Плажа пред къщата

Студената вода на приливи и отливи мокреше с дългите си пипала босите нозе на девойката, вървяща бавно по ивицата плаж. Дългата й коса се развяваше и заплиташе около нея, марионетка в ръцете на вечерния бриз. Тук, близо до морето, се усещаше хладината, настъпваща след залеза, който бе оставил измамливо тиха нощ след себе си. Жасмин вече от час вървеше бавно със знанието, че закъснява, но кой идва на време за парти?! Необремененото момиче тук там се спираше да се наслади на невероятните вълни, разбиващи се при краката й, идващи от дълбините студени, в контраст с топлата й кожа от все още носещия слънчева топлина ситен пясък. Сандалите нежно се полюляваха в дясната й ръка, докато тя отиваше към къщата, където се предполагаше да се проведе голямото парти. Всяка година към края на лятото богатите момченца правеха така нареченото "прощално" парти, с което максимално се забавляваха и после си тръгваха - кой, за да работи, кой, за да учи. Лятото беше времето на безгрижните купони, свалки, краткотрайната любов, новите усещания, но след това реалността те застигаше. Ето, че идваше края и на това лято и затова, както другите тя бе дошла - една последна нощ, в която да се отпуснеш, да забравиш заобикалящия те свят и просто да бъдеш безгрижен. Какво по-хубаво от това, когато си толкова млад?
Скоро на синия хоризонт се появиха очертанията на крайбрежна къща - ето, че беше пристигнала.

Роуд напусна всекидневната, а с това и леката шумотевица, която се отразяваше по особено неприятен начин върху мозъка му. Дръзко Желание не харесваше силната музика, нито прекалено силните гласове... викането, крясъците- шума на забавата. Ах, какъв сухар си!, помисли си ядно Роуд и нацупи леко устни.
"Ти не мислиш за здравословното състояние на тялото си, а това със сигурност не е здравословно", изрепчи се на свой ред Душата, а после отново затихна.
Скри се в някой ъгъл на главата му, където дремеше през повечето време, докато не му се приискаше да си поговори с Роуд, а човека от своя страна нямаше търпение да се отърве от тази Душа в себе си. Пречеща му. Толкова силно и отвратително с опитите си да обладае крайниците на тялото и да ги използва по собствено усмотрение.
Слезе бързо по стълбите на верандата и след по- малко от половин минута маратонките му се оказаха в пясъка. Усети песъчинките, които се опитваха да проникнат през обувките и да стигнат до стъпалата му, за да ги дразнят. Размърда леко пръстите на краката си, сякаш за да провери дали са там наистина и когато ги усети с бодра крачка се отправи към онази част на брега, където вълните миеха пясъка с нежните си ласки. Клекна в близост до същите тези вълни и приближи пръстите на едната си ръка към водата, близо и в същото време не достатъчно, за да докоснат вълната.
Дъхът му секна за миг. Сърцето запрепуска, а очите фиксираха руси коси. Почувства се леко объркан. Сега, когато беше повече Роуд, нещо в него стоеше защитнически на ръба между него и душата. Но не се притесняваше от подобна близост, която всъщност бе далечност от десет крачки.

Жасмин тъкмо наближаваше къщата, когато го видя. Познатата фигура, която не можеше да забрави от онази вечер...Макар да бе клекнал до водата и да не го виждаше ясно, тя мигновенно го разпозна. Нима не би могла да си спомни за Роуд и онази магическа вечер? Макар да се бе зарекла да не мисли за него, не можеше да отрече, че понякога я връхлиташе някой спомен най-ненадейно...Очите му я следваха, дори в сънищата й.
С несигурна стъпка Жасмин се насочи към него. Все така вървеше по крайбрежната ивица, без да бърза вече. Ах, ако не я помнеше? Душата в нея постоянно й нашепваше, че тя бе просто поредната и че няма причина той да я помни. Макар да не искаше да си го признае, една част от тази млада версия на Жас се питаше дали наистина е така...Нищо не губеше - щеше да поздрави и да си отиде...И за нея онази вечер бе най-обикновена, нали?
"Тогава защо я помниш, глупачке?" Явно днес нямаше да намери покой от човешката душа, която така необичайно често се намесваше. Нямаше какво повече да му мисли, защото го приближи. Усмихна се безгрижно, все едно, че го виждаше за пръв път...
- Хей, партито започна ли вече? Защо не влизаш?

Роуд лекичко се стъписа. Не, не се стъписа, а всичко в него за един миг спря да функционира, а после изведнъж се възвърна към нормалните си действия. Може би не съвсем нормални, ако броим блокирането на мозъка му, притискането от страна на Дръзко Желание, напомнянето за прекалено магическата вечер, който бе прекарал на бала с маски. А после и... как беше наранил Ивон, но... нещо в него се пречупваше и беше трудно да се разбере дали симпатиите идваха от страна на Дръзко Желание или от страна на Роуд. Може би по малко и от двамата. Беше ли възможно и двамата да чувстват едно и също? И двамата половинчато или просто непризнато. Ала факт беше забавения му отговор на въпроса й.
Очите му, не особено човешки този път и покосени от сребристото сияние на Душата в него. Ала зад него все още си личеше естествения им цвят, който наподобяваше нещо небесно... може би дори мечтателско и летежно, но в никакъв случай лошо. Погледа му, малко учуден и в същото време премигващ лекичко, давайки време на собственика си да се опомни от изненадата, която го заля, когато чу гласът й. Съзнанието му го регистрираше като познат и дори можеше да посочи име за него.
-Жасмин... ъ, аз излязох да. Да... да... да постоя при морето.- поклати глава и се изправи в цял ръст. Тялото му изглеждаше също толкова голямо колкото бе изглеждало и тогава, но сега го нямаше костюма, който придаваше такава официалност, нямаше я и маската, закриваща половин лице. Всичко беше по- обикновено... беше по- земно така, когато Роуд си беше Роуд, а Дръзко Желание не можеше да му се бърка много и въпреки това... имше нещо познато в него.- Започнало ли? А, то... започнало е.

Помнеше я. Жасмин изпита голямо облекчение и си отдъхна, докато човешката душа не бързаше да повярва. И все пак, колко по-различен й се струваше този Роуд от онзи, с който бе танцувала онази нощ на бала...Макар да си оставаше същия, имаше една голяма промяна в него. И тя не бе външна, макар да липсваха официалните дрехи и маската. Сега като се сети, за първи път виждаше открито лицето му. Не изпита нищо подобно на това да срещне непознат човек. Още от далеч усети безпогрешно, че това е Роуд. Не знаеше как, някак инстинктивно мозъкът й беше запомнил този мъж...Но наистина имаше нещо различно в него, това колебание, което рядко се появяваше онази нощ, бе станало по-голямо. Като че ли търсеше подходящите думи, с които да й отговори...Това не бе онзи Роуд, който си спомняше. Също така, сега на светло видя отличителния за всички души сребрист отблясък в очите му. Нервен ли беше? Защо се държеше така колебливо около нея? Не знаеше отговора, но тази Жасмин бе по-смела и усмихнато го подкани.
- Щом е започнало, защо не си вътре? Да не би да ти е лошо? - Второто й предположение бе в резултат на позата, в която го бе намерила - клекнал и погрешно възприе или не, че му е станало нещо от изпития вече алкохол, ако не и друго, и сега беше излезнал да подиша чист въздух. Погледът й тревожно се спусна по лицето му, търсейки знаци, че наистина не му е добре.

-Толкова зле ли ти изглеждам?- попита Роуд с лека усмивка.
Повдигна едната си вежда и скръсти ръце пред гърдите си. Не притежаваше внушителна фигура, нито огромна, ала мускулестите му ръце изпъкваха лекичко под плата на тениската. Така застанал демонстрираше своята жилавост, стройност, изградена през последните 7-8 години. Първите от тях бе прекарал в лагерите в Афганистан, а последните като беглец. Докато не го заловиха и не имплантираха в тялото му онази гад Дръзко Желание, а тази душа му пречеше особено много на нормалното съществуване. Но дори след като се беше сдобил с нея, Роуд все още си оставаше беглец. Отново се криеше, често губеше доверие в съществата около себе си и мислеше трезво, но през повечето време си беше пухкавия, тридесет и няколко годишен тинейджър. Сякаш не бе успял да изживее напълно младостта и детството си, та дори сега не му се струваше да е прекалено късно за това.
-Може би съм поостарял за такива събирания.- наклони глава на една страна и я погледна любопитно.- А ти си смела, Жасмин... ъ, така де... разбираш ме... и аз съм беглец и много хора вътре.- прехапа леко долната си устна и извърна глава към водата.- Не, че... бих те нападнал.

Напомнянето му само я накара да се засмее. Нима бе помислил, че е забравила за истинската му същност? Че макар да имаше душа, той бе беглец? Нима затова онази вечер не й бе казал повече? Жасмин много добре знаеше с кой се забърква, още онази нощ избра да остане, въпреки риска. Изобщо не мислеше, че е в опасност, защото макар внушителната му фигура и размери, които мъжът не пропусна да покаже, тя бе опознала малка, но достатъчна част от него, че да вярва, че в пълна безопсност. Ако трябваше да се бои от нещо, то това със сигурност не бе от този мускулест мъж. Върешно той бе раним, също толкова колкото всяко човешко същество, беше честен, учтив...Нито едно от тези неща, не можеше да я убеди в противното, а именно, че трябваше да се страхува от него. Познаваше и двете му страни, макар по-добре другата...Още не можеше да разбере коя беше човека и коя душата, но това не бе важно. Той, Роуд бе съставен от тези два компонента, те го правеха такъв какъвто бе. Макар сигурно да не искаше да бъде изплантиран, ако някога загубеше душата, тя бе сигурна, че щеше да съжалява. Нима същото не бе и с нея? Управляваше човешкото тяло, но бе оставила човека да се намесва, давайки му някакъв избор - нима ако всичко опитаха, нямаше да спрат да мразят тези "изчадия" в себе си.
- Смела?Аз? Трябва да се шегуваш! - Жасмин неудърживо се разсмя на заключенията му, които просто не можеха да опишат изпулсивното, често действащо без да мисли момиче. Напротив, той беше смелият, защото бе дошъл на това събрание, на което Жасмин бе сигурна имаше и други души...Нали бе беглец?
Мислите й спряха като загледа как белите му зъби захапаха долната му устна...Какво й ставаше? За секунда погледът й се бе задържал там по-дълго от приетото, спомняйки си какво бе усещане от нейните зъби захапали тази устна и Жасмин стреснато погледна нататък, към безкрайната шир, за да успокои мислите, които изведнъж се объркаха, а към тях се прибавиха и тези на човека, което съвсем я разтревожи. Пак се бе намесила, странно бе, че винаги когато бе с Роуд тя се намесваше. Защо? Нямаше отговор. За да прикрие какво бе направила, също като дете, което бе хванато на местопрестъплението, тя театрално размаха ръка и обясни.
- Не е ли прекалено горещо тук? Като нищо можем да изгорим, ако стоим по-дълго под жаркото слънце. Ще влизаме ли? Не се безпокой, аз ще те пазя.- Вътрешно Жасмин си удари един шамар за тъпото оправдание, което би извинило червинината по бузите й. "Слънце, как ли пък не. " Ето, че отново човека се бе намесил и тя лекичко го избута от мислите си. В момента не й трябваше някой, който да й натяква колко неправдоподобно бе извинението й.