The Host
Welcome
 photo foother_zps74c56111.png
Добре дошли в единствения по рода си рпг- форум по романа на Стефани Майер- Скитница! Земята е населена от непознати същества наречени Души. Оживелите хора се изолирани в почти безлюдни местности и са принудени да крадат и убиват, за да живея. Към кои си? Какъв си? Реши сам и се присъедини към нас, за да се потопиш в един нов и напълно различен свят.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics

Края на света...

Предишната тема Следващата тема Go down

Края на света...

Писане by Данте Сайленс on Пет Авг 10, 2012 10:30 pm

Spoiler:
Това, което човек може да направи насън, и наяве може да го направи. Сънищата не са нищо друго освен една възможност да направи същите неща човек и в действителния, в будния си живот. Понякога сънищата са предпазни мерки да не направи в будния си живот човек нещо, което може да му напакости.Чрез сънищата човек се предупреждава да не извърши нещо лошо.

Проекцията на образа й в главата му беше доста по- тиха и близка до него от обикновеното. Не си спомняше такава близост с Амбър и тя го озадачаваше. Нямаше нищо притеснително в близостта между разнополови представители на човешката раса, нали? Странното беше, че се случва при Данте. Не при Данте, а при Сайленс. Можеше ли да е размил тънката граница между тях двамата? Възможно ли беше да е размил границите между двете си същности? Беше ли наистина възможно да не знае кой беше Данте и кой Сайленс. Не! Това не трябваше да се случва, защото Дани принадлежеше само на Нея... и без Джоуел, Дани никога нямаше да съществува отново, след поемането на властта над Института. Щеше да остане само Сайленс и осакатения, гол, малък, слаб и недохранен Дани в някое ъгълче на съзнанието му, търсещ тъмнина, защото светлината би наранявала чувствителната му, разранена кожа от поредица външни фактори в живота му.
Ръцете на Данте, сякаш не ги управляваше той а някаква чужда, невидима сила, противо волята му се бяха протегнали към Амбър миг след като я бе ударил и предизвикал свличането на тялото й на пода. Искаше да я хване, но защо трябваше да го прави? Да я гали с перце? Той не постъпваше така с новобранци, независимо кои бяха новобранците. Защо сега се държеше толкова нелогично? А може би беше логично? Не разбираше нищо. Просто усети политащото към него тяло, макар и малко далеч, което го накара да направи крачка напред и грижовно да я улови преди да се свлече на твърдия под. Пръстите му погалиха удареното място на гърба й, опитваха се да успокоят пулсиращата болка, а малко по- малко нещата бяха започнали да му изглеждат съвсем естествени. Така би направил един нормален мъж... щеше да улови дамата пред него и да не й позволява да се нарани. Ала той не беше нормален и не е длъжен да се държи така, нали? Съзнанието му размиваше картината около него, караше я да трепти, както трептеше картината на стар телевизор. После започна да се чувства несигурен и на забавен кадър отблъсна Амбър, но не на време. Беше усетил присъствието на Джоуел и това го беше накарало да се осъзнае, сякаш беше забило шамар в лицето му и го беше върнало към нормалното му и логично състояние.
Сърцето му заби бързо.. трябваше да я намери и да й обясни, ала когато се опита да обходи тренировъчната зала с поглед, той се движеше прекалено бавно... ненормално бавно и недостатъчно бързо, за да я открие визуално в този миг.

--------------------------------------------------------------------------

Нека ми завиди тоя свят,
че красива дама ме отвежда.
Завистта е като летен град,
чупи и последната надежда.

Валентин Йорданов
avatar
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Joel. on Пет Авг 10, 2012 10:58 pm

Значи не любовта е сляпа, а ревността.

С пъргави крачки, се прибра обратно в добре обзаведения кабинет, а щом захлопна вратата зад себе си, притисна гърба си в масивното дърво и притвори очи. Хилядите отминали моменти между Амбър и него изплуваха пред погледа й, принуждавайки я да мисли, че чувствата му към новобранката са толкова силни и чисти, колкото биха били на някое непорочно същество, вероятно идващо от друга планета.
Придвижи се с ледена грация към кожения стол, но в главата й се извършваха толкова хиляди процеси, които изморяваа Джоуел дори в съня й. Опитваше се да си обясни всичко с нормални и съвсем обикновени доказателства, но... това беше невъзможно и тя го знаеше. Единствения вариант за "шастието" и на двама им, бе да ги освободи от тежкия товар, който институтът неизменно носеше със себе си. Да. Това бе решението.
Извади две жълтеникави папки, сетне една лична карта на червенокоса сладурана изпъкна на фона на кафявото бюро и явно беше един от пропуските на момичето да се движи свободно както из Тусон, така и из всички останали страни.
- Ще го разруша сама, скъпи... - промълви тихо и разписа някакви документи, които очевидно се явяваха ... уволняване на Данте Сайленс. Уволняваше го!
На вратата се похлопна, а оттам изскочи образа на най-големия олигофрен, който познаваше в института. Вероятно ако не беше забавното поведение на Михаил, щеше да потъне в депресантски мисли, свързани с последния ден на Данте в института. Край. Това беше окончателния край на техните взаимоотношения.

