The Host
Welcome
 photo foother_zps74c56111.png
Добре дошли в единствения по рода си рпг- форум по романа на Стефани Майер- Скитница! Земята е населена от непознати същества наречени Души. Оживелите хора се изолирани в почти безлюдни местности и са принудени да крадат и убиват, за да живея. Към кои си? Какъв си? Реши сам и се присъедини към нас, за да се потопиш в един нов и напълно различен свят.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics

Ивон Сюуел

Предишната тема Следващата тема Go down

Ивон Сюуел

Писане by Yvonne Sewell on Съб Мар 03, 2012 7:40 pm


/Lyndsy Fonseca/

"Не искам да убивам. Знам, че не го правя, но е така. Осъзнавам нещо, което малцина от нас достигат, но продължаваме да си мълчим. Какво ще стане с нас, ако се опълчим срещу собствения си вид? Вероятно ни очаква смърт, което по-добре от вечните угризения, но дали съм готова? Животът винаги е бил опит за спасение. Убиваш и унищожаваш тези, които те заплашват. Израстнала съм сред подобна среда. Вината може да ме измъчва, но продължавам да се боря за живота си. Нима това не е в кръвта на всяко живо същество? Никой не желае да загине... Убедена съм, че хората не го желаят. В очите им се вижда страх. Това е всеки път, щом заловим някой. Няколко пъти си позволих да ги пусна, но породих съмнения. Трябва да предам тях, за да измъкна себе си. Не е честно."

- Още един! - провикна се мъжки глас в далечината. Ивон разпозна баща си. Знаеше, че не му оставаше много време. Бе избрал прекалено стар приемник. Но се радваше на този факт. Той бе суров човек, главатар на групата и готов на всичко, за да запази хармонията в редиците ни. Сега беше под зоркия му поглед. След зачестилите бягства, Ридъл бе заподозрял, че имаше някаква гнила ябълка в купа. Но не подозираше дъщеря си. Вярваше във възпитанието й, та нали самият той й го бе дал. Но не искаше тя да тръгне по грешните стъпки. Сам усещаше, че часът му наближава. Проклинаше ината си, но вярваше, че Ивон щеше да го замести. От нея щеше да излезе добър водач. Стъпките му бяха тежки, а краката му потъваха в пясъка. Бяха насред пустинята. Бяха там, където бе възможно по-далеч от жилищните райони. В околността липсваха изоставени сгради, така че се надяваха на пустинята. И бяха прави. В лагера им вече имаше две семейства. Четвърт от тях бяха деца, които Ивон не смееше да погледне в очите. Напомняха й на първото идване на Земята. Тогава бе едва на девет. Баща й от край време беше в първите редици по цялата операция и искаше да подсигури семейството си. Тогава съвсем случайно Ивон хареса малката Амброзия Уикъл. Това бе най-лошият ден за нея. Момиченцето бе белязано още тогава. Когато след десет години започна цялата операция, Амброзия бе отделена от семейството си. Ивон вече не чувстваше болката й. Това бе само първите месеци, когато тя се бореше за живота си, но волята й се оказа нищожна пред тази на Сюуел. Ако не друго, то поне това притежаваше тя. Но имаше още хиляди качества. Бе силна психически. Поемаше всичко като герой. Бе израстнала в среда, която я превърна в това. Имаше собствено мнение, което отстояваше, но една тема бе вечно табу за нея. Не приемаше критики. Дори ги мразеше. Ивон не търпеше ограничения. Искаше сама да се изгради като личност. Чувстваше, че прави това не само за себе си, а и за Амброзия, която никога не бе получила този шанс. Притежаваше повече инат от всеки друг. Всеки знаеше, че търсачите бяха бунтовници, но тя бе повече от това. Тя бе готова да се изправи дори срещу вида си, но изчакваше правилния момент, а той сякаш никога не идваше.
Леко движение я изкара от мислите й. Пепеляворуса главичка повдигна леко ръката й и се сгуши в скута й. Как можеха да жертват толкова малки деца? Те още не бяха личности. Кой знае какви щяха да израстнат, но нямаха да има възможността... Бяха лесна плячка и по-слабоволевите души се радваха точно на тях. Бяха толкова беззащитни и лесно се манипулираха. Ивон се почувства толкова безчувствена. Не знаеше какво да направи, как да постъпи. Сякаш в техния живот липсваха чувства. Идваха тук, за да превърнат Земята в по-добро място, а ставаха зверове. Унощожаваха хората, сякаш не можеха да живеят на едно с тях. В крайна сметка и те, и хората умираха. Имаше ли смисъл да се борят за парче земя, която можеха да споделят и да заживеят в мир. Детето отново се размърда.
- Как се казваш? - попита Сюуел, при което устните й потрепнаха. Бледорозови устни, които бяха част от ангелското й излъчване. Радваше се, че не можеше да се види. Чувстваше се като чудовище, което подлъгваше невинността си. Но тя наистина бе невинна. Дълбоко в себе си знаеше, че не желае да издирва хората и да ги унищожава, но бе принудена. Никой не я бе питал. Желаеше да бе просто жител. Далеч от този ужас. Може би тогава щеше да бъде по-способна на чувства.
- Кейлъб. - прошепна момченцето. По ръста му съдеше, че бе най-много на седем. Само две години по-малко от Амброзия при първата им среща. В главата й изникна образа на малкото момиченце. Сини очи. Толкова чисти и искрени, гледащи с любопитство и невинност. Бе сигурна, че сега тя бяха част от нейната външност, но в тях не се отражаваше душата й. Ивон я пазеше на дълбоко. Беше ранима, колкото и безчувствена да се чувстваше в момента. Нямаше как иначе да страда при всяко едно залавяне. Кестенявата коса, на места с лешникови, а на други с шоколаводи нюанси, достигаше до кръста на малкото момиченце, но сега бе по-различна. Къса малко под раменете й, достигаща средата на гърба й. В повече случаи я връзваше на опашка, когато се спускаше само над лявото й рамо, но сега се свободна и се извиваше над двете. Винаги чуплива. Кожата й бе бледа. Не помнеше дали винаги бе била такава или бе станала такава след толкова угризения, но факт бе, че още пазеше бронзовия си загар, които й придаваше някаква тоналност.
- Обещавам ти, Кейлъб, че нищо няма да ти се случи. Сама ще се погрижа за това. - прошепна Ивон, щом събра няколко погледа от други членове на групата. Лицата им бяха толкова безизразни, че студени тръпки преминаха по тялото й. Бледите светлини на газовите лампи ги правеха още по-безкруполни и лишени от човечност. Може би тя никога не я бяха притежавали.
- Ивон! Какво правиш? - повиши тон баща й, щом се приближи към лагера. Със себе си водеше още трима. Със същата нехайности ги строполи при останалите й се обърна към детето. С крак го бутна назад, но то бе толкова слабо, че тупна в пясъка. Ивон искаше да изкрещи "не" и да застане помежду им, но не посмя. Две-три сълзи пробляснаха в очите й, но тя се опита да ги преглътне. Трябваше да търпи всичко. Всичко оставаше само в нея и мислите й. За пред баща си трябваше да бъде звяр и да бъде повод за неговата гордост.
- Имам нужда от малко чист въздух. - отсече Сюуел и вдигна поглед към баща си. Бледата светлина огря лицето й, превейки кожата й още по-бледа, но по него нямаше и следа от сълзите или някаква болка. Беше безизразно. Точно такова, каквото трябваше да бъде. Ридъл Сюуел се закашля, но кимна. Ивон не обърна внимание. За последните седмици тези кашлици бяха нещо обикновено. Тя стана и с бавни стъпки тръгна към другия край на лагера.
Настана суматоха. Кашлиците се усилваха. Ридъл сякаш губеше въздуха си. Ивон не потрепна. Отдавна бе загубила любовта си към този човек. От месеци той й бе само шеф, но не и баща. Искаше да се отърве от него. Нямаше смисъл сега са се подмазва. Вместо това се възползва от случая. Минавайки покрай Кейлъб, тя протегна ръка, която той да улови. Излезе заедно с него, докато никой не наглеждаше пленниците. Щом се скриха от погледите, Ивон се строполи на колене и хвана детското лице с двете си ръце.
- Бягай! Бягай, просто бягай! Не мога да спася семейството ти. Ще бъде прекалено. Нямам представа дали в лагера ви има още хора, но си струва да опиташ. Важното е да се измъкнеш от тук. - изреди на един дъх тъмнокосото момиче. Едва на деветнадесет бе успяла да направи нещо смислено в живота си. Жертваше толкова, за да спаси едно дете. Момчето побягна. Няколко пъти спираше, за да я погледне, но всеки път Ивон го гонеше с ръка. Накрая се скри от погледа й. Сюуел се погрижи за малките следи в пясъка, сливайки ги с останалата маса, сякаш никога не бяха съществували. След това остави своите в противоположната посока. Нямаше представа къде отиваше, но вече бе рисковано да остане тук. Надяваше се Кейлъб да оцелее, колкото и минимални да бяха шансовете за едно седемгодишно дете насред пустинята. Фигурата й бе малка на фона на няколко скали. Хладният вятър разрошваше косата й. Ивон не бе сигурна дори за собственото си оцеляване, но бе щастлива. Усмивка се бе скрила в ъгълчетата на устните й, защото най-сетне бе свободна и можеше да постъпва както пожелае.

- Настояща възраст: 21
- Призвание: Търсач, макар и не съвсем
- Име: Ивон Сюуел
avatar
Yvonne Sewell
търсачи;
търсачи;

Брой мнения : 1483
Reputation : 5
Join date : 03.03.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите