно това бе направила тя – бе се борила и бе спечелила, създавайки си име и репутация, с която напълно премахна всякакви съмнения относно детството си. Гордееше се с успеха,който получи и изпитваше неизчерпаема благодарност към хората, които я напътстваха.
След обичайните „Ще се видим на вечеря.”, Жасмин замислено тръгна по улиците към апартамента, който помещаваше отскоро.Улиците, по които бе минавала хиляди пъти, бяха все така непроменени за разлика от хората, които ги минаваха. Животът се променяше и с това хората, но бе важно да помниш миналото и макар да не можеш да го промениш, да умееш да живееш с него и да градиш бъдещето.

Спомените й се върнаха към годините, когато борбата с живота и най-вече победата й изглеждаха невъзможни. Тогава тя бе дете, което трябваше да има щастливо детство като всяко друго, но вместо това се изправи сама срещу всичко. Болката, която никой не облекчи, сълзите, които никой не попи, мъката, която никой не премахна – помнеше миналото и не се страхуваше от него. То беше част от това, което беше сега и да го презира означаваше да мрази себе си.
Времето, когато беше отвлечена и после изоставена, й отне всички спомени, за сметка на това й донесе много объркани образи и мисли в главата. Помнеше идеално това време, когато взе да се съмнява в собствения си разсъдък. Защото не бе нормално да не помни нищо, а най-страшното бе, че попаднала в сиропиталище, никой не я потърси. Денят, когато стоеше на прозореца в очакване да види пристигащата кола, която щеше да я отведе у дома, така и не дойде. Годините минаваха, надеждата избледняваше,а странностите се увеличаваха. Един ден стана най-странното нещо – тя говори с някой в себе си.Нещото, което усещаше от деня на отвличането си най-накрая й бе проговорило и взаимно извлякоха полза от съвместното си съществуване. Така Жасмин намери един приятел, с чиято помощ дните не бяха толкова сиви, след което малък лъч надежда се появи в живота й заедно с Крис и Ана.
Помнеше идеално денят, в който напусна малката сграда, където се намираше сиропиталището - денят, в който получи семейство. Преди да си тръгне тя се беше обърнала към сградата - мястото, където опозна света зад тези четири стени благодарение на душата в себе си. Тогава тя все още управляваше тялото си и тихо изрече думите към това минало,което загърбваше:
- Благодаря, Жаси, че ме направи по-силна и внесе лъч надежда в сивото ми ежедневие! Бъдещето е пред нас, нека го изградим заедно.


********
Обещанието още кънтеше в ума й, където душата на приемника се бе настанила дълбоко в нея и в паралелното си съществувание те черпеха сили една от друга и до днес. Душата на това тяло продължаваше да живее в нея, наслаждавайки се на всеки успех, който двете постигаха. Спомените от миналото бяха общи – те бяха като две души с общо минало, настояще и бъдеще.

Spoiler:

Одобрена! Интересен герой ^^ харесва ми. Добре дошла и приятно прекарване във форума.

Благодяря