--------------------------------------------------------------------------
There's a cold connective heat, struggling, stretching for defeat
Never stopping with her head against the wind



It can cut you like a knife, if the gift becomes the fire
On a wire between will and what will be ...

avatar
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Данте Сайленс on Пет Авг 10, 2012 11:43 pm

Дезориентиран. Сякаш не познаваше и ъгълче от това място. Знаеше пътя! Трябваше да излезе през вратата, да закрачи на дясно по коридора, да стигне стълбите или асансьора и да се изкачи само етаж по- нагоре, за да достигне до вратата на кабинета й. После натискаше дръжката и я отваряше, а ако беше заключено, можеше да разбие вратата и отново да се изпречи пред погледа й. Да я хване за раменете, да улови брадичката й между пръстите си нежно, но настоятелно и да й обясни, колко грешно изглеждаше всичко... понякога „не е както изглежда” беше толкова истинно, ала факта, че милиард глупаци преди него на този свят са използвали тази фраза, не му помагаше никак.
Не искаше да лъже Джуел, искаше да й каже истината, но в момента сякаш нещо държеше тялото и ума м в тренировъчната зала по- дълго от нужното, обърквайки ги. Той знаеше пътя, но не знаеше как да поеме по него. Ръката му се протегна напред, за да се улови за една от страничните маси, на която се намираше шише с вода... беше мътна, с неясен произход, сякаш тъжеше за своята притежателка, както тя тъжеше сега. Както той се чувстваше виновен за недоразумението на съня му, а дали беше недоразумение? И дали беше сън? Всичко изглеждаше прекалено реално, прекалено... странно, сякаш случващо се наистина, но в същото време далечно. Като стар, нежелан спомен от миналото, който раздираше гърдите му. Сънят му сякаш не го остави да изтича, докато писецът не завъртя и последния символ от подписа на Джоуел.
Усети се свободен, бърз като стрела и преди да успее да усети първата си крачка, той вече се блъскаше в Михайл. Изсумтя недоволно; обикновено се държеше сдържано и спокойно спрямо него и гадната му усмивчица, която не му беше от най- приятните като цяло.
-Разкарай се, Джоддин.- изръмжа срещу му Данте и постави опустошително рязко и с непремерена сила ръцете си върху дървената плоскост на бюрото, извъртя на една страна глава, за да погледне в приведеното й към документите лице, но не успя и тогава сведе болезнено замъгления си поглед.
Сърцето му се сви... а стомаха преобърна. Не, тя не можеше... Стисна устни в една линия и избута всичко от бюрото й с пламъка на яростта, която беше изпитал към себе си. Големите му шепи се обвиха около лицето й, обръщайки го към себе си. Пръстите му трепереха, докато палците галеха бузите й. Цялото му същество се чувстваше прободено от множество малки стрели, разрушаващи техния малък и личен свят.
-Погледни ме, Джоуи, погледни ме. Не можеш да ме уволниш! – гласът му изразяваше слабостта му към нея, любов, която не бе изразявал никога преди и която не смееше да изрази.- Нищо не е станало, уверявам те! Довери ми се, Джоуи.
Молба... този път не безмълвна, силна, молба, от която зависеше целия му живот до тук и този, който го очакваше напред. Или може би не го чакаше.

Spoiler:
"Любовта не е нещо, което не се плаща. Тя минава от един живот в друг. Човек може да заспи, но като се пробуди, любовта пак действува в него. Любовта действува и в сънния живот, и в будния. Любовта действува и на Земята, и в другия свят. Дето и във вселената отидеш, все ще разбереш един закон, а именно: Любовта действува навсякъде, но хората се различават само по степента на своята Любов."

--------------------------------------------------------------------------

Нека ми завиди тоя свят,
че красива дама ме отвежда.
Завистта е като летен град,
чупи и последната надежда.

Валентин Йорданов
avatar
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Joel. on Съб Авг 11, 2012 3:10 pm

Всеки плаща за мечтите си... Всеки.


Погледна за кратко към очите на Данте, но след това ги сведе към устните му, неспособна да се откъсне от странното усещане, започнало като че ли да разгражда органите й. Всичко тук щеше да се обезсмисли без неговото присъствие, нали? Това трябваше да е сън... Изпита слабост; знаеше, че ако не се отдръпне от него, ще се подаде на желанието си да бъдат заедно в института (и не само) отново и отново и просто да забрави за случилото се. А не можеше... не трябваше... Чу гръмкия смях на Михаил, който се отнасяше със сигурност за думите на Данте и успя да откъсне лицето си от него.
Изправи се рязко от въртящия се кожен стол и извърна глава настрани, влгеждайки се с мъка в една от картините.
- Михаил, напусни кабинета ми. - бяха единствените думички, които споходиха мъжа извън саята. Мигове тишина... мълчание...пронизващо. - Не разбирам защо го правиш, но няма значение - говореше за чувствата, които бе изпитала, докато той я умоляваше... звучеше толкова искрен - ти си вече свободен, точно както и Лехейн. Ще можете да живеете като души тук, а и навсякъде. На бюрото ми се намира и личната й карта; можеш да я вземеш. - говореше прекалено много; обясняваше се. Това бе невъзможно. - Пожелавам ти цялото щастие на земята, след тези години на мъчение. Свободен си. - гласът й преграхна на последните думи и те прозвучаха тихо, някак напрегнато, разтреперани и показващи мъчението, с които ги изразява. - Сбогом.... - при изричането на тези думи дори не подозираше, че са по-истински от всяко друго нещо на планетата Глава в съня й. /и неговия също/ - ...Дани. - пошепна тихо и се обърна изцяло с гръб към него, насочила лице към прозореца, чиито завеси пропускаха накъсани лъчи светлина... но и много скоро ги изгубваха отново. Колко присъщо; накрая дръпна завесата докрай и мракът се настани в помещението завинаги. Носещ повече хлад от обикновеното.


Всичко заобикалящо ни е Желание на Вслената. Не е щастие, то е копнеж. Желанията винаги са неизпълнени. Ако се изпълнят, престават да бъдат желания, нали?

--------------------------------------------------------------------------
There's a cold connective heat, struggling, stretching for defeat
Never stopping with her head against the wind



It can cut you like a knife, if the gift becomes the fire
On a wire between will and what will be ...

avatar
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Данте Сайленс on Нед Авг 12, 2012 8:26 am

Всяка дума удряше по стените на съзнанието му. Пробиваха добре изградените стени на ума му. Сриваха го и изравняваха със земята, както ураган унищожаваше мегаполис. Ураган от чувства- болка, страдание, любов, безверие към чутото, неспособност и слабост.
Тялото му се разтрепери от ярост към него и болка към Джо. Стисна очи, за да не вижда документите си. Не можеше да си тръгне, не можеше да живее навън без нея; нямаше да е живота, който си бе представял и нямаше да бъде това, от което се нуждае... да бъде нейния Дани, а не Данте на света . Тихото страдание, което изпитваше го разкъсваше напълно, оставяйки след себе си единствено пръсната на парчета душа, която в момента тъжеше по чуждата... увиваше се около нея, коленичеше й, молеше я да не я отхвърля, а да я приеме в заслона на непрекъснатата им връзка. А страданието беше двойно по- голямо, когато усещаш чуждото. Толкова ясно и чисто.
-Преча ли ти?- попита Дани толкова тихо, страхуваше се от отговора. Но не можеше да остане тук; да я притиска с присъствието си, ако беше нежелан. Усещаше изпразването на ума си. Бързия и остър ум, който нямаше решение този път. Този път нямаше решение на тази ситуация и търсеше трескаво из всяко ъгълче и полица вътре в себе си поправителен инструмент. Нещо, което можеше да я убеди да не го прави. Да умилостиви нейната душа, да не я кара да страда така, както той усещаше, че страда тя сега. Да премахне и последната драскотина мъка, да я замени със свободата на толкова неизречени чувства, тайни, напиращи да излязат на яве така, както настървени кучета подаваха муцуни през решетките, а безпощадните им зъби тракаха зловещо.- Аз не мога да си тръгна оттук, Джоуи... не мога да си тръгна от теб.
Гласът му зазвучаваше все по- силно с всяка негова крачка, приближаващ се към нея в гръб. А ръцете му уловиха кръста й, докато тялото му се свличаше на колене пред нея. Умоляващо. Обърна я към себе си, притискайки лице към стегнатото й коремче. Вдиша аромата й жадно, а горещите малки капчици от очите му напираха да излязат... но не трябваше, нали? Не и този път, този път беше готов да изкрещи на целия чужд свят, че има нужда от нея. И не само пред Михаил, който доста интересно подходи към реакцията на Данте, но двамата профилактично не се харесваха достатъчно.
ДАНТЕ САЙЛЕНС. И Дани и Сайленс, бяха готови да изкрещят пред целия Институт, неспособността си за съществуване без нея.... без неговия личен малък и нужен свят... неподреден, леко объркан, понякога тъжен и мъчителен, друг път толкова цветен и винаги невидим за чуждите очи.

***
Данте я издърпа на терасата. Където двора представляваше една студена, но добре оформена картина на изтънчеността. Шепите му държаха лицето й, близо до своето, настоятелно без намерения да я пускат.
-Ако... ако си сигурна, че не ме искаш по- добре ме екзекутирай... екзекутирай ме, Джоуел!- устните му болезнено се приближиха до нейните. Пред погледите на не един служител на Института.
Грешно. Непозволено. Нежно. Взривоопасно. Сякаш слагаше край на всичко, което двамата бяха изградили.

Понякога любовта изисква смелост... друг път е най- голямата ни слабост... Смелостта да покажем на всички своята най- голяма слабост с риск те да я използват срещу нас.

--------------------------------------------------------------------------

Нека ми завиди тоя свят,
че красива дама ме отвежда.
Завистта е като летен град,
чупи и последната надежда.

Валентин Йорданов
avatar
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Joel. on Нед Авг 12, 2012 8:46 pm

В съня си Джоуел наблюдаваше Данте повече от ледено, опитвайки се да прикрие силното си желание да повярва на чувствените думи. Ха! Но можеше ли човек като Лаурънс да се поддаде на насълзените очи или влаченето на тялото му в краката й? Сякаш от нея зависеше живота му; съдбата му. Не й допадаше да се чувства слаба, а точно сега освен с наранена гордост заради него, се чувстваше и по точно този омразен начин - слаба.
В съня й Михаил бе излязъл и повел Лехейн, незнайно кога появила се в обърканата картина в мозъка й, по коридорите на института, докато в двора всички новобранци и обучаващи се излизаха на следобедна тренировка.
Усети приближаващите се устни на Данте, а след това ги усети върху своите толкова истински, сякаш я докосваше на живо, а не в сън; не просто в някаква спяща зона в главата й... Учудващо бе това, че въпреки решението й да го уволни със сигурност, тя отвърна на страстния допир; устните й се сляха в неговите, прежаднели за тази ласка... но тя оставаше след себе си тъжен вкус, леко горчив, но определено запомнящ се дори от безчувствен човек. Ръцете й се закрепиха за кръста му, тялото й се приближи към неговото, а целувката продължаваше да се възпламенява повече и повече; сякаш всеки един момент от нея щяха да прехвърчат искри; множество пламъчета, умеещи да унищожават и най-огромните сгради;и най-опасните врагове... но и носещи топлина, уют и блаженство. Толкова ненаситна и жадна се превърна нежната и някак хладно скована първоначално ласка, че дори самото обвиване на езиците им бе започнало да съска тихо, да подсказва с тих звук, някак примляскващ сладостно, за опасната страст на двамата глупци.
Не малко хора успяха да видят тази проява на близост у двамата. Всеки зърнал я буташе другия и в крайна сметка... всички разбраха...

***

Придърпа го към кабинета си, без да се откъсва от целувката, само стискайки го за сакото, блъсна тялото му в една от дървените секции и се притисна към неговото, възпирайки дори възможността на Сайленс да диша. Какво остава за дишане или говорене... Отдръпна се, а дъхът й жулеше коварно бузата й подпухналата му уста.
- Пречиш ми, да. Всяка проява на нежност, всяка проява на силно чувство към нея обърква главата ми... не е за първи, втори или трети път, а пореден! Обърква и чувствата ми. Не искам да те презирам, а това може да се случи. Виждаш, мисля най-вече за себе си. - спря за миг, за да сведе поглед - Просто си върви с Амбър и се радвай на свободния живот на хората. Тогава няма да се налага да следиш дали някой няма да се появи в неподходящ момент, а просто ще знаеш, че си свободен. Обещавам да се погрижа за душите тук. - вдигна отново лице към неговото, вглеждайки се в очите му... Колко прекрасно синьо-зелено! Дълбоко и непроходимо, като джунглата и морето.


--------------------------------------------------------------------------
There's a cold connective heat, struggling, stretching for defeat
Never stopping with her head against the wind



It can cut you like a knife, if the gift becomes the fire
On a wire between will and what will be ...

avatar
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Данте Сайленс on Пон Авг 13, 2012 6:12 pm

Сън ли беше или може би реалност? Беше толкова реалистичен сън и толкова съновна реалност, че му беше трудно да направи разликата между двете. Еднакво го болеше и на сън и на яве. Еднакво се свиваше сърцето му, а главата му се изпразваше от всякакви мисли. Не знаеше какво да си мисли. Въртеше се неспокойно в леглото си, а чаршафите, увили се около тялото му, именно заради това въртене, сякаш го заключваха в оковите на съня. А само ако се добереше до края на леглото и паднеше от него... щеше да изключи картината в съзнанието си на наранената Джоуел.
* * *
Искаше му се да я хване за раменете и да я разтресе безмилостно. Да накара мозъка й да започне да мисли трезво, да погледне нещата със своите чисти и разумни очи, които бе успял да замъгли сам. Трябваше да я накара да види, колко много държеше на нея... колко всъщност нямаше да държи на нея, ако беше постоянно толкова нежен. Защо тази Джоуел не му даваше шанс?
В следващия миг той я разтърсваше силно, а гласът му звучеше глухо, сякаш в ушите си имаше вода и не му беше възможно да чуе съвсем хубаво и правилно какво казваше той... нито какво казваше тя. Но не спираше да я държи за раменете. Имаше нещо мълниеносно в погледа му, цялото му държание. Сякаш бе дошъл края на света... а той безнадеждно се опитваше да го спаси. И нещо винаги му пречеше, превръщайки това съществуване в кошмар, за който нямаше решение, а се нуждаеше да има, усещайки колко зависим беше от съществуването на Джоуи. Като без въздух... вода... храна... нищо.
-ДЖОУИ, спри да виждаш само това, което си решила, че трябва да видиш.- почти изкрещя в лицето й Данте, усетил тихотата на гласа си, но точно в този момент, той сякаш се върна към нормалните тонове и прозвуча прекалено високо... крещеше й. Данте й крещеше. Не си спомняше кога за последно го беше правил... може би преди сто години, когато бяха новобранци? Или пък никога не го беше правил... трудоемко му ставаше да си спомни с точност.- Чуй ме... аз... аз трябва да ти кажа нещо, което не съм ти казвал, а трябваше да го направя отдавна. – дланите му галеха лицето й, не я пускаха да мръдне, докато устните му се движеха толкова забързано, осъзнаващи, че имат малко време.- Не мога без теб, Джоуи, не мога... няма нищо между мен и Амбър... не ме карай да си тръгвам... ти си моят свят.


--------------------------------------------------------------------------

Нека ми завиди тоя свят,
че красива дама ме отвежда.
Завистта е като летен град,
чупи и последната надежда.

Валентин Йорданов
avatar
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Joel. on Пон Авг 13, 2012 7:14 pm

Веждата й потрепна след силното крещене от страна на Данте. Разбираше, че е от напрежението, устните-треперещи и движещи се бързо издаваха цялото му неудобство, силата, с което придържаше страните й, все доказателства, че е паникьосан, но ... вероятно говори истината. Но Джоуел, тази в съня, не можеше да приеме подобно нещо, дори след ясното му признание за любовта, която изпитва към нея.
Устните й се притиснаха неочаквано в неговите, докато дланите й се плъзгаха по гърдите и корема му бавно, сякаш проверяваше за скрито оръжие. Целуваше го бавно и нежно, както в реалността едва ли би успяла, вероятно това желаеше самия Данте? Беше мека, изглеждаше разчуствана и пречупена след всичко изречено... Сякаш му се отдаваше като за последно.
Сграбчи яката на ризата му леко и без да се откъсва от великолепните му устни започна да се придвижва внимателно към другия край на стаята, усещайки от време на време тялото му по-близо от приличното до своето. Там имаше диван; определено заблуждаваше. Ръцете й се спряха на врата му и докосваха от време на време косата му, като че следваха всяко едно движение на главата му, предизвикано от дългата целувка.
Блъсна го рязко в стената, на сантиметри от вратата и стисна врата му, не прекалено силно, но достатъчно, че да предизвика дискомфорт.
- Ако говориш истината, значи знаеш как се чувствам. - впи нокти в плътта му, а кракът й разтвори неговите два, забивайки се с колянце в стената - Изпитвам същото към теб. Обичам... - повдигна се на пръсти, целувайки го за последно, след което разтвори рязко вратата и го бутна на прага - Желая ти прекрасен живот оттук на татък. Не искам да те виждам никога повече на територията на института, в противен случай ще бъдеш затворен. Сбогом, Дани. - затвори вратата пред лицето му, заключвайки я, сетне мушна под нея неговите документи и тези на Лехейн и се плъзна по дървената повърхност.
Това определено беше сън, иначе нямаше да направи такова нещо.

