Welcome
Добре дошли в единствения по рода си рпг- форум по романа на Стефани Майер- Скитница! Земята е населена от непознати същества наречени Души. Оживелите хора се изолирани в почти безлюдни местности и са принудени да крадат и убиват, за да живея. Към кои си? Какъв си? Реши сам и се присъедини към нас, за да се потопиш в един нов и напълно различен свят.
Вход
Latest topics
Тренировъчната зала
3 posters
Страница 2 от 2 • 1, 2
Тренировъчната зала
First topic message reminder :
Тренировъчната зала представлява огромен салон с три под-разделения за различните видове тренировки, които всички членове на института претърпяват по време на обучението си.
Сахара- Член на института
- Брой мнения : 1180
Reputation : 1
Join date : 13.04.2012
Re: Тренировъчната зала
Задъхан. Винаги му беше трудно да диша в такива моменти. Тя винаги го водеше до ръба. Ръба наречен Джоуел Лаурънс. Толкова фатален, недопустим, свой по свое му, но никога негов. Единствено предполагаем блян и неосъществимо желание за Данте. Неговата забранена сладост, от която вкусваше сега и не знаеше дали ще има друг път. А ако го имаше, кога щеше да бъде. Болеше. Всяка част от Сайленс крещеше безмълвно в тихата си молба за още миг. Скъп колкото можеше да бъде скъпа водата на безводна планета. Скъп колкото беше скъпо вдишването на умиращия... и все пак смяташе, че може да си го позволи. Поне сега, когато бяха толкова сами, изгубили представа за времето. Толкова относителна единица, скъсяваща живота им с всяка секунда; оставяйше им малко време всеки път.
Пръстите му се местеха от рана на рана, сякаш нарочно раздразваха незаздравелите връхчета. От тази на врата, до синината и подутото място на ключицата й, което бе толкова видимо ранено, че би трябвало да бъдеш сляп, за да не забележиш любовта, с която бе направено. Натисна нежно, усещайки трепета на тялото й, а устните му обхождаха онези белези от захапването- рани, незаздравели дори след толкова време. Кръвта й бе засъхнала на същите красиви вадички от преди, обагрящи бялата й кожа, която му се искаше да докосва неприлично нежно, но не можеше да си го позволи. И дори сега, когато устните му бяха също толкова настоятелни, колкото преди, по- невъздържани, желаещи, докосващи, те дразнеха всяка една рана, карайки Джоуел да изпитва повече от приятна и силна болка. Лицето му се провеси над нейното. Върна се в изходна позиция и клюмна само, за да опре чело о нейното. Дишаше тежко, а диханията му се разливаха по лицето й. По устните му капеше прясна кръв. Толкова алена, капките се стичаха до нейните устни и придаваха ален цвят.
-Не трябва.- прошепна тихо Данте. Затвори очи и ги стисна леко, искащ да прогони всяка нахална, непозволена мисъл от главата си. Беше сигурен, че Джоуел знаеше за какво говори той. Така щяха да сринат Института до основи. Да го унищожат малко по малко.
В нея още бумтеше барабана на болката, лекия световъртеж от загубата на кръв. Усещането за несъстоятелност, което обаче бе притъпено от горе посочените. Но тялото му почти не помръдваше от силната си прегръдка, сякаш взаимно придържане, невидима сила не им позволяваше да се отдръпнат един от друг.
Пръстите му се местеха от рана на рана, сякаш нарочно раздразваха незаздравелите връхчета. От тази на врата, до синината и подутото място на ключицата й, което бе толкова видимо ранено, че би трябвало да бъдеш сляп, за да не забележиш любовта, с която бе направено. Натисна нежно, усещайки трепета на тялото й, а устните му обхождаха онези белези от захапването- рани, незаздравели дори след толкова време. Кръвта й бе засъхнала на същите красиви вадички от преди, обагрящи бялата й кожа, която му се искаше да докосва неприлично нежно, но не можеше да си го позволи. И дори сега, когато устните му бяха също толкова настоятелни, колкото преди, по- невъздържани, желаещи, докосващи, те дразнеха всяка една рана, карайки Джоуел да изпитва повече от приятна и силна болка. Лицето му се провеси над нейното. Върна се в изходна позиция и клюмна само, за да опре чело о нейното. Дишаше тежко, а диханията му се разливаха по лицето й. По устните му капеше прясна кръв. Толкова алена, капките се стичаха до нейните устни и придаваха ален цвят.
-Не трябва.- прошепна тихо Данте. Затвори очи и ги стисна леко, искащ да прогони всяка нахална, непозволена мисъл от главата си. Беше сигурен, че Джоуел знаеше за какво говори той. Така щяха да сринат Института до основи. Да го унищожат малко по малко.
В нея още бумтеше барабана на болката, лекия световъртеж от загубата на кръв. Усещането за несъстоятелност, което обаче бе притъпено от горе посочените. Но тялото му почти не помръдваше от силната си прегръдка, сякаш взаимно придържане, невидима сила не им позволяваше да се отдръпнат един от друг.
- Spoiler:
Добър вечер! Търся две ръце.-
В прегръдката им уморено да се сгуша.
И някъде далече допирът им да ме отведе,
далеч от болката, която ме измъчва...
Данте Сайленс- Член на института
- Брой мнения : 132
Join date : 05.07.2012
Re: Тренировъчната зала
- Spoiler:
- Както свит цвят
в копнеж да зърне лъч светлина –
тъй очаквам аз деня...
Чуй ме –
тъй е лесно да тръгнеш,
сам със спомен оставен
за нашите дни под слънцето...
Докосни ме и в миг ще разбереш
какво е... щастие. : )
Нов ден е,
погледни.
- Данте... - гласът й бе лъжливо гальовен, повдигна бавно глава, с което устата й се отърка в неговата точно както в началото на цялата тази омайваща игра, ала без да докосва езикът му, без дори да си го помисля... За разлика от нея обаче, кървавите капчици, които се сипеха от неговите и нейни устни, се съединиха в една огромна, огнена и страховито чаровна целувка, доставяща наслада...И за разлика от Джоуел и Данте, можеха да си го позволят, защото бяха свободни, подобно дъжда, полъха на вятъра и всяка птица, разперила криле; защото бяха вода, а водата умееше всичко. - ... бъди Ти тук и сега; не мисли. - шепотът й се разнесе като пролетен аромат към устните и ушите му, ала миг по-късно ужасяваща болка разтресе тялото му, когато вплете пръстите на здравата си ръка с неговите счупени. Стисна ги леко, принуждавайки го да трепери в сладостна агония, а след това силно, с което и успя да повлече тялото му в седнало положение на пода. Пусна ръката му и се надвеси над лицето му, обхващайки го с длан. Палецът й силно и настойчиво се впиваше в раната на скулата, очертаваше я с такова удоволствие, че можеше да бъде дори определено от някои като извратено... Проследи кървавите вадички, само и само да стигне до меките му и сега леко нацупени устни и да ги очертае няколко пъти, като омагьосан котарак от въртящо се мини виенско колело.
Приведе се бавно, като опиянена от великолепието му, може би я делеше дъх разстояние от лицето му, когато здравата й длан се заспуска по лицето, гърдите, корема му, нежно и грубо едновременно и рязко се заби, като нов, остър кол, в прясната рана на бедрото му. Не се помръдваше, освен, разбира се, палавите си пръстчета, които танцуваха в локва от кръв... - Бъди огън. За мен. - дъхът й се смеси с неговия, а миг по-късно ръката й се измъкна от агонизиращото местенце и Джоуел докосна върха на езика си с всеки един от палавите пръстчета, облизвайки ги с неописуемо доволно изражение; сякаш кръвта бе захарно изделие, кръстено и приготвено за нея!
Joel.- Член на института
- Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012
Re: Тренировъчната зала
Не можеше да си поеме дъх от болката, която завземаше бавно, постеменно, но сигурно тялото му и заплашваше главата му да клюмне назад, а тялото му да остане по безжизнено, отколкото бе било някой от предишните пъти. В същото време го държеше буден, напълно буден, страдащ по Джоуел. По своето забранено щастие, което притежаваше само в момента и на разсъмване, когато иззъняха онези предупредителни звънци по всички коридори на Института, предвестители на утринните лъчи. Щяха да бъдат омразни нему, един ужасен звук, напомнящ, че имат едва час, в който да се погрижат за себе си и да се върнат към нормалните си ежедневни занимания. Толкова мъчителен процес, докато съществата им не се успокояха и останеха само копнежите по следващата безмилостна среща. Може б чакаща ги след много дълго време.
Очите му стояха отворени. Съвсем широко, не можещи да спрат да наблюдват удоволствието по лицето й. Устните му бяха свити, бе прехапал леко долната, но сякаш не си личеше. Възспирха стоновете му, макар последния да не бяха успяли да заглушат. Изръмжал високо, сигурно би привлякъл внимание, ако някой се разхождаше по коридорите на този етаж, но такава опасност със сигурност не съществуваше. Поиска я. Цялата и по всички начини. По най- безмилостните и нежни начини. Така трябваше да я има. Не внимателно, не по начин, по който Ромео бе имал Жулиета, защото той не беше Ромео, а тя не беше Жулиета. Те бяха Данте и Джоуел. Ръката му, онази здравата, но също трепереща, намираща обаче достатъчно сили и решителност, се уви около врата й, карайки я да изпъне гръб на пода, където студената повърхност контрастираше изключително много с топлината на неговото тяло, надвесено над нея. Русите й, разпилени коси, се бяха потопили в локва от кръв, боядисани от този цвят. Примамливи на вид, повече, отколкото когато бяха вързани на стегната опашка. Лицето му отново доминираше над нейното, а тялото му бе силно прилепено към нейното, създавайки клопка между пода и Данте. Ръката му улови дясната й гръд, а устните му се впиха в мястото, което бе дарено с подутината от счупеното ребро. Захапа безпощадно това място. Искаше то да кърви. Накара крака й да се свие в коляното, така че имаше достъп до глезена й, който притисна достатъчно силно към пода, за да предизвика вика й.
Вгледа се в очите й. Там, където вече гореше пламъка на непозволеното и сладострастието от всичко това. Чувстваше как го разкъсваше този премрежен поглед и го караше да се чувства безсилен, всеки път, когато му се искаше да я докосне, а не можеше.
-Мразя те.- изръмжа Данте. Мразеше я, защото му действаше така, улавяше цялото му същество в мрежата си и го караше да се гърчи от агония, а думите му звучаха повече от любовно.- Мразя те, Джоуел Лаурънс.
Очите му стояха отворени. Съвсем широко, не можещи да спрат да наблюдват удоволствието по лицето й. Устните му бяха свити, бе прехапал леко долната, но сякаш не си личеше. Възспирха стоновете му, макар последния да не бяха успяли да заглушат. Изръмжал високо, сигурно би привлякъл внимание, ако някой се разхождаше по коридорите на този етаж, но такава опасност със сигурност не съществуваше. Поиска я. Цялата и по всички начини. По най- безмилостните и нежни начини. Така трябваше да я има. Не внимателно, не по начин, по който Ромео бе имал Жулиета, защото той не беше Ромео, а тя не беше Жулиета. Те бяха Данте и Джоуел. Ръката му, онази здравата, но също трепереща, намираща обаче достатъчно сили и решителност, се уви около врата й, карайки я да изпъне гръб на пода, където студената повърхност контрастираше изключително много с топлината на неговото тяло, надвесено над нея. Русите й, разпилени коси, се бяха потопили в локва от кръв, боядисани от този цвят. Примамливи на вид, повече, отколкото когато бяха вързани на стегната опашка. Лицето му отново доминираше над нейното, а тялото му бе силно прилепено към нейното, създавайки клопка между пода и Данте. Ръката му улови дясната й гръд, а устните му се впиха в мястото, което бе дарено с подутината от счупеното ребро. Захапа безпощадно това място. Искаше то да кърви. Накара крака й да се свие в коляното, така че имаше достъп до глезена й, който притисна достатъчно силно към пода, за да предизвика вика й.
Вгледа се в очите й. Там, където вече гореше пламъка на непозволеното и сладострастието от всичко това. Чувстваше как го разкъсваше този премрежен поглед и го караше да се чувства безсилен, всеки път, когато му се искаше да я докосне, а не можеше.
-Мразя те.- изръмжа Данте. Мразеше я, защото му действаше така, улавяше цялото му същество в мрежата си и го караше да се гърчи от агония, а думите му звучаха повече от любовно.- Мразя те, Джоуел Лаурънс.
- Spoiler:
- Няма значение колко пъти ще умра,
няма да забравя.
Няма значение колко живота ще живея,
никога няма да съжаля.
В мен има огън, който предизвиква бунт,
готов да избухне в пламъци.
Данте Сайленс- Член на института
- Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012
Re: Тренировъчната зала
- Spoiler:
- Аз съм готова за битка,
без значение как ще я постигна...
Аз ще бъда една оцеляла
без крепост...
Аз ще излекувам разбитото си сърце
няма да могат да го разкъсат
или това ще е просто края на самотен път...
- Мразя те. - гласовете им прозвучаха в унисон, докато премрежените очи на Джоуел се оглеждаха с огнени оттенъци в тези на Данте. Начинът, по който всяка фибра на тялото й копнееше да го докосне, бе плашещ; да го докосне смъртоносно и пламенно; да го принуди да крещи името й от болка и страст едновременно; да се лута из лабиринта на личността й и през целия този път да бъде себе си, а не кубче лед, току що извадено от фризера. Копнееше за него! Тази близост... тази близост беше от странен духовен порядък. Отгатваха мислите и чувствата си безпогрешно; онова, което като река се стичаше по вените на Данте в този миг, не спираше да тормози тялото й, докато притискаше счупения й крайник в хладния под, който се равняваше на усещане по-отвратително от ново, повторно напукване!
Той бе прав, че тази близост не биваше да отива по-далеч, защото този бой... тази игра... тези усещания, те вече бяха изчерпали всичките й въображаеми възможности! И в същото време, в същото време... копнежът по този забранен, прокажен грях се удвояваше, принуждаваше те да се давиш в собствен сос от мъки и непроявени чувства, а от теб се изискваше да забравиш в миг; да го сподавиш... ала неуспешно.
Веднага след изречените думи, Джоуел издърпа лицето му надолу и тъй като не можеше да помръдне от тежкото му тяло, успя единствено да захапе наранената му буза. Толкова силно и влудяващо, че месото се плашеше и пищеше, напомняйки за по-ранната случка с онова, което стоеше все още като залепена марка на пода. Ала не, тя нямаше да лиши прекрасната му физиономия от уникалността си; просто щеше да вкуси отново и отново, отново и отново тези черти. Зъбите й преминаха в горния край на напукания му нос и го извиха лекичко, предизвиквайки съскащо напукване и нов порой от алена течност. Заля ги като потоп, устните му, нейните, брадичката и бузите им, дрехите му... Здравата й ръка издърпа силно главата му назад, сетне го бутна настрани и го повали по гръб, измествайки позициите им. Не й се щеше да умре от кръвозагуба точно сега. Не го държеше, не го възпираше от каквито и да са действия, просто стоеше отпусната върху му, а това бе една доста дразнеща допълнителна болка, и наблюдаваше спускащата се по устата му за пореден път рубинена течност...
,,Възможно ли е да живеем в съгласие със себе си, след като желанията и стремежите ни са в конфликт с реалността?'' изскочи като въпрос в главата й, докато наблюдаваше гърчещото се тяло и огнените пламъци на страстта й лумнаха до неознаваемост! Искаше го! О, демони, желаеше го такъв, едва дишащ ЗАРАДИ НЕЯ, копнеещ за тялото и по толкова много и различни начини, мразещ я; желаеше го! Дишането й бе накъсано и мъчно; едва успяваше да изпрати необходимото количество кислород в мозъка си, но тази тръпка я поддържаше жива. - Съпротивата, Сайленс... създава в нас постоянно напрежение и вътрешна борба, която ни измъчва и действа като бавно действаща отрова. - с тези думи захапа едното зърно на гърдите му, първоначално го разтри с влажния си език, сетне го засмука пакостливо, принуждавайки го да се втвърди, а накрая... едва не го откъсна. Кървави капки се спуснаха по бледната кожа на гръдта му, ала Джоуел я обра с език и се търколи до него на пода, дишайки едва-едва. Блаженство...
- Spoiler:
- Сърцето ми е в пламъци.
Ела при мен, ела при мен подивял!
Когато дойдеш при мен ми дай всичко,
от което имам нужда.
Говори ми с езика на любовта,
който само ти знаеш какво значи ; )
и това не може да бъде лошо,
вземи сърцето ми и го направи силно, скъпи!
Joel.- Член на института
- Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012
Re: Тренировъчната зала
Бели и черни петна бяха започнали да се появяват пред погледа му, достатъчно красноречиви за загубата да кръв. Количество, което му гарантираше никакво оросяване на мозъка, по- ниската температура на тялото, макар и да не бе мъртвешка. Усещаше всеки един кръвоизлив по тялото си- вътрешен и външен. Наслаждаваше им се. Искаше да продължи да получава докосването й- силно, едва осезаемо, нежно или раняващо. Нямаше значение, винаги чувстваше удоволствието от него. Как адреналина, от изпитваното към нея, се движеше по вените му. А мисълта, че не беше позволено... може бии по- скоро неправилно, засилваше чувствата му, карайки ги да поемат връхна точка в съзнанието му. Представляваха едно заплетено кълбо от нишки, свързващи всяка негова проява на тихата му страна, загнездила се до такава степен в съществото му, че не можеше да се излекува от нея. Не можеше да се излекува от Джоуел и не искаше.
Ръката му улови нейната. Хватката му беше съвсем малко по- лека от преди, издаваща недостига на жизнени сили в тялото му. Но все още достатъчно, за да извърне глава към нея. Адреналина го поддържаше жив и щеше да го поддържа още дълго време така, докато тя не си отидеше, както ставаше по принцип... всичко свършваше изведнъж и те отново бяха Джоуел и Данте, а не Джоуел и Данте и ако не намирате разлика, то определено не сте вникнали достатъчно съсредоточено в техните отношения. Очите му светеха срещу него, изразяващи повече чувства, отколкото можеше да изрази с думи. Сякаш бе махнал всякакви прегради, съществуващи в него. Толкова интимно близо един до друг, единствено душевно.
-Рисувай ме.- изхриптя тихо Данте, докато се изправяше бавно и не особено сигурен в своите способности за равновесие. Ръката му я дръпна рязко, което се оказа прекалено болезнено и за него и за нея. Притисна я към тялото си, карайки краката й да се обвият около кръста му. Никак нежно придържаше кръста й с една ръка, а пръстите му се впиваха в синините по кожата й, каращ я да потръпва.- Искам да ме рисуваш. Толкова... колкото ме мразиш.
Пресипналия му гърлен глас се изгуби между стените на залата, а горещия му дъх се удряше в раните по врата й неприятно.
Ръката му улови нейната. Хватката му беше съвсем малко по- лека от преди, издаваща недостига на жизнени сили в тялото му. Но все още достатъчно, за да извърне глава към нея. Адреналина го поддържаше жив и щеше да го поддържа още дълго време така, докато тя не си отидеше, както ставаше по принцип... всичко свършваше изведнъж и те отново бяха Джоуел и Данте, а не Джоуел и Данте и ако не намирате разлика, то определено не сте вникнали достатъчно съсредоточено в техните отношения. Очите му светеха срещу него, изразяващи повече чувства, отколкото можеше да изрази с думи. Сякаш бе махнал всякакви прегради, съществуващи в него. Толкова интимно близо един до друг, единствено душевно.
-Рисувай ме.- изхриптя тихо Данте, докато се изправяше бавно и не особено сигурен в своите способности за равновесие. Ръката му я дръпна рязко, което се оказа прекалено болезнено и за него и за нея. Притисна я към тялото си, карайки краката й да се обвият около кръста му. Никак нежно придържаше кръста й с една ръка, а пръстите му се впиваха в синините по кожата й, каращ я да потръпва.- Искам да ме рисуваш. Толкова... колкото ме мразиш.
Пресипналия му гърлен глас се изгуби между стените на залата, а горещия му дъх се удряше в раните по врата й неприятно.
- Spoiler:
- Колко време ще издържиш на болката?
Колко време ще си криеш лицето?
Колко време ще играеш тази игра?
Тези чувства бавно се замъгляват...
Данте Сайленс- Член на института
- Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012
Re: Тренировъчната зала
- Spoiler:
- - Как ще се защитиш от Самотата? - попита той
- Господине, аз вече съм се превърнала в самата самота. - Тя.
Усещаше колебливостта в движенията и думите на Сайленс, а щом самия той не успяваше да ги скрие, за да продължи играта, означава че и двамата бяха надминали себе си... Телата им отдавна трябваше да са се превърнали в куп развалина по всички закони на биология или която и да е наука за човека, както вътрешно, така и външно. Ала не и те. Защото действията им не бяха контролирани от друг, освен проядена страст и желание, от дълго потушаван огън; от залъгване... Развалина. Превръщаше и телата им в нея, но бе единственото нещо, което успяваше да ги накара да се почувстват живи. Да бъдат себе си. Можеха ли да покажат тази прокажена страна на някого другиго, без той да ги упрекне, че са такива? Без той да се изплаши? Без той да ги обвини? Без той да преиграе? Не! Затова имаха себе си и другия, нямайки го. И затова понякога добиваха останката на самата самота, движейки се в тишина и привидна смиреност, когато дори не подозираха къде е другия, или просто се движеха сред необятното море от тела... Преси с безразлични тела на души...
Тези резки движения, в които плътта им отново бе болезнено притисната едно в друго се оказаха повече животвотни, отколкото смъртоносни и за двамата. Рисувай ме.
- Художникът трябва да знае кога да спре да полага краски върху картината си, за да не я унищожи. Мисля, че краските, които ти поставих, са перфектни, а сега трябва да бъдат запечатани на друг лист... - говореше тихо срещу лицето му, наблюдавайки вехнещите му очи. Дъхът й галеше раните по лицето му, разранените му устни и нос, а устните й едва закачаха кожата му, но го правеха по един лютиво-приятен начин.
Обви едва-едва двете си ръце на гърба му, минавайки под мишниците му, и го притисна силно към потрошеното си тяло, което бе последния удар и за двамата. Хрупането на костите им се чу и предизвика силно ококорване от страна на Джоуел. Тази болка... тя бе последното нещо, което чу, преди за малко да изпадне в безсъзнание в ръцете му, ала мисълта за рисунката и тялото му пред нея в това състояние... я държеше будна. - Да вървим, Сайленс. Ще бъдеш първото ми платно след толкова много години, а нищо чудно и последно. - в опита си да слезе от него установи, че не може да помръдне и един свой крайник, без да изпадне в огромното море от пагубни усещания и болка! Но горда жена като нея не можеше да си позволи да покаже това неудобство, затова стъпи здраво на краката си, едва не подбелвайки очи, стисна здравата му ръка със своята здрава и изви лице към неговото.
- Не губи искрящия си пламък на Данте, тази нощ, 'скъпи'. Бъди себе си за теб самия и мен. Обещавам да направя същото за себе си и теб. - стисна пръстите му силно и в крайна сметка направи първата жалка крачка към вратата.Гледката със сигурност бе трагична... ала и красива, божествена, защото точно такова чувство оставяше у тези двама полудели...
Joel.- Член на института
- Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012
Re: Тренировъчната зала
Всяка една от тези крачки го водеше към края. Всяка една по- болезнена от това да забият нож в черния ти дроб и да го завъртят няколко пъти, за да се убеди нападателя, че го е раздробил хубаво и съвсем прекрасно. На малки, малки парченца, които никога нямаше да могат да бъдат съединени отново. А ако този нападател беше Джоуел, би рискувал всеки един свой орган в името на това да остане още съвсем малко при него... всъщност колкото се можеше повече. Страстна и необуздана, жестока и раняваща по онзи прекрасен начин. Само техен начин. Всяко стъпало донасяше на краката им болка, а раната в бедрото му агонизиращо започваше да кърви, когато напрегнеше мускула си. Сърцето му биеше силно от адреналина, който се разнасяше из тялото на Данте и сякаш искаше да го предаде по нейното тяло.
Стискаше ръката й, сякаш имаше чувството, че ако я изпусне, ще я изгуби. Тя просто щеше да си отиде и да изчезне между пръстите му. Не искаше това. Изпитваше силна нужда Джо да остане поне още няколко минути до него... колкото се можеше повече. Стаята му, намираща се сякаш толкова далеч, че сигурно им бе отнело повече от десет минути, за да я достигнат, ги приветстваше. Тъмна и тиха... заспала, обещаваща да пази тяхната тайна. Толкова непозволена и опустошителна. Прекрачването на прага й и бавното затваряне на вратата от страна на Данте сякаш отключваше възможността му да покаже малко от слабостта на тялото си. Задържа се за дръжката и се подпря на вратата, оставяйки няколко кървави петна от гърба си по нея. Погледа му все още живееше. Беше жив, макар и не толкова жизнен, нуждаещ се единствено да я вижда и да я докосва нараняващо. Да я има наранена и не търсеща лечение от неговите рани по тялото й. Свлече се леко надолу, оставайки клекнал на земята и облегнал главата си на дървената плоскост. Все още държеше ръката й, сякаш беше неговия спасителен пояс.
-Мразя го... –изхриптя Данте.- Института...
Стискаше ръката й, сякаш имаше чувството, че ако я изпусне, ще я изгуби. Тя просто щеше да си отиде и да изчезне между пръстите му. Не искаше това. Изпитваше силна нужда Джо да остане поне още няколко минути до него... колкото се можеше повече. Стаята му, намираща се сякаш толкова далеч, че сигурно им бе отнело повече от десет минути, за да я достигнат, ги приветстваше. Тъмна и тиха... заспала, обещаваща да пази тяхната тайна. Толкова непозволена и опустошителна. Прекрачването на прага й и бавното затваряне на вратата от страна на Данте сякаш отключваше възможността му да покаже малко от слабостта на тялото си. Задържа се за дръжката и се подпря на вратата, оставяйки няколко кървави петна от гърба си по нея. Погледа му все още живееше. Беше жив, макар и не толкова жизнен, нуждаещ се единствено да я вижда и да я докосва нараняващо. Да я има наранена и не търсеща лечение от неговите рани по тялото й. Свлече се леко надолу, оставайки клекнал на земята и облегнал главата си на дървената плоскост. Все още държеше ръката й, сякаш беше неговия спасителен пояс.
-Мразя го... –изхриптя Данте.- Института...
- Spoiler:
- Това е красива лъжа,
това е перфектното отричане,
толкова красива лъжа,в която да повярваш,
толкова красива, че ме прави красив.
Данте Сайленс- Член на института
- Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012
Страница 2 от 2 • 1, 2
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
Пет Юли 19, 2013 2:20 pm by Жюстин Карпович
» Въпроси;;
Съб Юни 08, 2013 1:12 pm by Жюстин Карпович
» Другарче за рп.
Пон Май 27, 2013 8:20 am by Léa Voltaire.
» Готови персонажи.
Нед Май 26, 2013 8:02 pm by Léa Voltaire.
» Търся всичко останало..
Нед Май 26, 2013 7:44 pm by Léa Voltaire.
» Emmelie 'Léa' Voltaire.
Нед Май 26, 2013 4:32 pm by Виктор Карпович
» Алина.ᴳᵘᵇᶫᵉᴿ
Нед Май 26, 2013 3:11 pm by Виктор Карпович
» Какво късметче ви се падна днес?
Съб Май 25, 2013 8:45 pm by Виктор Карпович
» Намисли си някой потребител преди да влезеш
Съб Май 25, 2013 8:34 pm by Жюстин Карпович