The Host


Join the forum, it's quick and easy

The Host
The Host
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Welcome
 photo foother_zps74c56111.png
Добре дошли в единствения по рода си рпг- форум по романа на Стефани Майер- Скитница! Земята е населена от непознати същества наречени Души. Оживелите хора се изолирани в почти безлюдни местности и са принудени да крадат и убиват, за да живея. Към кои си? Какъв си? Реши сам и се присъедини към нас, за да се потопиш в един нов и напълно различен свят.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Честито, Ивон!
Стаята на Джоуел EmptyПет Юли 19, 2013 2:20 pm by Жюстин Карпович

» Въпроси;;
Стаята на Джоуел EmptyСъб Юни 08, 2013 1:12 pm by Жюстин Карпович

» Другарче за рп.
Стаята на Джоуел EmptyПон Май 27, 2013 8:20 am by Léa Voltaire.

» Готови персонажи.
Стаята на Джоуел EmptyНед Май 26, 2013 8:02 pm by Léa Voltaire.

» Търся всичко останало..
Стаята на Джоуел EmptyНед Май 26, 2013 7:44 pm by Léa Voltaire.

» Emmelie 'Léa' Voltaire.
Стаята на Джоуел EmptyНед Май 26, 2013 4:32 pm by Виктор Карпович

» Алина.ᴳᵘᵇᶫᵉᴿ
Стаята на Джоуел EmptyНед Май 26, 2013 3:11 pm by Виктор Карпович

» Какво късметче ви се падна днес?
Стаята на Джоуел EmptyСъб Май 25, 2013 8:45 pm by Виктор Карпович

» Намисли си някой потребител преди да влезеш
Стаята на Джоуел EmptyСъб Май 25, 2013 8:34 pm by Жюстин Карпович


Стаята на Джоуел

2 posters

Go down

Стаята на Джоуел Empty Стаята на Джоуел

Писане by Joel. Чет Юли 19, 2012 7:15 pm

Стаята на Джоуел Tumblr_m7f85vQZp41qfwk7go1_500

Освен това, което се вижда на снимката, по стените около спалнята и дървото има малки лампички, вградени в стената, сменящи цвета на светлината и нейната сила. Звездички и всякакви формички в доста нестандартни мини лампички са залепени по стените й и нощем светят по магнетичен начин. Освен това разполага с гледка към целия град и малка тераса, на която предпочита да закусва Джоуел.
*Дървото е изрисувано от нея.
*Никой не е посещавал стаята й, освен тя самата.
*Стаята се намира точно срещу тази на Данте Сайленс и другия й колега.
Joel.
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Joel. Съб Юли 28, 2012 10:11 am

Spoiler:

Кървавата й, свободна длан се плъзна по лявата му страна, притискайки я силно и дърпайки я надолу с всяко едно помръдване. Физиономията му коренно се изменяше; започваше да прилича на човек, отдавна загубил представа за виртуално и реално, отдавна сплел нишките в една и живеещ в свой свят на
въображаемото. Луд. А колко нормален всъщност бе Данте и колко човешки бяха постоянните му противоречия. Противоречия в ума, противоречия в душата...
- Тогава спри. Мисля, че душата ти е достатъчно отровена с презрение и за теб самия ще е добре да я излекуваш. -пусна бавно ръката му, който жест сякаш означаваше много повече,
отколкото бе, а след това се отмести с няколко крачки назад, вглеждайки се в приведената фигура. Изнемощяла, дишаща едва-едва, но все така прекрасна и очарователна за листа й.
Можеше да се излекува сам от отровата на това презрение, а можеше и с чужда помощ. Помощта на Амбър? Помощта на съзнанието; волята? Нейна ? А можеше да не го направи и да
продължи да трупа отрицателните чувства, които чрез агресия да изтласква от тялото си. Като тази нощ, например? Вероятно наистина всичко бе игра...тоест, лъжа, не само "връзката", която имаха, не само взаимоотношенията им, или чувствата, а и самото им съществуване за другия.
- Ела в стаята ми, там ще направим рисунката. -
помогна му да се изправи, усещайки как самата тя губи силите си
неимоверно бързо. Ръката й отново се вплете в неговата, намираща се на раменете й, а другата го подпираше за кръста.
Секунда-две... и вече бяха в хладното помещение, чиито слаби светлини идваха от полепените фигури по стена и таван, отразяващи се в малки огледалца. Магия?
Помогна му да се настани на леглото по начин, който да е перфектен за рисунката и той самия да почине; тялото му да го направи. Издърпа едно от платната; взе молив, специална гума и малко чекмедже с бои, палитри и четки. Седна на столче пред прекрасния си модел и плъзна влажния си поглед по цялото му тяло. Нямаше как да не попие всяка една извивка, всеки един мускул и ребро, наранени и в същото време излъчващи сила;
сексапил; желание... Спря очи върху неговите и ги задържа по-дълго от нормалното, защото в душата й се трупаха малки, ледени късчета при всеки негов лъжлив поглед; при всяка една измамна усмивка. Примигна. И започна.
Моливът преминаваше по бялото платно с лека скованост, но
оставяше все същите перфектни оттенъци след себе си. Леглото бе заснето идеално; изпънатото тяло на Данте и всяка една драскотина по него, така изкушаваща да бъде целуната и погалена. Излекувана по такъв начин.
- Мисля, че точно тази нощ ще трябва да бъде забравена...
- по едно време тихият й глас разцепи настаналата тишина с това
простичко изречение. Героинята не криеше емоциите си в момента, не играеше, не лъжеше... но когато другият го правеше постоянно, тогава всичко бе различно. - Моливът е готов. - обърна скицата с лице
към него и той можеше да види изписано майсторството на ръцете й. Всяка една изгъвка бе обрисувана точно както бе в действителност; всяка една издутина, всяка една неправилност по плътта, те бяха заснети, запечатани завинаги тук, освен ако пожар или бедствие не ги унищожеше. Но дори да се случеше, щяха да останат приятните емоции, които тази картина, тези мигове на близост, бяха оставили във вечността ... и тях самите.


Spoiler:


Остави платното върху статива и се изправи бавно, треперейки от мъки... всяка една крачка към леглото й причиняваше огромна, прокажена, агонизираща болка, втрисаща дори мозъка й. Но тя се справи, защото бе Джоуел, която никога не се предаваше? Така ли беше? Клекна до него на пода, но след това се стовари на коленете си, едва не пищейки от усещането. Лицата им
бяха близо едно до друго; ръцете им също, докосващи едва едва пръстите си; очите й се впиваха с проницателна, хладна, но и в същото време гореща сила право в неговите, сякаш се опитваше да прочете мислите, нахлули в съзнанието му.
-" Знам, че ключът, който се опитвам да превъртя, е у мен..." - говореше ли за себе си обаче, или правеше намек за него самия? Или се отнасяше и за двама им?


Последната промяна е направена от Joel. на Съб Юли 28, 2012 11:54 am; мнението е било променяно общо 1 път
Joel.
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Данте Сайленс Съб Юли 28, 2012 11:53 am

Spoiler:

-Излекувай ме.- сякаш я призова Данте толкова тихо, че едва се чуваше, но той вярваше, че тя е чула.
Ако наистина беше толкова отровен... колко отровен беше, за да не може да се излекува сам? Колко отровен трябваше да бъде, объркан... оплетен в паяжината на собствените си чувства трябваше да бъде? Сърцето му се свиваше. Думите й се блъскаха в стените на черепа му. Изпълваха главата му, караха го толкова безгласно да крещи, както не би крещал от предишните си рани. Но очите му оставаха толкова лицемерно спокойни. Лъжливи в своето безверие, никак нежни, режещи. Не се затваряха, само премигваха за секунда и отново се впиваха в нейните. Търсеше я. Нещо малко по- различно от леда, който бе възвърнал своето място. Наркотик. Това беше тя за него-... опасен, силен и адски смъртоносен. Пристрастяващ. Дори не знаеше дали е обич... влюбване. Той беше пристрастен! Силно зависим и по- свой начин обичащ вкуса й, присъствието и действието. Толкова неимоверно много, че изпитваше силната болка, бродеща из празната му душа, от настъпването на края. Не го искаше. Не искаше да я пусне, а се бореше със самия себе си. Винаги изглеждаше толкова тих и спокоен, сдържан и далечен от всички... дори от нея.
Дали можеше да прочете това вътре? С проницателните си светли очи, преминаващи преградите на неговите. Искаше да рухне изцяло пред нея. Да покаже всяка една малка слабост на съществуването си, която стоеше дълбоко скрита в ума му. В големите тъмни ъгли на съзнанието му, криещи по една тайна. Но не рухваше. Стоеше, макар и легнал. Почти не му личеше. Почти мъртъв вътрешно и толкова жив. Ръката му се докосна толкова леко до нейната, сякаш търсеше допир, достатъчен, за да ги срине. Надигаше се с всичките си сили, останали физически в тялото му, доближаваше се до нея бавно. Устните му целунаха ухото й тайно, по- нежни, отколкото някога са могли да бъдат и парливо груби, разранени.
-У-би-ваш ме.- прошепна почти изнемощяло в ухото й. Толкова тихо, толкова лично, сякаш беше тайна... и всъщност точно такава беше.- Ако... ако завъртиш ключа и отвориш клетката... аз ще загина.
Spoiler:
Данте Сайленс
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Joel. Нед Юли 29, 2012 2:55 pm

Spoiler:

- Не мога да го направя без твоя помощ. - прошепна тихо, докато устните му чертаха парливи линии по кожата й. Ръката й, която нарочно лежеше покорно до счупената му длан, сега се промъкна някак внимателно; сякаш се притесняваше да не му причини повече болка, отколкото може да понесе, макар и физическа, и сплете пръстите си с неговите - не силно, леко. - Тази близост... ти сам каза, че е грешно да продължи... - хладнината в гласът й продължаваше да жули с ужасяваща сила цялото му тяло, но очите й... те бяха омекнали. Но нито бе смъкнала завесата от хладна резервираност, с която се отнасяше към всички, нито смяташе да го направи...
Съвсем неочаквано издърпа дланта си от неговата и студенината се прокрадна отново помежду им - мина през ноздрите им, погали ушите, настани се в телата им. Лицето й се отдръпна от неговото и очите й веднага съзряха отчаяността, макар и толкова умело прикрита в Данте. Тя го познаваше. Усещаше, когато терзанията на душата му ставаха все по-големи и големи, знаеше кога има нужда да излее напрежението, както днес - една от причините да го покани на бой; знаеше и как се нуждае от нея. Точно както се нуждаеше тя от него. Но не можеше да го покаже по никакъв начин; как можеше да потъпче цялото си величие, изградено до сега, за да разкрие онази чувствителна страна, готова да помогне с каквото може на скъп човек, но и да изгуби страхопочитанието на подчинените си?
Но тези очи успяха да повлияят на точната й преценка тази нощ и вместо да се изправи и върне обратно на столчето, за да продължи да оцветява картината, тя стана рязко (а болката се изписа мигновено на лицето й) успя да го избута леко навътре в леглото, а след това легна до него, от външната страна и... го прегърна. Ръката й мина под неговата, а другата - през рамото и се сключиха на гърба му, притискайки неболезнено тялото му към своето. - ... но да бъда грешница днес... толкова много ми харесва. - прошепна в ухото му и въздъхна облекчено.
Осъзнаваше каква грешка е това действие; осъзнаваше и как след днешния ден пропастта помежду им ще бъде двойно по-огромна, но и в същото време не можеше да си позволи да се отдръпне.
Вероятно това бе започнало много, много по-отдавна, отколкото и двамата предполагаха...?

Spoiler:

Тази нощ лунното сияние липсваше; единствените осветители на нощното небе бяха многобройните звезди, пробили коварно чернотата на небето, а тази красота можеше да се види и от Данте и Джоуел - таванът на госпожица Лаурънс, освен че бе обсипан с тези глупави лампо-звездички, се движеше и едно средно по големина кълбо се отместваше настрани, само и само да дари лежащите освен със свежест от по-ниските температури нощем, и с гледка, успяваща да разруши от части преградата на сдържаността и съпротивлението им.
- Ще отворя тази врата... за да загинеш. И да се преродиш. - с тези думи приближи лице към неговото, докосвайки с устни.....челото му.
Joel.
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Данте Сайленс Нед Юли 29, 2012 8:02 pm

Издаде напред брадичката си, сякаш така можеше да удължи малката, толкова лична целувка. Почти нежна и грижовна. Непозната за цялото му същество до този момент. Никога не бе очаквал от нея да прояви тези чувства. Обожаваше я ледена, безмилостна и пряма, щеше да я обожава дори топла, грижовна и усмихната. Беше зависим. Силно зависим от всяка нейна ласка. Толкова неправилно. Нередно е, обаждаше се в главата му един глас и му напомняше, че трябва да се стегне. Да не отпуска нито една емоция и да запази себе си далеч от коварните пипала на борбата, която водеше със света; със собствените си желания. Както не веднъж бе казвал, а дори сега Джоуел го напомни... те бяха грешни. Той беше по- грешен от самия Дявол. А може би беше дяволски праведен... сдържащ се. Отвратително непозволяващ си да прекрачи границата на изкушението. Толкова сладка и желана.
-Утре отново няма да си тук, Джоуел.- прошепна тихо и почти немощно Данте.
Здравата му ръка се обви около кръста й. Нежност, на каквато винаги бе бил способен, но никой сякаш не я търсеше. Нямаше на кого да я отдаде. Запазваше един толкова потаен и емоционален Данте в себе си, недостъпен за никого, останал в миналото, където може би наистина му беше мястото. Но... той беше толкова близо до него... толкова близо до Джоуи. Отпусната, не чак толкова студена. Макар и ранена, беше красива... дори още по- красива. Червеното й отиваше, караше я да изглежда изкусителна. И ако сега беше поне малко грешницата Джо, то утре сутринта щеше да бъде отново Джоуел Лаурънс. Дори не можеше да си представи как щеше да я погледне без да се разкъса дори за миг. Как щеше да възкръсне необременен, спокоен без миг по- късно да получи своята сутрешна доза шамар, напомнящ му, че имаше само Джоуел и в същото време нямаше дори нея.
Стисна очи, възспиращ порива си да издаде някоя забранена част от това, което чувстваше. Докосна съвсем леко долната й устна със своята горна, сякаш само, за да й покаже колко трепереща беше от усилието да не изпусне всички онези натоварващи емоции и ако постоеше още малко в нейните прегръдки, от Данте Сайленс нямаше да остани нищо друго, освен една обикновена обвивка. А когато слънцето изгрее, нямаше да има кой да се изправи от леглото, нямаше да има достатъчно силен мъж, който да влезе в нейния кабинет и да посрещне дневните си задължения.
-Сутринта ще намериш отново пепел. Само пепел, но не и феникс.- говореше тихо и някак затруднено срещу устните й Данте без да отваря очите си.- Толкова години, Джоуел... аз умирам всяка вечер и се завръщам по- осакатен на сутринта.

Spoiler:
Данте Сайленс
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Joel. Нед Юли 29, 2012 11:44 pm

Spoiler:

- Нито аз, нито ти ще бъдем утре тук, това е сигурно... - прошепна тихо, с хладен глас, докато устните му галеха едва доловимо за плътта нейните, ала усещането, което оставяше след себе си бе по-огнено и от разгарящ се пожар в горите през лятото! - ... но сега сме. - довърши несигурно, сякаш точно тези думи бяха по-опасни за изричане и от издаването на строго-секретна мисия.
Джоуел Лаурънс в момента едва не трепереше от ужас, че е проявила такава огромна слабост пред някого... и в същото време душата й ликуваше от облекчението, настъпило при допира на кожата му. Толкова грешно; толкова прекрасно.
Джоуел и Данте си приличаха. Не само по хладнината и сдържаните чувства, не само по отдавна заровените и прикрити тайни, трупащи се и предвещаващи опасно изригване на вулкан. И двамата презираха унищожителния мегаполис, който бяха създали, ала знаеха, че е невъзможно да бъде унищожен... (Така ли?)
Знаеше, че трябва да спре! Трябваше точно в този миг да се изправи и да върне цялото си самообладание, което нямаше да бъде никак трудно, знаейки силния самоконтрол, който винаги успяваше да си наложи. Направи опит да се отдръпне от него; да го пусне и да седне на мястото си, но сякаш ръцете й бяха залепени с канаколит за Данте; и по-скоро не защото не можеше да се измъкне от него се върна в легнала позиция пред лицето му, А ЗАЩОТО НЕ ИСКАШЕ!И това прозрение, осенило мозъка й, бе най-разтърсващото нещо, до което бе стигала сама!

Taка изглежда животът на хора като теб и мен. Ние се саморазрушаваме и възстановяваме постоянно. (:

- За терзанията на душата, Данте... винаги се намира време. - с тези думи приближи още малко лицето си към неговото и от нежното, едва осезаемо докосване на устните му, това подобие на целувка премина в истинска такава - влажните им езици, за разлика от първия път в салона, не искаха да се разкъсат, а да докоснат любопитно чуждия. Не беше порочно-страстно; беше нежно и интересно! Езиците им се завъртяха един около друг, сетне се вплетоха взаимно и задълбочиха сладостната целувка, която определено щеше да разруши и двама им... Щеше да ги унищожи. Да ги убие. Следващия ден щеше да бъде толкова мъчителен, точно както и останалата част от живота им, прекарана като колеги в института!
За пръв път от години страхът се прокрадна в мозъка й, напомняйки й, че е човек. Тя беше хомосапиенс и колкото да не й се искаше да го признае, правеше грешки. Но това действие; това решение като цяло не й се стори никак грешно! Дори напротив- приятно и така опияняващо, както никога преди не бе успявала да се почувства.
Искаше той да рухне пред нея, искаше да разкрие всяка една малка тайна, представляваща пъзела в главата му; копнееше да изтрие всяка една непрокапала сълза от очите му; просто искаше да го докосне не само физически, но и духовно! И нямаше представа защо това желание се усилваше тази нощ. Може би заради близостта?
Когато усети, че погледът й се премрежва, бавно затвори очите си, потапяйки се за миг в непрогледен мрак; толкова дълбок и отчайващ, че да бъдеш сам в него; в тази огромна, черна дупка, съществуваща и у двама им, бе изключително самотно; празно и отчайващо... Ръката й, намираща се на кръста му, несъзнателно притегли тялото му към своето, за да го почувства по-наблизо. По-сигурно.
Устните им вече бяха влажни от неописуемата целувка, която не можеше да бъде сравнена нито с най-сладкия десерт на земята, нито с най-прекрасния залез или изгрев... сякаш едновременно носеше свобода на всяко едно от сетивата им и преминаваше през строго охранявани тунели и врати в тях самите.
ТОВА.НЕ.БЕШЕ.НОРМАЛНО! Джоуел Лаурънс ... отдръпна бавно лицето си от неговото и отвори очи, вглеждайки се в неговите; там търсеше отговор на всички въпроси, изпълнили съзнанието й. Опитваше се да облекчи огромния пожар, запалващ всеки един орган, прогарящ всяка една мисъл и унищожаващ ледените стъкла, с които бе обграден света й(Сладостна агония!)... но водните струйки, които се спускаха бавно, ала сигурно, щяха да го потушат рано или късно. Щяха да върнат леденото самообладание. Но не сега... сърцето й се блъскаше с такава скорост в гърдите, че за пръв път се запита дали не е на път да получи инфаркт.