***
Капчици пот бяха избили по челото на русокоската, която бе изритала чаршафа си на земята и спеше със сатенена, червена нощница... очевидно имаше неспокоен сън.

--------------------------------------------------------------------------
There's a cold connective heat, struggling, stretching for defeat
Never stopping with her head against the wind



It can cut you like a knife, if the gift becomes the fire
On a wire between will and what will be ...

avatar
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Данте Сайленс on Съб Авг 18, 2012 5:50 am

Не. Не. Не можеше тя да постъпва така... но виновния беше той. Грешката беше в него, не в нея. Данте изпитваше смесени чувства от деня, в който бе постъпил в Института. Може би трябваше да се радва, че ще го напусне най- накрая и няма да му се наложи след изпълнената мисия да се върне обратно и да трупяса в стаята си. Щеше да отиде в свой дом, някъде, където може би щяха да го чакат съпругата и децата му. Ала Данте Сайленс нямаше такива. Не се нуждаеше от семейство. Неговото лично щастие се намираше от другата страна на тази врата. Неговото щастие сега сигурно скърбеше и се чувстваше ужасно. Не беше радостно и весело, макар силно да му се искаше да бъде такова... и нито едно от тези неща да не се бяха случвали. Нима му беше нужна любяща съпруга, когато имаше своята Джоуел? Трябваха ли му деца щом те самите се грижеха за новобранците като... за деца (относително). Сега се чувстваше така, сякаш няма нито едно от тези две така нужни части от живота му. И най- важното... чувстваше как губи Джоуел малко по малко. А може би вече я беше загубил, но съзнанието му не можеше да приеме този факт?
Документите се удариха в обувките му, а единственото, което направи Данте, бе да се наведе. Пое ги между големите си пръсти, сякаш смяташе да запази тези документи. Огледа ги хубаво. Разтвори папката единствено, за да извади личната карта на Амбър. Пъхна я в джоба на сакото си. Разкъса част по част всяка страница, листче, изпълнени с доводи за уволнението му, разбира се, доводите нямаха нищо общо с истината. Чувстваше се изгубен. Безсилен, желаещ да премине през вратата на чуждия кабинет, а душата му сякаш се раздираше допълнително. Вик. Само един. Раздиращ гърлото му. Достигащ до слуха на Джоуел, на охраната, сякаш на всеки един в Института. Вик сякаш на звяр, изгубил малкото си... звяр, който не е бил ранен, но са ранили любимото му същество. Ръцете му заудряха по вратата, а от устата му излизаха думи, които в съня си не разбираше, макар да бяха негови.
Сънят му претърпя обрат Сякаш някаква невидима сила го хвана за яката и го изрита през вратата на Института като мръсно коте. В съня си, Данте се стресна. Ръцете му се заровиха в добре поддържаната трева на алеите. Сякаш не можеше да повярва, че се е намерил там. Изправи се и се обърна рязко, а с поглед затърси терасата към кабинета на Джоуел.
-ДЖОУЕЛ, НЕ МОЖЕШ ДА МЕ НАКАРАШ ДА СИ ТРЪГНА!

Това сепване бе накарало тялото му да потрепери лекичко в леглото и да се обърне на другата страна в леглото, която го водеше изключително близо до ръба и евентуалното му падане, ако не се случеше нещо и той не се извърнеше в обратна посока на тази, която му носеше гибелно падане и любовна среща с пода.


--------------------------------------------------------------------------

Нека ми завиди тоя свят,
че красива дама ме отвежда.
Завистта е като летен град,
чупи и последната надежда.

Валентин Йорданов
avatar
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Joel. on Съб Авг 18, 2012 9:46 am

Дръпна завесата на терасата си и легна на малкия диван, оставайки с виснали във въздуха крайници. Този институт в съня й се бе превърнал в най-ужасното същество, което бяха създали; на което тя бе управител... Един мегаполис дори, от който зависеше голяма част от света и който тя трябваше да унищожи. Тази идея нахлу в главата й съвсем неочаквано. А ако института изчезнеше, Данте-също, а Ф., отдавна вече не бе сред живите, нашата Джоуел... нямаше нито защо, нито за кого да живее. Щеше да е безцелно лутане из улиците, докато накрая не умре от старост или глупост.

***

- Искам да строиш новобранците и да им раздадеш тези картони. Обясни им, че са свободни, всеки от тях има жилище и някакъв доход; всичко е записано в тази папка. След това ги изведи възможно най-бързо и далеч от окръга на института. - съобщи на Джулиън и го остави да се справи сам с тази задача, докато Джоддин стоеше мълчаливо на диванчето й. Ала нито Ермитаж, нито Михаил изглеждаха доволни от това, което се случваше. Може би усещаха края?
- Ти ще раздадеш това на колегите си. - подаде му огромна папка, което съдържаше още три дузини по-малки. Въпросите му бяха размити в съня й и тя не си спомняше какви са думите, нито отговорите си... Единственото, което си спомни, беше неочакваната прегръдка, която си позволи руснакът и долепените му до челото й устни.
"Знаеш."
"Да."

След може би час, през малкия си прозорец Джоуел съзря как всички новобранци и отвадна служещи на института същества изчезват... Клариса, Рен, Мадлен, Амбър, Жанет... след това Джулиън, Михаил и още огромна група служители поведоха останалите, сякаш бяха някаква група за опознаване на даден град... Там беше и Данте, но сякаш му се струваше трудно да осъзнае края. КРАЙ. Погледите им се засякоха, а чувството бе подобно на пробиващ те кинжал право в гърдите, а след това завъртащ се, за да се убеди, че смъртта е на прага... Когато не само нейното, но и негово страдание бяха толкова силни, се отразяваше и на двете тела. Усещаше приближаваща се депресия... Погром. И ето, него го поеха и изведоха от територията на института... Вътре нямаше вече абсолютно никого. Ни-ко-го. Както никога до сега не бе толкова сама в тази сграда.
Тръгна по празните коридори, а самотата и чувството на разкъсване в душата й се утрояваха с всяка изминала крачка...
Попадна в салона и всички спомени от болезнените им нощи се завъртяха пред очите й като филмова лента; всеки кадър, всичко. Кабинета на лечителите - толкова смях и тайни бе имало там, за дето всяка травма бе нанесена по точен и доста трудно зарастващ начин... Залите за хранене, където всички новобранци се наслаждаваха поне малко и на едно нещо в цялата тази болна сграда... Обиколи я два пъти, докато не се върна обратно в кабинета си.
- А аз си мисле, че фразата "Всяко нещо има край" е глупост. - извади една малка и на пръв вид нищожна кутийка, която отвори; натисна някакво копче и тих таймер започна да отброява 10 секунди.
10 - спомените, белязали за винаги съзнанието й се впуснаха в коридорите по мозъка й, който напомняха тези на института...
9 - мозайка от болезнени и весели мигове
8 - усмивки? свобода?
7 - Данте - начало в института
6 - най-важното неосъществено убийство в живота й
5 - Ф.
4 - малка промяна в целия й живот... с Дани
3 - обратно в реалността
2 - монотонността на цялата сграда е убийствена
1 - нещата се обръщат...
0 - Край.
Сградата избухна в огромни пламъци; беше толкова огромна и уникална гледка, жълтите огньове преминаваха в по-ярко червено, след това в леко лилавеещо; множество малки и жарки пръски продължаваха да засипват околността на тази прокажена сграда, със сила, подобна на лавата! Не засягаше нито една друга сграда, но всички, целия град можеше да види случилото се.
"Къде беше Джоуел?"
В кабинета си.
Дори човекът, който все още бе близо до Данте изпадна в негласен шок, щом видя сградата, обляна в пламъци.
Вече нищо нямаше да бъде както преди...
Душата на Данте усети онази празнина, която всяко живо същество, което обичаше друго, или бе обвързало... "душата си" можеше да усети при настъпила смърт.

"Обещавам да се срещнем отново." - прокънтяха думи неизвестни в главата му, ала с до болка познат глас.

--------------------------------------------------------------------------
There's a cold connective heat, struggling, stretching for defeat
Never stopping with her head against the wind



It can cut you like a knife, if the gift becomes the fire
On a wire between will and what will be ...

avatar
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Данте Сайленс on Съб Авг 18, 2012 12:50 pm

Взривът разтърс цялото му съзнание. Изведнъж. Внезапно, болезнено и немислимо. Тялото му се разбонтува из завивките, а в съня си, усети как пада на колене от ударната вълна. Извърна лицето си, за да посрещне втория взрив, който унищожи и останалата част от сградата. Големи каменни плочи, останки от оборудване... стаите им. И изведнъж нещо сякаш изгори тялото му отвътре Нещо го подпали и го накара душевно да се сгърчи от божествената болка, достигаща до всяка една фибра от Данте и караща го да се сгърчи отново и да се свлече на пода. Ръцете му се опряха в гърдите, сякаш нещо там се откъсваше от неговото, караше го да се чувства раздвоен... немощен, страдащ. Душата му страдаше. Чувстваше се осакатена и наполовина, изгубила важна част от себе си и нуждаеща се да я намери отново. Съзнанието му се разпростираше някъде там, издирваше Джоуи. Неговата прекрасна Джоуи, без която нямаше да може да съществува под каквато и да е форма- скитник, преуспял богаташ, семеен мъж или дори просто... съществуващ и очакващ своята смърт. Бездомен, самотен, никога повече обичан сякаш, невидим и скърбящ. Очакващ просто своя край.
Лечители, Търсачи и пожарникари сякаш бяха очаквали това и секунди... а може би бяха минути, но той не ги беше усетил, те се появиха. Пожарникарите отместваха отломки, а водната струя обливаше всичко. Изгасяше големите огнени езици, а задушливия пушек се издигаше във въздуха. Очите му, някъде там през тълпата се молеха да я зърнат... не в друг живот, а сега! Сега трябваше да я види. Но защо я нямаше? Думите на Джоуел се повтаряха отново и отново в съзнанието му. Кънтяха болезнено, разрушаваха всяка едно здрава връзка в мозъка му, която го пазеше да не полудее. Но днес, в този момент не съществуваше такава опция.
Някой го хвана от двете страи и го накара да се изправи. Гласове. Питаха го нещо. Сигурно дали е добре. Но, как можеше да бъде добре? Пръстите му болезнено стиснаха раменете на Лечителите, които никак не познаваше. Кокалчетата почти побеляваха, а миг по- късно се чу и тихо изпукване на нечия кост, но не беше неговата.
-Къде е тя? Джоуи? Имаше една руса жена!- крещеше, а дори сам не чуваше думите си.- Тя е... тя е моя живот.- дърпаше се неистово от силните ръце. Искаше да го пуснат и да го оставят да я намери. Тя трябваше да е жива. Джоуел Лаурънс не умираше толкова лесно. Не можеше да бъде мъртва.
- Няма пострадали.- съобщи русокоса търсачка с високо вързана коса... ще да беше Блу. Издигна едната си ръка, а от нея се спусна верижка с името на Джоуел. Нейните данни. Леко обгоряла, но запазила се стоманена верижка с плочка.- Намерихме само една жертва.

* * *

Изправи се внезапно от леглото си, а това, в комплект с тялото му на ръба, му спечели също толкова неочакваното падане по дупе. Сърцето му биеше лудо и невъздържано. Уплашено. Огледа се. Беше в Института. Това беше неговата стая, а той нямаше жена и деца. И беше още в Института! Дали Джоуел беше жива?
Прокара ръце през косата си и после скри лице в длани, докато успя да укроти всяка малка частица от себе си поне за мъничко, да се осъзнае и чак след това да поеме към вратата с треперещи крайници. Едва я отвори. Трябваше да натисне дръжката цели два пъти преди да успее да я отвори наистина и да покажи паникьосаното си лице в коридора, гледащо срещу нейната врата. Дишаше тежко, а блясъка в очите му подсказваше, че дори на сън бе плакал, чувстваше се дезориентиран, уплашен, че няма да я намери.

--------------------------------------------------------------------------

Нека ми завиди тоя свят,
че красива дама ме отвежда.
Завистта е като летен град,
чупи и последната надежда.

Валентин Йорданов
avatar
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Joel. on Съб Авг 18, 2012 1:08 pm

Верижката вместо да падне в ръцете на Данте, се изплъзна между пръстите му у издрънча глухо в цимента. Беше като неизречен, но настъпил край. Жертвата бе именно "Джоуи".
- - -

Отвори сепнато очи и впи невиждащ поглед в тавана на стаята си, обсипан с множество малки и пулсиращи в хиляди едва доловими цветове формички. Дланите й се плъзнаха по врата й, чувствено преминаха по гърдите и се забиха в корема. Беше жива и дишаше. Но сърцето й се блъскаше толкова яростно в гръдния кош, че предсказваше скорошно изскачане оттам. Челото й бе навлажнено с доста ситни капчици пот, а косите й - рошави и разпръснати на всички страни, подсказваха бунтуването й тази нощ, по време на съня.
Скочи рязко от леглото, без да реше косата си или да се облича - една червена копринена къса нощница с тънки презрамки се явяваше лятното й спално облекло. Отвори вратата и... замръзна на място. Той не изглеждаше по-добре от нея - напрегнат, изплашен дори, дишащ тежко и все още не можещ да се ориентира кое е сън, кое-реалност. Постоя няколко минути пред вратата си, наблюдавайки го, без да помръдва, а след това бавно се придвижи към немощното му тяло и го прегърна. Беше здрава и много истинска прегръдка, в която се четяха чувства, успокоение и... лек страх. Телата им трептяха, все още окопитващи се след шока от съня.
- Сън. - прошепна в ухото му, галейки го с необичайно горещата си ръка по главата и врата.

--------------------------------------------------------------------------
There's a cold connective heat, struggling, stretching for defeat
Never stopping with her head against the wind



It can cut you like a knife, if the gift becomes the fire
On a wire between will and what will be ...

avatar
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Данте Сайленс on Съб Авг 18, 2012 3:49 pm

Ръцете му, сякаш от шок, трудно можеха да си наложат да се сетят как точно трябваше да я прегърнат, постояха малко увиснали във въздуха, а след това се вкопчиха в нея в толкова силна прегръдка. Нужна прегръдка, която го накара да изстене от облекчение. Че беше до него и я усещаше в ръцете си. Не беше мъртва, а той нищо не беше направил, не я беше нараил и се чувстваше толкова добре от този факт. Не мислеше, че може да понесе отново онова изражение на лицето й, пропито с хлад, но не типичния хлад, а хлад от болка, хлад отправен към него, а не просто като ежедневно състояние към всички. Вдиша аромата на разрошените й коси. Прокара пръстите си през тях по цялата дължина, наслаждаващ се на допра на русата й коса, сякаш само си доказваше, че е истинска и беше до него. Усещаше горещия й дъх срещу врата си и това му харесваше. А шока от сънуваното намаляваше с всеки допир между тях... невинен, просто уверяващ се.
Пръстите му напипаха верижката на плочката й с данни, която някак студено контрастираше с горещата й кожа, а тялото му паникьосано се отдръпна от нейното, сякаш в мозъка му се прожектира отново онзи момент, в който верижката изпадна между пръстите му и се изгуби в тревата. Ръцете му описаха врата й, докато издърпваха верижката нагоре. Погледна я само за миг, за да се увери, че не е обгоряла и опря чело о това на Джоуи, вглеждайки се в красивите й сиво-сини очи. Вдиша дълбоко и я притисна към себе си.
-Никога... никога... никога... Джоуи.- прошепна срещу лицето й, а устните му се долепиха до челото й за кратко.
Гледаше я по един особено детски начин, който подсказваше нуждата му да не остава сам. Нямаше начин да заспи отново и да спи спокойно... самичък. Не искаше да се връща в онзи кошмарен свят, в който нямаше и грам щастие от притежаваното в момента, макар двамата да криеха своята привързаност един към друг. Какво значение имаше! Важното беше, че Джоуел беше жива, той също. И двамата стояха един до друг.

--------------------------------------------------------------------------

Нека ми завиди тоя свят,
че красива дама ме отвежда.
Завистта е като летен град,
чупи и последната надежда.

Валентин Йорданов
avatar
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Joel. on Сря Авг 29, 2012 2:21 pm

Нежната й длан се плъзна бавно по едната му страна, докато наблюдаваше все още потръпващото от бледия, неприятен спомен тяло. Притежава? Ти не притежаваш нищо. Теб те притежават. И не говорим за притежанието, което човек си мисли, че има над друг. Не...
- Ела. - лаконична покана за най-големия му страх и в същото време най-сладко желание. Въпреки това, дебнещия хлад в гласа й подсказваше за едно вече почти бистро съзнание, което е успяло да асимилира достатъчно добре случилото се и да му отдаде възможно най-малко от вниманието си.
Затвори вратата на стаята му и с хладна нежност го побутна към своята, която може би Джоуел също нямаше да иска да споделя сама, ако бе с една - две години по-млада и отдаваща значение на всеки един детайл от съня си. Работата тук бе в това, че тя не се страхуваше, че може да умре. Нито на яве, нито, както изглежда, на сън... *крачка напред* затвори вратата и двамата се озоваха в обгърнатото от мрак помещение, в което като че ли стените бяха наслоени с ледени, никога неразтапящи се блокчета и в същото време ободряваща свежест. - Остани. - ръцете й се отпуснаха до тялото, а погледът й се отклони от неговия, с което развали зрителния контакт. Да го покани в стаята си не беше едно от най-разумните неща след побоя и изблика на чувства по-рано същата нощ, ала не можеше да направи вече нищо срещу онзи порив да го повика. Приближи се бавно към тялото му, скъсявайки дистанцията помежду им, а след това приведе лице над неговото, което действие й позволи да усети учестеното му дишане и горещия дъх, впиващ се в млечната й кожа. *още една крачка* и устните й едва не закачиха неговите, когато измести позицията им и ги прилепи към едната му страна. - Никога. - повтори думите му и с отнесена физиономия се отправи към леглото си, придърпвайки го за пръстите със себе си...

--------------------------------------------------------------------------
There's a cold connective heat, struggling, stretching for defeat
Never stopping with her head against the wind



It can cut you like a knife, if the gift becomes the fire
On a wire between will and what will be ...

avatar
Joel.
Член на института
Член на института

Брой мнения : 122
Reputation : 5
Join date : 09.05.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Данте Сайленс on Нед Сеп 16, 2012 7:31 pm

Покачи се на леглото. Чувстваше се странно в тази стая. Стаята, в която никой друг не влизаше освен Джоуел и... вероятно тези с привилегията да я зърнат веднъж- дваж по наложителност. Не беше от тях. Някога може би я бе посещавал, но тогава стаите им не бяха тези, не бяха толкова добре обзаведени и дори не си мечтаеха може би за това. Те планираха. Тогава се намираха няколко етажа надолу в земята, където и днес се намираха новобранците. А на тяхното място сигурно имаше други Данте и Джоуел, ала силно се надяваше те да не планират същото. Може би нещо по- весело, по- щастливо изглеждащо в бъдеще, както на Данте му се бе струвало преди толкова много години. Но Днес се оказваше много по- мрачно от предишното Днес, което му се струваше обсипано с повече светлина и желание за живот.
Положи възглавницата си на главата. Отпусна се. Носеше аромата на косите й. Нещо тайно от вътре му подсказваше, че цяла вечност щеше да я усеща. Усещаше я толкова близко духовно, сякаш се преплитаха душите им и се чувстваха прекрасно заедно, дори когато тъжаха... или бяха студени един към друг. Позволи си да протегне ръка и да улови един кичур, прокарвайки го между показалеца и средния си пръст. Изправи го, а после го изпусна и върна при останалата коса. Остана толкова близо до нея и в същото време някак далеч. Малко по малко си изясняваше факта, че можеше да си позволи нейната близост само понякога, а не постоянно. И че може би сега беше момента да възвърне своето самообладание. Да се почувства отново малко повече Сайленс отколкото Данте. Ръката му и тялото му се намираха в непосредствена близост до нейните, усещаше топлината на тялото й и лекия хлад на въздуха в стаята, който щипеше голата плът на гърдите му, по които все още личаха избледняващи белези от близостта им по- рано тази вечер. Обърнат на една страна към нея, леко премигващ от непреодолимото желание да се унесе, Данте Сайленс я гледаше. Изпиваше очертанията и действията й с поглед . Душевно адски близо до нея, сякаш прегръщащ я, а всъщност на едва няколко, но далечни сантиметра от Джоуел.
-Нямаш ли... усещането, Джоуел... че... цяла вечност ще останем така.

--------------------------------------------------------------------------

Нека ми завиди тоя свят,
че красива дама ме отвежда.
Завистта е като летен град,
чупи и последната надежда.

Валентин Йорданов
avatar
Данте Сайленс
Член на института
Член на института

Брой мнения : 132
Reputation : 8
Join date : 05.07.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Края на света...

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите