The Host
Welcome
 photo foother_zps74c56111.png
Добре дошли в единствения по рода си рпг- форум по романа на Стефани Майер- Скитница! Земята е населена от непознати същества наречени Души. Оживелите хора се изолирани в почти безлюдни местности и са принудени да крадат и убиват, за да живея. Към кои си? Какъв си? Реши сам и се присъедини към нас, за да се потопиш в един нов и напълно различен свят.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics

Лехейн;; момичето, което оцеля.

The Host :: Basket. :: Basket :: Heroes

Go down

Лехейн;; момичето, което оцеля.

Писане by Lehane on Сря Юни 20, 2012 5:53 pm


Амбър Уайт І Позната под псевдонима Лехейн І 20-годишна І Човек І лик: deborah ann woll

Изкушена и предадена.
Острата болка я накара да се свести. Беше безсмилено да се опитва да си спомни нещо. В главата й цареше единствено мъгла, тъмнина и острата болка. Застоял и влажен въздух бе първия й досег със заобикалящата я среда. Последва студената ласка, пробягваща по гърба й пред тънкия плат на морско синята рокля, от каменната и груба стена, на която се бе опряла. Постепенно сетивата й започнаха да се възвръщат едно по едно. Премигна няколко пъти и избистри зрението си. Ярко червени кичури закриваха лицето й, а от там и гледаката й, но чуваше чужди стъпки. Два чифта и гласове. По тежкия разговор и басовия тембър разпозна двама мъже, но никой от тях не й бе познат. Начинът, по който говореха, думите, изразите... Нищо не й бе познато, а и нямаше как. Тя бе едва на петнадесет. Амбър Уайт. Момичето, което израстна без баща и никога не узна повече за него. Всъщност тя не знаеше нищо за него. Досега дори не бе присъствала мъжка фигура в живота й, ако не се броят хората, които вечно го приютяваха. Нея и майка й. Помнеше тъмнина, кал, тунели, скривалища.. Бягаха от нещо, но Амбър никога не узна какво бе то.
- Отказвам се. Прави каквото желаеш, но повече не очаквай помощ от мен. Сам се замеси във всичко, сам се измъкни, Деймиън! – почти изръмжа един от мъжете и медения му глас проехтя в тясното помещение. Последва тежкия трясък на металната врата и нова тишина. Амбър знаеше, че не бе сама. Тихите стъпки на другия мъж приближиха към нея. Бе помръднала едва забелижимо и се надяваше да е останала незабелязана.
- Е, май оставаме сами... – констатира непознатият преди сянката му да се надвеси над нея и я накара да вдигне поглед. Сините й очи срещната неговите. Сивозелени със сребрист ореол. Имаше нещо странно, но не можеше да си обясни какво. По тялото й пропълзяха студени тръпки, каращия да трепне почти назабележимо. Нямаше желание да показва страха, но явно той бе доловил леката нотка на плашливост и се отдръпна.
- Няма да те нараня. Ти си моя плът и кръв, моя сестра. Полусестра. Ние сме едно. Мога да ти обещая единствено по-добър живот. Живот без страх, без мрак, без правила. – изрече през смях, отмествайки изпадалите по лицето й кичури назад. След това окончателно се отдръпна, отстъпвайки назад към металната врата.
- Без правила? Без тъмнина? Без страх? – попита Амбър, изправяйки се плахо. Винаги бе мечтала точно за това. Моментът, в който няма да се налага да бяга от нещо, което не разбира, а един непознат й го предлагаше. Деймиън. Името му изплува в съзнанието. – Ще мога да правя каквото пожелае и няма да имам ограничения?
Звучеше наивно, но кога ли не бе била такава. Амбър не бе виждала живота в неговата суровост. Под земята всичко изглеждаше еднакво. Макар преминала отдавна детската възраст, тя още пазеше онази невинност в очите си. Вярваше безрезервно.
На всички нейни въпроси Деймиън отговори кимайки.
- Разбира се, всяко нещо си има цена, но не мисля, че ти би се възпротивила. – с тези думи скъси дистанцията помежду им. Амбър отстъпи назад, но гърбът й се удари в грубата повърхност, а ръката му се стовари от едната й страна, залоствайки едната й опция за бягство. Другата му рука се спусна по нейната до рамото, където невинно отмести тънката презрамка на роклята й. Впи жадно устни в нейните, но Уайт го отблъсна от себе си. Опита да избяга, но Деймиън успя да хване едната й китка и бягстовото й доведе единствено до силен удар на крехкото й тяло у неговото. Отново се оказа притисната към стената, докато усещаше горещите устни по кожата си. В очите й се зародиха горчиви сълзи на отчаяние, но Амбър смело ги преглътна и отново го отблъсна. Та той й бе брат, полубрат...
- Спри да се противиш.. – изкрещя яростно Деймиън, посягайки към нея. В последния момент възспря силата на шамара си, но я избута към пода. Също толкова груб и каменен, неравен. Повърхност, която се заби в кожата й, а болката я забави. Тежестта на чуждото тяло я накара да загуби за момент сила в борбата. Забрави как трябва да диша, а от липсата на кислород едва не загуби съзнание. Яростта от ината й бе се бе пренесъл в ласките на Деймиън, ако можеше да ги нарече така, защото дори преди не можеше да им даде това определение. Внезапно тази груба хватка върна спомените й. Поредното бягство в калния тунел, някой я хвана, аромат на силен опиан или спирт, не бе сигурна, а след това тъмнина.
Шум от разкъсван плат, олекването на морскосиния плат по кожата й, кракът й, залостен около неговия по принуда.. Действия, които се случваха за толкова кратко време.
Тишина. Амбър не каза нищо. Единствено сълзите безшумно се стекоха по лицето й. Вътрешно крещеше, блъскаше, но не смееше да го направи наистина. Не виждаше смисъл. Все някак той винаги щеше да спечели. Внезапно Деймиън се спря. Срещна погледа й и се изправи. В очите му бе прочела липса на интерес. Остана лежаща върху студения под, позволявайки на хладните ласки да докосват кожата й.
- Харесваше ми повече, когато се противеше. – констатира той, придърпвайки един стол и впервайки поглед отново е нея. Амбър не желаеше да среща погледа му. Тези сивозелени очи, колкото и красиви да бяха, я отвръщаваха. Внезапно металната врата се отвори. Нови стъпки. Уайт се надигна плахо, за да срещне нов чифт очи. Кафеви. Топъл шоколад, който никога нямаше да забрави. Думите бяха застинали на устните му. Гневни думи, които омекнаха при вида на отчаяния й и молещ поглед. Непознатият кимна към металната врата, все още открехната, давайки й знак, че това бе единствения й момент за успешно бягство.
Трудно намери сили, но се изправи и побягна по дългия коридор без да знае къде отива. Спря се в края и се обърна. Непознатият бе спрял Деймиън, удрайки с длан по гърдите му. Двамата се спречкаха, но тя продължи да бяга. Не видя края, но чу изстрел...

Наранена.
Единственото място, на което можеше да отиде бе старата къща. Мястото, където бе израстнала. Затвори врата след себе си със замах и се свлече на пода. Прашния и мръсен под. Мръсен каквата се чувстваше тя. Омърсена и порочна. Тежката ръка на реалността се бе стоварила върху крехкото й тяло толкова бързо, че не можеше да осъзнае случващото се. Затвори очи и в съзнанието й изплуваха всички онези картини, които я караха да се чувства още по-зле. Онова докосване, което е против волята й, но въпреки това успяваше да я докосне по по-особен начин, да я накара да желае още. Онзи див поглед, който се взираше в нейния. Грубия камък, лишаващ я от бягство... Сви се още повече, докато сълзите отново загрозяваха лицето й. Най-ужасното бе, че тези картини щяха да изчезнат, но желанието не.. Въпреки всичко нещо вътре в нея копнееше за повече горещи устни върху кожата й, за повече груби ласки, за повече от всичко усетено за тези кратки секунди. Мразеше самата себе си, заради тези плътски желания. За секунди невинността й бе разрушена и то от близък. Тя му вярваше. Вярваше в думите му, в по-добрия живот, а той я предаде. Проклинаше го. Надяваше да е мъртъв. Яростни викове се изтръгнаха от бледите й устни. Не й оставаше друго освен да крещи. Позволи на всичко потискано преди да излезе наяве. Заудря с ръце по дървения под, докато не я заболяха. Изправи се. В пристъп на ярост разхвърля всички книги, потроши всички вази и чинии. Прахът се вдигна и я задави на няколко пъти, но не се спираше. Вървеше боса по стъклата. Болката от множеството порязвания я караше да си навакса с изпуснатото при Деймиън и укроти дивия й гняв. Накрая се опря на вратата на кухнята и отново се свлече на земята. Останаха й единствено сълзите и отчаянието.

Отмъстителна и желана.
Четири години по-късно разрушителят на живота й бе все още жив, която я навеждаше на мисълта, че спасителят й бе умрял при онзи изстрел. Деймиън не бе разрушил просто нейния живот. Бе разрушил и друг, а ако непознатият бе имал близки, то и техните. Заслужаваше да умре, но Амбър нямаше да му даде толкова лесно тази съдба. Трябваше да се потруди, за да си я заслужи.
- Г-н Сайръс, имате посетител..
Последва изстрел. Нямаше нужда от свидетели, а и икономът не вършеше друга работа освен да я представи като посетител.
- Здравей, братко. – поздрави Уайт, сядайки върху близкия диван, чувствайки се като у дома си. Все още очакваше да го намери в онази дупка със застоял въздух, но имението бе нещо ново. Огромна къща, каквато бе виждала в центъра на града, но тази бе в покрайнините. Погледът й обходи тъмните стени в блед синкав цвят. Напомни й за морско синята рокля и колко го мразеше.
- Червенокоска.. Каква приятна изненада! – въздъхна уморено Деймиън сякаш я бе очаквал рано или късно. Арогантността и самовлюбието лъхаха с още по-голяма сила в гласа му. Приближи се към нея, но Уайт не потръпна. Този път не показа слабост. Бе превъзмогнала моментът, когато се чувстваше унизена, защото вината не бе в нея, че бе това, което бе в момента. Вината бе изцяло негова. Той бе изтръгнал детското в нея, наивното и невинното, а бе създал порочното, отмъстителното, непростимото без дори да го съзнава.
- Знаех, че някога ще пожелаеш още. – почти прошепна и дъхът му на евтино уиски я накара да се отдръпне назад. Колко по-пиян бе, толкова по-лесна жертва ставаше.
- Може и така да се каже.
Смяташе да играе по неговите правила, докато не обърне играта в своя полза, когато нещата щяха да загрубеят в буквалния смисъл. Изправи се, избутвайки го от пътя си. Не се наложи да разкопчава ризата, която вече си бе разкопчана, а просто подразни кожата му, движейки пръстите си по нея като ходещо човече, докато умишлено го избутваше към стола пред махагоновото бюро. Липсата на цялостна светлина в стаята я устройваше. Дори я предпочиташе.
Доволна усмивка се разля по лицето му, когато усети стола зад себе си и седна покорно. Амбър се наведе към него, както бе направил той четири години по-рано, давайки й фалшиви обещания, и червените й коси погалиха кожата му, но толкова. Можеше да усеща дъха й, да го копнее, но нямаше да получи повече. Внезапно държанието й се промени. Порови из бюрото и извади прилежно прибраното тиксо. Принуди Деймиън да се сбогува със свободата си, залоствайки го за тежкия стол, докато по лицето му продължаваше да се чете усмивка, добиваща все по-мръснишки облик.
- Оо.. Преди не бе толкова склонна към грубата игра, започваш да ми харесваш. – възкликна, но Уайт откъсна парче от ризата му и го лиши от правото на приказки.
- Пести си приказките.. Остават ти доста малко.
Отдалечи се към малката библиотека, където бяха наредени и колекция от пеперуди. Напомняха й за невинност, чистота, свобода.
- Знаеш ли, големите братя се грижат за по-малките. Правят всичко по силите си да ги опазят, но явно никой не ти го е казвал..
Не очакваше отговор от Деймиън. Сама му бе взела това право.
- Чудя се единствено как е по-добре да умреш. Няма да бъде бързо, защото не го заслужаваш, въпреки че ми е жал да ти доставя удоволствие от грубата игра.
Заобиколи го, все още чудеща се какво да прави. Имаше толкова много варианти. Бутилката с уиски прикова вниманието й. Наля си малко, но с първата глътка се отказа.
- Не мога да разбера как може да си причиняваш тази отрова. – изръмжа недоволно, докато се присягаше за кибрита в края на бюрото. Лиши го частично от тъмната риза и позволи на няколко капки да се стекат по голата плът. След хрущящия звук пламната клечка озари лицето й преди да се докосне до влажната повърхност и да прогори кожата. Ароматът на горяща плът, разнесъл се из стаята, я упои с толкова спокойствие, колкото мелодични бяха виковете му, докато огъня оставяше бледорозови следи. Въпреки болката Амбър долови извратената доза удоволствие. Може би още не бе загубил интереса си към нея..
***
- Поне в едно бе добър по-голям брат. Даде ми свободен живот, научи ме какво е реалността. – изрече за финал, преди да излезе, оставяйки го сам в тъмнината. Бе на метри, когато къщата избухна в пламъци и от красивата архитектура останаха единствено черни останки, които щяха да бъдат открити на сутринта.

--------------------------------------------------------------------------
Why can't you want me like the other boys do? They stare at me while I stare at you.
Why can't you want me like the other boys do? They stare at me while I crave you.
They stare at me while I stare at you.
avatar
Lehane
Член на института
Член на института

Брой мнения : 137
Reputation : 2
Join date : 17.05.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Лехейн;; момичето, което оцеля.

Писане by Алекзандър Лесбърн. on Сря Юни 20, 2012 6:17 pm

Амбъъъррр... <33 какъв прекрасен герой! Добре дошла.. мисля, че някой те очаква с нетъпрение.
avatar
Алекзандър Лесбърн.
Admin

Брой мнения : 207
Reputation : 0
Join date : 02.03.2012

Вижте профила на потребителя http://thehostrpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


The Host :: Basket. :: Basket :: Heroes

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите