[+18] Къщата на Виктор Карпович.

Мислех, че всичко бе свършило. Че се бях осовободила и че животът ми все пак щеше да остане запазен, че напълно бяхме приключили с бягството и укриването. Да, ама не. Моторът бе захвърлен настрани, насред шубраците и може би щеше да предизвика известни съмнения. Нямахме време. Хванах ръката на Виктор, както дете хваща ръката на майка си, за да не се изгуби. Макар в нашата ситуация да бяхме далеч от майка-дете. Прихнах при мисълта, но бързо се съвзех и сериозно погледнах утешителя. Вървяхме бавно, за разлика от предишния път, когато трябваше да бягам и да впрегна цялата си воля да не му се разкрещя. Щеше да ме зареже на поляната или в най-лошия случай-да ме предаде.
Продължихме да вървим. Неусетно разпознах жилищната част на Тусон. Май не бях чула, че ще ходим у тях. Любопитно разглеждах постройките, някой в ренесансов стил, други модернизирани, трети пищни. Срещнахме няколко минувачи, но странните погледи, които ми хвърляха, не ми вдъхваха довери и забих очи в земята, стараейки се да бъда невидима. Малко трудно.
Скоро спряхме пред внушителна къща, боядисана в бяло с няколко спретнати балкончета, от които се носеше аромат на цветя. Вдишах дълбоко чистия въздух и бодро последвах Виктор към къщата. Влязохме вътре и не останах разочарована. Обзавеждането бе със стил, но личеше женска ръка. Да не би да си има половинка? Рядко срещах утешители, а още по-рядко влюбени утешители.
-Сами ли сме?-обходих с ръка цялото помещение. Виктор май беше разбрал колебанието ми и се засмя. Типично за него.

Виктор погледна към скъпият часовник на китката си, който беше запазил от човешко време. Усмихна се, когато улови следобедното време, а това беше изключително добре в случая. Означаваше, че всеки един работещ в къщата си бе тръгнал поради обстоятелствата, че почивните дни бяха дошли. Свободата беше на тяхно разположение и това накара самият Карпович да се отпусне на пълно, прегръщайки Мадлен с една ръка през раменете. На лицето му се изписа усмивка, докато го правеше по една трудно обяснима причина, ако всъщност съществуваше такава.
-Всички са си тръгнали, момиче, напълно сами сме за уикенда, а мога да се погрижа и за след тях да сме сами.- оповести радостно Виктор и я изпревари по път към дивана.
Вкъщи се чувстваше напълно спокоен, сякаш четирите стени му осигуряваха защита срещу Душите, копнеещи той да сбърка някъде и да разберат, че всъщност е Човек. Сега можеше да бъде себе си и това го накара да свали коженото яке и да го метне на една страна, докато прескачаше облегалката на дивана, за да се настани удобно.
-Бягствата по Човешко време си бяха много по- лесни, обикновено никой не обикаляше горите като изоглавен.- Виктор сподели мисълта си с Мадлен и се сви на една страна в дивана, за да има място и за нея, ако реши, че е време да седне и да си отдъхне от малкото им премеждие.

Кимнах с глава развеселена и шумно се тръснах на свободното място до Виктор. Потънах в меката прегръдка на дивана и блажено притворих очи. След всичките премреждия и предизвикателства, които ни отпряваше бягството, бях жива и се почувствах изключително радостна от този факт. Настроението на Виктор някак си автоматично се предаваше на мен и нямаше как да стоя безучастна, когато очевидно на него му беше добре. Чувствах се сигурна. Може би заради присъствието на утешителя, може би заради скривалището, което ни осигуряваше къщата. Нямаше никой и беше странно тихо, но не ми пречеше. Самата аз не бях от приказливите, въпреки че се славех с остър език. Отпуснах глава на рамото на Виктор и тихичко казах:
-Благодаря.
Не ме биваше в тези неща, неслучайно някой беше казал "Най-трудните неща в живота са три: да простиш, да благодариш и да се извиниш". Гласът ми щеше да ме издаде, затова продължих да се взирам в една точка напред, наслаждавайки се на моментното спокойствие. Все още не осъзнавах съвсем случилото се, но всичко бе свършило и слабо се интересувах. Денят беше към края си. Слънцето залязваше и осветяваше с подледните си лъчи стаята. Тази нощ май щях да нощувам тук.

- За какво ми благодариш?- попита Виктор, поглеждайки я въпросително.
Отново я прегърна през раменете с една ръка, оставяйки я да се облегне, както й беше удобно върху него. Отдавна не беше усещал топлината на човек до тялото си и в момента това усещане беше най- приятното, което можеше да получи. Обикновено се чувстваше не наред, когато някое от онези женски тела, приютили Душа в себе си го прегърнеха или дори когато имаше физически контакт с тях, а Виктор нигока не се бе притеснявал от жени. Именно затова се отпусна толкова бързо в компанията на Мадлен и непринудената близост, която проявяваше към него.
-Съвестта наистина щеше да ме гризе, ако те бях оставил там, въпреки че в първия момент мислех, че ще ме гръмнеш без време.- призна си Виктор без угразения и съвсем изключил мисълта, че това все още беше възможно.
Беше някак еуфоричен, че отново имаше допир с истински човек без Душа в себе си. Усещането беше толкова приятно, че той вплете пръсти в дългата коса на девойката, прокарвайки ги до сами крайчетата й и остново, сякаш я сресваше. Прегърна Мадлен още по- силно и макар още да не я познаваше за миг я бе почувствал наистина близка спрямо обстоятелствата. Та тя ме су беше доверила без да има причина да прави това, а Виктор оценяваше тази постъпка от нейна страна.

Лекичко се засмях при думите му и се настаних по-плътно в прегръдките на Виктор. Носеше ми някаква странна меланхолия, успокоение, чувствах се уравновесена и сякаш бях на хиляди километри от душите, от водачите, от целия цирк, който се разиграваше в гората. Въздъхнах блажено и се оставих на нежните движения в косата ми. Смело можех да кажа, че се чувствах като у дома си. Не съжалявах, че му се доверих. Не съжалявах, че тръгнах с него и че се качих на мотора. Макар да не се сещах за подобаващ начин, с който да му се отблагодаря бях решена, че ако има нужда от помощ, аз ще съм тази, която ще го спаси. Надявах се да го знае.
Прекарахме още няколко минути в блажена тишина, която не пречеше никому. Изведнъж ме зачопли някакво съмнение, подсъзнателен страх или просто въображението ми ми правеше лоши шеги. Нервно захапах долната си устна, обзета от странни предположения.
-Мислиш ли, че Сириус се усети?Не съм толкова сигурна, че успяхме да го заблудим. А ако разбере, ти ще загазазиш, заради мен.
Изговорих всичко бързо и доста припряно, надявайки се съмненията ми да се окажат безпочвени.

-Душите са доверчиви същества. Ако пък случайно стане нещо винаги мога да кажа, че някой се е проявил като предател и те е грабнал от ръцете ми.- сръчка я в ребрата Виктор, отговаряйки с шеговит тон, но всъщност говореше самата истина пък и така го беше измислил, че да не излезе тя виновна, ако се стигне до разкриване на липсата й в клиниката, където трябваше да бъде Имплантирана. Виктор Карпович беше наистина сигурен, че Мадлен не искаше това и именно поради въпросната причина в момента на сляпо я приюти в дома си и смяташе да я защитава доста дългичко време.
Беше защитнически настроен спрямо нея и смяташе да я пази като свое малко съкровище, което беше намерил да си стои сред гората необезпокоявано от околните. Обикновено такива съкровища бяха леко далеко проклети или пък носеха проклятие за притежателите си, но Виктор беше сигурен, че може да спи спокойно поне тази нощ, когато настъпеше тя, поради простата причина, че слънцето едва сега изгряваше и в крайна сметка трябваше да стои буден цял ден, за да не си разбие после съня.
-Ще се контузя достоверно и ще скалъпим лъжата, доверчива тъмнокоске. Между другото, наистина се учудих, че ми се довери толкова бързо, предположих, че ще ми се наложи да те довлача на сила до спасението.- призна замислен Карпович и се извъртя на една страна приближавайки лице до нейното.- Винаги ли си толкова доверчива?

-Никак-категорично му отвърнах-обикновено не съм такава. Имам само себе си и вярвам само на себе си, но трябваше да остана жива, нали?-шеговито повдигнах вежди. Беше истина. В ежедневните ситуации можех да съм всякаква-студена, бездушна, недоверчива, но този път нямаше нищо ежедневно в случката. Не беше замесен само моя живот, което автоматично поставяше отговорността на мой гръб и трябваше да бъда достатъчно разумна. Не виках, не крещях, да не разпитвах. Можех съвсем спокойно да го направя сега, но не чувствах нужда. Сякаш нямаше нищо недоизказано между нас. Дори да не бяхме водили кой знае какъв смислен разговор, жестовете и действията бяха достатъчно красноречиви. Усмихнах се. Истински. Отдавна не намирах повод да се усмихна, но ето че сега го направих. Може би трябваше да се доверявам по-често.
Доспа ми се, очите ми се затваряха, но не можех да си позволя да заспя сега. Щях и да си разваля съня, но и не исках да заспивам, когато толкова въпроси ме вълнуваха.
-Ако зависеше от мен щях да те убия на място, но не съжалявам, че не го направих.
Докоснах колебливо ръката му, но после се отдръпнах и продължих този път с въпрос:
-Колко време мислите да ме държите тук господин Карпович?-вложих лека ирония.

-Ако зависи от мен, не бих ви пуснал, госпожице Потайна.- призна си Виктор, като се замисли лекичко от къде знаеше името му, но после се присети, че Сириус не веднъж спомена името му, пък и често го използваше като епитет за наистина луд човек, така че беше възможно да го е чувала и по- рано, в такъв случай едно единствено споменаване щеше да е достатъчно да си го припомни и да го използва също.- Но понеже това не е мое решение, а Ваше, имате право да си тръгнете, когато пожелаете.
Наистина не му се искаше да я пуска скоро. Намираше компанията й за повече от прекрасна в тези времена, в които имаше прекалено малко хора, а Виктор познаваше още по- малко. Сребърния блясък в очите му плашеше много от тях, карайки ги да го мислят за Душа, но пък Душите му имаха пълно доверие, тъй като го имаха за себеподобен. Наистина беше в едно объркано положение, което го правеше предател към всички страни и по много причини.
-Но първо смятам да те нахраня и да поспиш преди да предприемеш каквото и да е.- Виктор я целуна, но не приятелски, а така, както мъж би целунал жена си, когато се прибира от работа- дълбоко, чувствено, но бързо и най- вече приятно.- Ще иска ли госпожицата нещо за ядене или ще остави храненето за по- късно?- попита я Карпович, докато се протягаше също толкова сънено, но пък изглеждаше доста свеж за човек, който бе станал наистина рано.

Целувката му не я изненада. Тя дойде също така плавно, както се бе породила и близостта между тях. Мадлен не знаеше как да я възприеме, но мозъкът й отказваше да роди каквито и да е приемчиви идеи, затова се отказа и се остави на инстинките си. Думите на Виктор я зарадваха. Нямаше нищо против копманията му, а да се задържи в тази прекрасна къща правеше нещата още по-хубави. Доволна усмивка се настани на устните й. Не си спомняше колко пъти се усмихва днес. Много. И причина бе само една. Отдавна не бе близа с никого и когато й протегна ръка, когато й показа, че може да му се довери и я спаси, когато я приюти Мадлен най-осезаемо почувства предишната празнота, кухост. Харесваше й чувството да знае, че има някой зад нея и не искаше да си тръгва.
В очите й имаше весели проблясъци и с интерес изучаваше обстановката. Изпъна ръцете си, схванали се от продължителното стоене и лениво се прозя. Когато Виктор спомена за сън, неволно си представи легло, с пухени възглавници и юрган, и въображаемата картина я съблазни. Усети как корема й леко къркори и се опита да подтисне звука с ръце.
-С удоволствие ще остана-заяви-но умирам от глад. Надявам се да не готвиш толкова зле, колкото караш мотор.
Ухили му се дразнейки го. Подкачи егото му, а това изкарваше от нерви повечето мъже. Е, Виктор не даваше признаци да е като повечето.

-Казах ти, че не приемам този коментар.- засмя се Виктор и се изправи.
Наведе се към нея и отново я вдигна на ръце, понасяйки я към кухнята. Отново се учуди колко лекичка може да бъде Мадлен. Кухнята не беше далеч, отне му само около десет крачки, от онези неговите големи и ето, че разцъфтя по средата на меришещата на домашно изпечени кифлички. Явно Грижлива Нежност се бе погрижила Виктор Карпович да не остане гладен и преди да напусне къщата му бе сготвила доста прилично, а тя винаги готвеше превъзходно. Приемника й е била готвачка преди да бъде Имплантирана и днес Грижовна Нежност използваше способностите и уменията на Приемника си, за да поддържа Виктор винаги нахранен и доволен и съответно тя да получава всекидневно усмивки и похвали. Нали Душите премахнаха парите и всички начини за разплащане, та всеки път се чувстваше странно, когато решеше да я поощри допълнително и се сетеше, че няма как да направи това освен с усмивка и някой поздрав.
Пусна Мадлен да седне право отгоре на масата без да му пука за каквото и да било.
-Днес ти се размина, мадам, Душата, която работи в къщата е сготвила нещичко. Ще ти се размине опитването на моите произведения.- шеговито каза Виктор и опря ръце на дървената плоскост около Мадлен, скъсявайки разстоянието им на приличност.

-Слава Богу-театрално въздъхнах, но побързах да се засмея, за да не приеме думите ми на сериозно. Шегата бе до едно време.
Силните му ръце обхванаха талията ми и почувствах някакво странно гъделичкащо чувство в стомаха си. Не знаех какво е, но бях сигурна,че ми се случа за първи път. Също толкова озадачена бях от нежността, която прояваваше към мен. Харесваше ми, но не знаех докъде може да стигне всичко това. Седях на плота и клатех доволно крака като малко дете, което най-сетне е получило подаръка си за Коледа. Усещах топлият му дъх да се разлива по лицето ми и неволно потръпнах.
-Кифлички. Обичам кифлички.-заявих претенциозно, но усмивката не слизаше от устните ми. Взех чинията и я поставих в скута си, после също такава внимателно взех една от кифличките и отхапах малко парче. И всичко пред погледа на Виктор. Чувствах се....неудобно. Усетих, че имам шоколад по лицето и страните ми едва доловимо пламнаха.
-Може ли салфетка?
Въпросът ми прозвуча нелепо, но си бе истина. Всеки, който е омазан с шоколад ще поиска салфетка. Логично. Само на мен ми се струваше страшно тъпо да го питам така.

-Не знам дали имам от салфетките за бегълци.- подразни я Виктор, докато се отдръпваше и се пресягаше някъде назад, където напипа не пакет със салфетки, а пакет с някой от онези снаксове, които не харесваше особено много, но често му се налагаше да хапва, когато се успиваше и закъсняваше подобаващо много за работа, макар работното му място да не беше далеч от тук- на около петнайсет минути с кола и около трийсет- четирийсет пеша, не че това си беше малко времево разстояние.
-Но винаги мога да направя така.- отказал се от търсенето на бършещи средства, Виктор взе шоколада от кожата й с пръст, а после го облиза от него, усещайки прекрасния шоколадов вкус разтапящ се в устата му.
Спокойно можеше да я определи като доста сладко изкушение, но не разбира се заради шоколада или пък заради факта, че обичаше такива сладки лакомства, всъщност намираше в Мадлен нещо напълно очарователно, предизвикващо нетипично за него чувство на привързаност. За сега отдаваше въпросното чувство на факта, че отдавна не беше срещал истински човек, но може би причината беше много по- различна.
-И между другото, шоколадова принцесо, аз изобщо не знам името на дамата, която спасих.- подметна уж разсеяно, сетил се за тази подробност.

-Не съм ли ти казала?-учудено повдигнах вежда. Трябваше ми нещо, за да се разсея. Действията на Виктор разпалиха някакво странно усещане у мен, неопределено и още не можех да подредя мислите в главата си. Не знаех, че някой може би да ми действа така, но отдавах всичко на адреналина и случката, която преживяхме заедно, както и чувството да му се отплатя по някакъв начин. Лицето ми пареше и бях сигурна, че страните ми леко бяха порозовяли. Леко, но забележимо.
-Мадлен. Казвам се Мадлен, г-н Шегаджия-погледнах го лукаво и продължих най-нахално да го зяпам. Очите му бяха пъстри и много необичайни, но не това бе причината, поради която не откъсвах поглед от него. Опитвах се да прочета всяка емоции, преминала през лицето му, скритата му усмивка или веселите пламъчета в очите му. Погледа ми премина по цялото ми тяло и заключи, че Виктор не е за изпускане. "Глупости"-скастрих се набързо и побързах да сляза от масата, за да не изръся някоя простотия.
-Жадна съм.-отвърнах на озадачения му поглед и се усмихнах. Обърнах се с гръб към него и затършувах из шкафовете за чаши. Можех спокойно да заявя, че вече се чувсвах като у дома си, на сигурно...поне засега.

-Чашите са ей там горе.- посочи с пръст Виктор, докато грабваше една по- голяма кифличка от чинията и отхапваше края й.
Без да я чака да се ориентира, той тръгна към въпросния шкаф, наримащ се високо над стенния плот, където се намираха и котлоните, които Виктор рядко използваше, но винаги следваше рецептите си стриктно, както би го правила една Душа. Все пак, придържаше се към общоприетия вариант за миролюбиво същество и това го правеше такъв, някакви съвсем дребни неща, които трябваше да показват какъв не беше съвсем, макар да можеше да си признае, че му харесвше да живее в един малко по- мирен свят от Човешката ера.
Свали една водна чаша на Мадлен и я пъхна под течащата в мивката вода, пълнейки я със студена такава, разбира се, не много студена. Извърна се към тъмнокосата си нова дружка и подаде пълната чаша, разливайки малко от водата по таракота на пода.
-Мадлен... е, Мадлен, щеше ли да ме застреляш, ако ти бях казал, че съм човек?- впи любопитния си поглед в нея.
Наистина му беше интересно дали щеше да намери смъртта си дори при такива обстоятелства.

-Толкова ли страшна изглеждам?-попитах го учудена. Задаваше ми подобен въпрос и преди и явно мисълта, че съм можела по някакъв начин да му посегна не го напускаше. Дотолкова ли бях погълната в себе си и проблемите си, та несъзнателно съм изградила неправилен образ пред хората. Да, вярно, бях почитателка на тъмните дрехи и силния грим, слушах умопомрачителни песни на още по умопомрачителни банди, но не бях чак дотолково полудяла. Убийството беше сериозно нещо, макар в днешно време да не се гледаше с нужната сериозност на убийствата, които цял ден се обсъждаха. Хората имаха няколко големи порока.
-Дори и да беше човек не вярвам, че бих ти посегнала. Може да не съм светица, но още тогава знаех, че не представляваш опастност за мен и когато ми предложи спасение сам разбираш, че не бях в позиция да ти откажа. А сега като се замисля, взех правилното решение.
Избърборих едва ли не весело думите, сякаш това се е случило на съвсем различен човек и допреди часове не бях гонена от изперкал водач и не се борех за живота си. Поех чашата от Виктор и отпих жадно. Течността ме ободри и посъживи и весело размахах ръце.
-Имаш ли някакви планове? Филм, разходка, пазаруване, пижамено парти-започнах да изброявам характерните дейности, които практикуваха доста момичета на моята възраст. Но не и аз. Бях си различна. Особнячка.

-Аз не бих ти предложил да се разхождаш насам- натам из между Души.- посъветва я съвсем открито Виктор, леко жегнат от това, че никак не му личи човешкото и то не заради коментара на Мадлен, а от това, че до такава степен поддържаше навиците на Душа, че беше забравил да изглежда поне мъничко като нормален Човек, може би лекичко далекичко беше изгубил част от същността си, но все пак, не беше много съкрушен от този факт, затова реши да си замълчи пред Мадлен.- Носила ли си лещи преди?
Подмина я и отвори един шкаф под печката, бъркайки до край в него, докато не се чу някакво щракане. Виктор се изправи от клекналото си положение и се наведе на долу, за да може да погледне хубаво какво беше направил точно и дали оцели комбинацията на другата преграда, защото често му се случваше просто да прещипва пръстите си и предположи, че този път единственото, което стори е да дръпне пръстите си на време и те да не почервенеят и да не се подуят. С почуда обаче останови, че беше отворил и другата вратичка правилно от първия път и в момента имаше достъп до няколко малки кутийки. Измъкна една от тях и я подхвърли към Мадлен.
- Сребристи са, ще ти придадат сребристото отражение, а за белега на врата не е нужно да се притесняваш, аз нямам такъв също.- Виктор обясни и се обърна с гръб, за да й покаже, че нямаше белег от Внедряването, колкото и чудно да беше това.

Бях леко озадачена. Допреди мигове Виктор се усмихваше и шегуваше, а сега бе приел едва ли не мрачно и потиснато изражение. Не беше нужно да си блъскам ума кой е виновен. Отговора в момента се опитваше да надене неудобните контактни лещи. Застанах пред огледалото и една по една ги сложих, като се стараех да изглеждам възможно най-правдоподобно. Крайният ефект наистина си заслужаваше и с малко повечко късмет щях да заблудя останалите. Обърнах се към Виктор, който стоеше леко в края на стаята и зяпаше обувките си. Бях прям човек, а не можех да позволя да го нараня. Звучи налудничаво, познавахме се от няколко часа, но ме спаси и му бях длъжница, а освен това се оформяше някакво чувство, подобно на привързаност, за което не исках да мисля. Приближих се боязливо и заговорих:
-Не трябва да старадаш, че си загубил част от човешкото. Аз мога да ти кажа, че идеално се сливаш с хората и не трябва да се притесняваш..-не звучах убедително, но не ме биваше в говоренето-не е важно дали се обличаш или държи като нормалните човеци, а дали в сърцето си си такъв-бях преминала на по-баланалната страна на нещата и се спрях. Не ме биваше в подобни разговори и даване на съвети.
Врътнах се пред огледалото и весело се усмихнах, сякаш нищо не е случило.
-Е, не приличам ли на истинска Душа?

-Но аз съм човек.- опита се да я убеди Виктор, но се отказа.
Вече самичък не беше сигурен дали не сънува, а Душата в тялото му отдавна бе победила и превзела прекрасната му фигура, разнасяйки я насам- натам и тъпчейки я с каквото й е вкусно на Душата, убивайки всичко мъжествено, да не говорим, че ако беше оставил онази гадост да надделява над него, тялото му щеше да се сдобие и с коремче, а това никак не се харесваше на нарцистичната му личност.
Приближи се до Мадлен вглеждайки се в собственото си отражение и нейното. Обви ръцете си около тялото й, облягайки брадичка на рамото й. Тогава осъзна колко еднакви изглеждаха очите им така. Колко красиви по един доста не човешки начин, който щеше да осигури на Мадлен свободно разхождане из цивилизацията, поне за известно време. Харесваше му да я вижда като него, но можеше да каже, че със сигурност харесваше повече изчистено кафевите й очи.
-Ще бъдеш една същинска Душа, даже не мога да позная, че не си такава.- пошегува се с нея Виктор, продължаващ да гледа очите й в отражението, както и своите.
Вече не си спомняше същинския, изчестен цвят на пъстрите си очи, от толкова отдавна гледаше сребристата линийка около зеницата.
-Къде искаш да отидеш?- попита я Карпович, издишвайки струйката въздух във врата й, сякаш нарочно, за да я дразни.

Преглътнах шумно и очите ми се притвориха в сладорадостно усещане от близостта на Виктор. Забавяйки отговора си, проговорих едва-едва:
-Ти ме отведи някъде.
Истината беше, че не познавах града толкова добре, колкото се очакваше. Рядко се мярках по оживените улици или по центъра. Предпочитах покрайнините, които със своята безлюдност и мистериозност ме привличаха. Отпуснах глава на рамото на Виктор и се насладих на моментната тишина. Замислих се за това какво би било да съм душа? Със сигурност нещо не чак толкова приятно и желано, зотаво се опитах да прогоня въображаемия образ. Очите леко ме сърбяха от контактните лещи и едва се сдържах да не ги сваля сега, на момента.
Твърдението му, че е човек леко ме обърка. Живеех с убеждението, че утешителите не са напълно хора, нито напълно души и вече не бях абсолятно сигурна, че е вярно. Въздъхнах примирено и уморено от безбройните главоблъсканици.

-Мога да те отведа и на край света, но щом държиш аз да те разходя може да закусваме наистина навън.- направи набързо план за вечерта Виктор без да засяга отново предишните теми.- Също така може да ти купим нови дрехи, с които също няма да изглеждаш толкова подозрително.
Не, че облеклото й не му харесваше, определено семплото черно я поддържаше в един много секси вид, но всеки можеше да се учуди колко биеше на очи черното като облекло сред Душите и колко съмнително изглеждаше, когато те определено предпочитаха доста по- жизнерадостни цветове и нови дрехи, на които не беше посегнато от не добри метереологични условия или пък условия, на които не би се изложила една Душа като спането навън без палатка, ей така, върху твърда земя. Предпочиташе да прикрие напълно човешката същност на Мадлен, преди да са я разкрили и заловили, а него елеминирали без време.
Бръкна в задния джоб на джинските си, за да извади мобилния телефон и да го метне на една страна, а той неволно се завря чак под мивката, но това не притесняваше ни най- малко Виктор Карпович, който предпочиташе да не говори толкова често по него и да провежда от онези опасни дълги разговори, които бяха крайно скучно и отегчителни, пък и го караха да се чувства прекалено не на място.
-Хайде, мадам и да се оглеждате, по- прекрасна няма как да станете.- подкачи я отново Виктор и се отдръпна напълно от нея.

-Разби мечтите ми-усмихнах му се лукаво в отговор на шегата на мой гръб. За последен път се уверих, че контактните ми лещи са на мястото и тръгнах след Виктор. Предложението за дрехите ме устройваше, въпреки че почти никога не отделях голямо значение на външния вид. В тази ситуация той играеше голяма роля, затова реших да не го пренебрегвам и послушно се затътрих след Карпович. Бях любопитна къде точно ще ме заведе, защото не бях стъпвала често в града и една подобна разходка щеше да ми се отрази добре. а и ми трябваше нещо, което да ме разсъни и събуди от леката меланхолия, в която постепенно пропадах.
Хванах ръката на Виктор и заедно се отправихме по улиците, като се опитвах да се държа нормално и да не привличам и без това излишни погледи.
/май ще трябва да пишем в Тусон, ако искаш да продължим рп/

Виктор я водеше по малки, странични улички, които ги отведоха много по- бързо до домът му. Той не беше променен. Къщата си стоеше все така кокетна на, изпълнената с цивилизация, улица, която си бе избрал за живеене. Напомняше му на предишният му дом, който беше доста по- пищен, но също толкова спокоен, макар и градящ се върху безброй лъжливи съобщения към безброй жертви всяка година и всички онези, които бе завлекъл наистина на долу и бе лишил от бъдеще.
В момента, обаче, изобщо бе спряло да му пука за това, а главата му, изпразнена до последната капка разум и мисъл сякаш се завърташе във вихър от чувства към Мадлен. Сякаш беше тинейджър, за първи път целунат от момиче, което харесва. Но се чувстваше дори по- хвърковато, а това можеше да му изиграе лоша шега.
Беше изоставил къщата отключена. Не се притесняваше, че нещо може да й се случи, всъщност всички щяха да се притеснят, ако Виктор Карпович врътнеше ключа в ключалката, затова той поддържаше онзи стандарт на доверие. Отвори вратата и пропусна Мадлен пред себе си като веднага я трясна след като самият той прекрачи прага. Без да чака каквато и да е покана, той я хвана за ръката и я дръпна към себе си, обвивайки силните си ръце около слабото й тяло.
-Ти си магьосница, Мадлен, някой път трябва да ми споделиш какво ми направи.- засмя се той и целуна врата й нежно.

-Аз съм толкова магьосница, колкото и ти. Замая ми главата, а сега обвиняваш мен.
Скръстих сързито ръце и нацупих устни шеговито, но когато усетих меките му устни по врата ми, главата ми мигом се изпразни и се насладих на сладкото усещане. Телата ни бяха притиснати възможно най-много едно към друго, дори усещах как сърцето му заскоряваше ритъма си. Бях като желе в ръцете му, можеше да прави, каквото си иска с мен и не вярвам, че някога бих имала сили да му се възпротивя. Това чувство на едва ли не безпомощност не ме отчайваше. Напротив. Думите му, действията му ме караха да се чувствам желана и обичана, а самата аз бях изпълнена с доста силни усещания. Възможно ли бе да го обичах? Този въпрос кръжеше в съзнанието ми и не ме напускаше, но реших засега да не се тормозя. Отговорът винаги щеше да си остане същия-да.
Впих невъздръжано устните си в неговите и го избутах в стената. След малко си разменихме местата, а ръцете ми палаво се бяха спуснали надолу и бавно разкопчаваха копетата на ризата му. Желанието и страстта буквално извираха от нас и за първи път се чувствах толкова жива.

Виктор подхвана бедрата й, карайки ги да се увият около кръста му, докато я притискаше към стената до вратата. Беше му трудно да й устои. Трябваше да си признае, че отдавна не беше изпитвал толкова първична страст, която да накара главата му да се изпразни от всякакви мисли и да се съсредоточи единствено върху Мадлен. Чувстваше надигащото се чувство на неимоверно желание да я докосва в тялото си, толкова приятно и толкова неустоимо, сякаш самото то беше също толкова прекрасно, колкото по- прекрасно би било да го изпълни.
Целуваше устните й диво, сякаш леко грубо и със страст, докато ръцете му се разхождаха по кожата на прасците й. Беше мека, макар и толкова време да е била излагана на живота извън същинската цивилизация. Напъха пръстите си бавно, пъплещи на горе, под блузата й, докато не се добра до сутиена, който сякаш не представляваше никаква пречка за Виктор, дори когато беше върху нея, пръстите му се подпъхнаха дори под него, за да погалят гърдите й някак ефирно, само за да я подразнят.
-Смятам да си спазя обещанието за доказването на вида си.- прошепна Виктор, отделил устните си за малко от нейните.