Spoiler:
Joel.
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Данте Сайленс Пет Авг 03, 2012 6:47 pm

Института... това, което не бяха създали, но мястото, което успяха да направят привидно по- добро и усъвършенствано. Успяха да го запазят дори след нашествието на Душите. Успяха да сключат договор с тях и спасиха достатъчно човешки животи, склонни да помагат именно на тези пришълци, за да запазят себе си и евентуално семействата си. Живот не като на бегълците, а свободен по улиците на Тусон, макар и в толкова по- различен свят, в който не трябваше да се притесняваш, когато принадлежиш на Института. Притеснението идваш, когато той те изрита и те предаде за съвсем годен приемник на някоя Душа. Мястото, което им бе отнело толкова много и в същото време ги бе превърнало в толкова съвършени хора, колкото не можеха да съществуват... ала всяко съвършенство крие в себе си толкова много недостатъци и слабости, скрити на дълбоко и бликащи понякога от раните на съвършената обвивка. Сякаш стената на язовир от толкова скрити чувства се пропукваше веднъж вековно и водеше след себе си хиляди разрушения...
...каквито носеше и тази целувка. Непозволена. Тайна. А утре трябваше да бъде така, сякаш никога не я бе имало. Но как щеше да се случи това? Как щяха да удържат своите стени и да не им позволят опустошително да се пръснат на малки стъклени парченца. Крехки и уязвими. И да пометат всяка част от Института, беззащитна и не толкова, опустошително. Сякаш в този момент рушеха всяка изградена частица силен и устойчив самоконтрол, който успяваха единствено да заличават един на друг... заедно да сриват изграденото във всяка една тренировка и битка. Толкова ли лошо беше? Толкова лошо, че дори бе способно да ги унищожи?
Една единствена сълза попари лицето му и се плъзна по нейната брадичка, сякаш желаеше именно да се предаде от единия на другия и да предаде толкова чувства със себе си. Слабост. Сладост. И болка в същото време. Раздирането на душата му. Както ноктите на безпощаден звяр раздираха плътта на нежна антилопа. Бавно, болезнено и удоволствено за себе си в същото време... изпиващо и последната капка сила, която оставаше в тялото на Данте. Беше стиснал очите си толкова силно, че бе успял да накара малката солена капчица да се изскубне между миглите му. Да изпепели и двамата. А устните й... те сякаш обожаваха този болезнен допир, толкова нежен и потаен... желан. Капка надежда, която не се бе пораждала никога в Сайленс, но живееше дълбоко скрита в Данте. Можеше да се закълне в най- святото за себе си, че се чувстваше като грешник. Рухнал грешник в ръцете на греха.
-Джоуи... Джоуи... искам да срина всичко.- дрезгавия му глас зашептя толкова далечно.

Spoiler:
Данте Сайленс
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Joel. Пет Авг 03, 2012 11:11 pm

Is this the way it's meant to be ?:


Каква ирония, нали? В известен смисъл Данте наистина бе истинският мъж за нея; но както знаем, според закона на любовта "истинският" винаги се появява или когато е прекалено рано, или когато е прекалено късно. При тях по-правилното обяснение обаче бе, че се срещнаха на най-неподходящото място...
Наистина е ужасно да зависиш изцяло от злонамерени към теб сили...Да виждаш мислено само един човек, като петно върху действителността... Май точно това бе изживявала до сега и Джоуел, преди тази толкова болезнена и едновременно с това опасно разгръщаща душите им среща да ги бележи завинаги.
Когато усети горещата капчица върху кожата си, Джо настръхна. И не защото допирът й се стори странно приятен, неее, а защото веднага асимилира бъдещия апокалипсис, вещаещ повече от непоправима разруха в тялото на Данте. В неговия храм... а там се криеше душата му.
Приближи се още малко към лицето му и пое с устни чаровната солена капчица, носеща толкова много сдържани чувства в себе си. Толкова много Данте. Положи длан на косата му и с нежност, каквато едва ли някой предполагаше, че съществува у Джоуел, я подпря над гърдите си, започвайки плавен, гальовен танц върху й. Милваше го, макар и за кратко, някак утешително; състрадателно; загрижено.
- Аз и ти ще разрушим института... Заедно. Рано... или късно... - прошепна в ухото му, а парещия дъх подразни една от хилядите рани, белязали плътта му.
След по-малко от минута отдръпна главата му от себе си и му помогна да легне нормално,сетне се повдигна мъчително и надвеси лице над неговото. Светлите им погледи веднага потърсиха и , разбира се, намериха контакта, от който имаха дяволска нужда. Криеха... бягаха... движеха се в тъмнина.
Палецът й се плъзна нежно върху влажната му плът, докато очите й го наблюдаваха с... любов. Такава топлина той не бе усещал вероятно от никого преди. Толкова силна и запленяваща; така изпепеляваща! Подлудяваща. Унищожаваща. Но и така очарователна в греха си... Пагубни Любов и нежност. Само за миг...
Когато влагата от страната на Данте изчезна напълно, погълната внимателно от малкия палец на Джоуел... опияняващата топлина се изпари, дяволски избутана от непроницаем хлад. Лед. Толкова контрастен на усещането, което преди секунди бе оставяла у него с погледа си... Пагубно.Поразяващо всяка една малка частица от теб. Разяждаща я с невъобразима точност, с такава умопомрачителна сила, каквато тя и той заедно дори не можеха да победят...
- ... но не сега е моментът, Дани. - завърши тихо и се отдръпна. Толкова мъчително, толкова раздиращо цялата й същност...

<3333:
Joel.
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Данте Сайленс Пон Авг 06, 2012 10:13 pm

Данте отвори очите си. Тя беше права. Може би някой ден... но не днес. Не днес, когато толкова много му се искаше да се освободи от всяка една подобна мисъл. От раздиращата го действителност, която трябваше да следват. Действителност, в която Джоуел всъщност не трябваше да бъде нещо повече от негов началник. Работодател и колежка. Нормална колежка, възлагаща му определени задачи. Колко трудно му се струваше това! Толкова, че едва ли би успял да се отдели от леглото си утре сутрин, когато щеше да му се наложи да се изправи точно в пет и половина сутринта и в шест да бъде на разположение за работата си. Не знаеше как ще се яви на следващата сутрин в кабинета й и как ще впери равнодушния си, спокоен поглед в сиво-сините й очи без да стисне челюстта си или да свие пръсти в юмрук. Понякога едва забележими жестове, но знаеше какво означават и не можеше да си ги позволи, докато беше облечен в костюм. Докато изпълняваше наставленията й и раздаваше своите на новобранците.
Надигна се. Бавно. Болезнено. А изражението на лицето му предсказваше ужасяващата болка в костите и мускулите му. Във всяка една малка клетка от тялото му, която желаеше просто да реанимира. Да лежи дълго и да се скрие в тъмнината, а душата му да се свие в най- мрачния ъгъл на стаята му и да остане там дълго време... а после да излезе почти като нова. С малко по- непробиваема стена, изградена с всяка секунда страдание по немощността си да излезе навън и да бъде силна миг по- късно. А после щеше да се срине отново. И отново да поиска да се скрие...
-Крием се в собствения си дом...- тихо прошепна той, докато спускаше ранените си крака през ръба на леглото, за да опрат в пода, но не се изправи, а пусна главата си да клюмне напред и леко се приведе, поемайки си дъх, сякаш не можеше да диша. Задушаваше се от собствените си желания. От всеки стон на душата му, блъскаща се в стените на своя ранен храм, ранена дори повече от него. Разпръсната на малки стъклени парченца, които щеше да събере. ТРЯБВАШЕ. Иначе чувстваше, че ще загуби всичко. - Задушавам се, Джоуи.
Искаше да й каже. Толкова много искаше да й каже...

Spoiler:

Данте Сайленс
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Joel. Пет Авг 10, 2012 2:45 pm

Spoiler:

Стоеше и наблюдаваше безмълвно всяко едно малко движение на Данте в тъмнината, пропито с болка и страдание; усещаше всяко негово желание и тайно копнееше да му помогне. Но ледената й същност много добре щеше да разруши докрай съсипаното му същество, вместо да се постарае да го излекува.
Много хора прикриват слабостта си с маски (ледени, например ; ) ) измислени истории или други лъжливи подобни, ала не слабост се криеше под хладната обвивка на Джоуел; не лесно ранима и лесно разрушима душица...Ако беше иначе, щеше да е просто една от многото членки на института, борейки се без да осъзнава напълно защо се бори. Мъчейки се да се докаже... без да осъзнава защо го прави.

* * *

Повдигна се бавно в леглото до него и несигурно подпря хладната си длан върху загорещената кожа на гърба му. Така тръпнеща под лекия допир, така прекрасно човешка... Погледът й фиксира веднага една от хилядите рани, нанесени с любов и желание по рамото му и обагрила плътта в рубинени нюанси, преливащи в пурпур и лека синева. Целуна я. Ефирно и грижовно, както не би могла да се отнесе към друго човешко същество.
- Танцувай с мен. Сега. - Отдръпна се. Нараненото й тяло едва се повдигна от мястото си, но сладката агония на крайниците й, предизвикана от Него, бе божествена.
Застана пред Данте и му подаде галантно ръка, както един кавалер би поканил дамата си на танц. С разликата че този щеше да ги пробуди за миг, след това да ги залъже и омае докато не заличат раните си и спомена за тази нощ - всеки поглед, всяка изказана и неизказана, но дълбоко белязала душите им дума, всеки допир- силен и груб, или ефирен и нежен... всяка целувка. Всичко!
- Преди да се върнем в реалността, където ще унищожим спомена за този миг, Дани. Длъжни сме.- сините дълбоки очи на Джоуел се спряха игриво и някак меко - подобно разноцветна пеперудка-рядка, уникална и определено носеща специфично; незабравимо чувство у зърналите я.

,,Чудя се кой е измислил човешкото сърце? Кажи ми, а после ми покажи къде са го обесили.''
Joel.
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Данте Сайленс Пет Авг 10, 2012 4:09 pm

Spoiler:
Данте повдигна погледа си. Беше някак замъглен.
Пиян от чувства .
Дрогиран от любов.
И само нейн. В този миг, Данте и Сайленс в него се чувстваха толкова нейни, толкова неспособни да откажат на нейните желания, дори те да бяха унищожителни... всичко. Би спрял да я докосва, ако пожелаеше. Би зарязал целия си живот за нея. Защото тя беше Джоуел. Не! Тя беше Джоуи. Неговата, или пък може би не, студена, ледена на пръв поглед, но толкова страстно биеща се и танцуваща, когато бяха сами. Само и единствено със своите мисли и чувства, които толкова тайно се наместваха между тях и си оставаха тайна за целия останал свят. Тяхната тайна, която го разкъсваше всеки път, когато не можеше да си позволи да я прегърне в кабинета й... нито навън... извън техните интимни малки моменти. Само сега я имаше и следващия път, когато това щеше да стане едва ли щеше да е скоро. Имаше толкова много рани, които да ближе след тази нощ... и те не бяха физически.
Ръката му, здравата, улови нейната колебливо. Изправи се, подпирайки другата на леглото. Едно бавно изправяне, което сякаш го връщаше към живота и обещаваше след края на това да го зарови отново в земята и да му припомни как се умираше всеки ден. Облиза болящите го устни, кръвясали и тъжни, че не бяха близо до нея; нетърпеливи да докоснат: плът в плътта. Краката му, единия ранен, но събудил се от своя сън, макар раната отново да започна да кърви при движенията му, другия здрав, бяха нетърпеливи да се впуснат в един танц... последен танц на осакатените им души за тази вечер. Желан танц, който да ги накара за последно да се извисят. За последно да бъдат Дани и Джоуи, преди реалността да се стовари върху им.
Притисна я към себе си. Толкова способен да бъде нежен, колкото не би могъл да си представи сам. Улови ръката й и я постави на своето болно и ранено рамо, а същата тази ръка, със своите счупени пръсти, се уви около кръста й. Стисна я. Причиняваше същинска болка у двамата от това движение, което накара Данте леко да се задъха, но не и да спре да се движи. Бавно и едва едва, ала му се искаше да я завърти шеметно в мелодията, звъняща в техните глави... съществуваща единствено за слуха на странната им любов. Ръката му повдигна нейната и накара Джоуи да се завърти бавно и плавно преди отново да я доближи до себе си. Близко и за кратко, но сякаш цяла тяхна вечност... най- красивата вечност.
-Мразиш ли ме?- попита той тихо и глухо... и знаеше, че ще разбере за какво пита той...

Spoiler:
Данте Сайленс
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Върнете се в началото Go down

Стаята на Джоуел Empty Re: Стаята на Джоуел

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите