The Host
Welcome
 photo foother_zps74c56111.png
Добре дошли в единствения по рода си рпг- форум по романа на Стефани Майер- Скитница! Земята е населена от непознати същества наречени Души. Оживелите хора се изолирани в почти безлюдни местности и са принудени да крадат и убиват, за да живея. Към кои си? Какъв си? Реши сам и се присъедини към нас, за да се потопиш в един нов и напълно различен свят.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics

Мотел "Фантазия"

Предишната тема Следващата тема Go down

Мотел "Фантазия"

Писане by Temptress on Нед Окт 28, 2012 4:25 pm

/ нямам идея къде трябва да я пусна тази тема, та затова тук.
Пп2: Не можах да намеря подходяща картинка, затова предполагам, че ще мине без.

Продължение от Стъкларската фабрика.


"Красотата трябва да се види на лунна светлина - тогава, когато гледаш наполовина с очите си, наполовина с въображението си."

Думите бяха надраскани с неравен почерк на вратата, която все още се клатеше заплашително напред-назад след като Антъни бе минал през нея. За миг останах загледана в нея, опитвайки се да се абстрахирам от ужасното състояние на сградата, която поне според мен всеки момент би могла да падне. Стените бяха почерняли, напукани от студеното време, а прозорците или това, което беше останало от тях не бяха в по-добро състояние, на няколко места дори се забелязваше очевидната липса на такива. Неоновата табела, която продължаваше да просветва неравномерно и забавено в електриково зелено, изглеждаше някак си не на мястото си. Свих леко очи и нямаше как да не забележа, че дори тя бе изкривена и се олюляваше не приветствено. Хм, определено собствениците на мотела трябваше да помислят или за сериозен ремонт или поне да сменят името на мястото. И все пак може би вътре не беше чак толкова зле? Мне, определено ми трябваше огромна доза въображение, за да мога дори да си представя двуетажната сграда като приветливо и изобщо нормално място, за каквото и да е било.
Въздъхнах примирено и набързо си сложих синкавите лещи, които бях използвала по-рано днес в града. Лично на мен не ми се нравеше много да променям цвета на очите си, но все пак малко предпазливост нямаше да ми дойде излишна. Преметнах сакото на все още кървящата си ръка и прекрачих не особено ентусиазирано входа. Естествено не се изненадах изобщо като попаднах на стая, потънала в прах и пепел. Преди дори и да бе притежавала известна доза античен привкус, то сега цялото й очарование бе изгубено зад тоновете прах. Заварих Антъни да стой до нещо като рецепция и да натиска раздразнено някакво звънче, което явно вече не изпълняваше прилежно отредената му роля. Очевидно или рецепциониста отсъстваше, или изобщо нямаше такъв. Приближих се леко, тъкмо на време, за да видя как буквално от нищото се появи мъж на средна възраст, лениво си оправящ униформата. Изглеждаше толкова нелепо на фона на ужасното състояние на сградата, че едва се сдържах да не се изсмея.
- Добър вечер. С какво мога да ви помогна?- гласът му звучеше отегчено, а устните му се оформиха в права линия, когато сините очи се врязаха в мен. Въздъхнах мислено, игнорирайки похотливите погледи, които ми хвърляше и се облегнах леко на рецепцията.
- Искаме да наемем стая. - усмихнах се леко срещу него, правейки се че не забелязвам как ме гледа. Рецепциониста почти машинално извади един ключ и го постави в ръката ми, но го дръпна, когато забеляза кучето, излегнало се в краката ми. Повдигнах леко веждата си и съвсем миличко си дръпнах ключа, оставайки в ръката му няколко банкноти. - Проблем ли има? - съвсем невинно го попитах, поставяйки на лицето си сладка усмивчица, която би могла да разтопи и ледник.
- Никакъв. На горе по стълбите, последната врата в коридора...- отговори след няколко мига и на бързо обясни какви "услуги" предлага мотела. Накрая явно реши, че не сме му интересни или пък му писна да се занимава с нас и започна да се прави, че "подрежда" някакви листи. В същият този дух и аз пренебрегнах неговото присъствие и мечтите за нормална баня и легло се появиха в съзнанието ми, изкушавайки ме да проверя дали ще намеря нещо подобно тук.
- Идваш ли? - попитах Антъни, които все още гледаше леко съмнително игнориращият го рецепционист.

--------------------------------------------------------------------------
After tonight who knows where we'll be tomorrow?


What if we`re never here again?
avatar
Temptress
Хора;
Хора;

Брой мнения : 801
Reputation : 0
Join date : 24.04.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Мотел "Фантазия"

Писане by Антъни Прескот on Пон Окт 29, 2012 2:52 pm

Още с влизането си в мотела се усещаше миризмата на непроветрено дълго време помещение, съчетана с някакви евтини парфюми и нещо развалено...Силно се надяваше храната им тази вечер да бе прилична, а не някоя помия. Дори от миризмата, която сякаш бе попила в безличните сивкави стени, му се гадеше. Искаше час по-скоро да отидат в "стаята си", което сигурно бе доста голямо предположение за някакво помещение, което преди години е било склад. Цялата сграда приличаше на изоставен склад, който някой си бе наумил да превърне в мотел. Та това дори не можеше да се нарече по този начин!
Забеляза опита на жената да се направи на душа, самият той нямаше никаква "маскировка", за да прикрие следите на човек, но поне тя бе подготвена. Докато Леоноре уреждаше наемането на помещението, той сведе глава и се направи на колкото се може по-безличен. Ако можеше щеше да се слее със стените в опит да не го забележат, което бе трудна задача заради раста и фигурата му. Имаше късмет, че "рецепционистът" бе толкова "зает" да сваля Леоноре, че дори не му обърна внимание. Чудеше се как поняса дебелото му, мазно лице толкова близо до себе си и въпреки това преговаряше! Ако имаше друга възможност никога не би дошъл тук. Не стига, че дадоха толкова много пари за една кибритена кутийка, а и трябваше да понасят миризливия дъх на непознатия. Замълча си, не бе най-добрият вариант да реагира и да провали почти уредената стая. След като дори не изчака да чуе всичките "удобства", които предлага мотела, а направо се заизкачва по стълбите, което бе достатъчно показателно. Изчака жената да го настигне и веднъж щом пред тях се разкри великолепната стая с цяло легло и раздърпани завеси, се тупна на леглото. Не бе очаквал нещо особено, но как можеха да предлагат такива стаи? То това нещо с четири стени и завеси, които сигурно не са били прани от втората световна война насам не можеше наистина да е стая в мотел. Поне трябваше да има някакви задължителни неща, та те поне да предаде малко естетически вид на едвам крепящото се помещение. Върху единствената вещ в стаята - стар дървен шкаф, се виждаше поне три пръстта наслоен прах, а по земята - е, нямаше да се събува изобщо. Жената още стоеше на вратата и Антъни с едно повдигане на вежди се изправи.
- Влизай, не стой така истукана. Сигурно няма да има много топла вода, така че ти преотстъпвам банята. - Явно дори умората не можеше напълно да преспи чувството понякога да бъде галантен, макар че честно казано бе толкова уморен,че дори това скърцащо легло му изглеждаше като приятно и удобно място за спане. Прозя се и пак се намести на кушетката, която едвам събираше краката му, като обутите му в обувки крака висяха извън пределите му. Не му трябваше дори одеяло, за да си дремне. Стомахът му изкъркори, но сънят в случая бе по-наложащ.
- Аз ще поспа малко, така че ти се изкъпи спокойно. Ако решиш може да ме изчакаш и да хапнем заедно, само ме бутни да се събудя. - подсмихна се леко, тъй като събуждането му не бе чак толкова лесна задача. Само за секунда заспиваше като пън и дори да паднеше бомба не би я усетил. Друг беше въпросът, че макар да спеше дълбоко, веднага усещаше опасностите и чуждото присъствие, един инстинкт, който си бе изградил пред годините. Винаги трябваше да бъде нащрек и дори преди спеше само по няколко часа,но откакто пристигна в имението можеше да спи по-спокойно. Това бяха последните му думи, преди очите му да се затворят и да заспи дълбоко точно за секунда.

--------------------------------------------------------------------------
avatar
Антъни Прескот
Хора;
Хора;

Брой мнения : 63
Reputation : 0
Join date : 22.05.2012
Местожителство : Тусон

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Мотел "Фантазия"

Писане by Temptress on Пон Окт 29, 2012 6:00 pm

О, за бога... зарежете въображението, то изобщо не би могло да спаси който и да е било от действителността. А точно тя в този момент не се харесваше изобщо на сетивата ми. Имах късмет, че рецепциониста бе прекалено зает да прави жалки опити да флиртува с мен, че така и не забеляза нито Антъни, нито миризмата на кръв, носеща се около мен. Това някак си успях да преживея поредният мъж, не виждал жена от години, но с всяка следваща крачка състоянието на постройката ми се виждаше все по-съмнително. И колкото и да се опитвах да се абстрахирам от сивите стени, избледнелите и килнати на страни картини и зловещо скърцащите стъпала, така и не можах да си представя този "мотел" като нещо по-различно от развалина. Бледата светлина, идваща от слабото осветление не бе в състояние да заличи нито купчините прах, които покриваха като покривало всяко едно кътче на сградата, нито пък ронещата се мазилка. Дори ми се стори, че когато погледна към тавана виждам нощното небе, което определено не говореше добре за състоянието на покрива.
Същинска къща от приказките, нали?
Да, от вън тази сграда изглеждаше плачевно, но състоянието вътре надхвърляше и най-смелите ми очаквания. Все още ми бе трудно да повярвам, че някой идиот бе дръзнал да превърне тази купчина полусрутени камъни и прах в мотел. Стаята, или по-скоро нещото, което би трябвало да бъде стая, приличаше по-скоро на изоставен военен склад, който някой бе дръзнал да съживи след 50 години. Интересно ми беше дали изобщо някой си правише труда да почиства или поддържа която и да е част от мотела. Душите определено се нуждаеха от уроци по естетика и архитектура. Може би единственият "доволен" посетител на мотела бе кучето, което след като се промъкна след мен в стаята си докопа една възглавница от леглото и се излегна доволно на нея.
Кимнах леко отнесено, когато до съзнанието ми достигнаха думите на Антъни, включващи нещо от рода на „баня”, „спане” и „храна”. Вече бях прекалено замаяна, за да се опитам да разбера какво точно е имал в предвид, затова го оставих да спи, докато самата аз насочих вниманието си към откриването на потенциалната „баня”. Нямах търпение да се отърва от дрехите си, които бяха започнали да се впиват болезнено в тялото ми. Движех се на автопилот, а размазани образи и силуети се мяркаха през погледа ми, докато вървях по коридора. Женската баня се намираше през две врати по коридора и изобщо не можеше да се определи като най-очарователното място на планетата. Но това изобщо не се нареждаше сред приоритети ми в този „заветен” момент. Докато захвърлях дрехите си някъде на земята, успях да се фокусирам погледа си върху липсващите плочки и счупеното огледало.
Трябваха ми няколко минути, за да успея да пусна водата и да игнорирам алените капки кръв, които лениво капеха на пода. Погледнах към ръцете си, но не можах да различа нищо повече освен бледи отблясъци на светлината. Погледът ми беше замъглен, а аз се опитвах да запазя равновесие и да не падна. Тогава до съзнанието ми достигна спомен, който толкова дълго време се опитвах да залича от съзнанието си. Обърнах се назад, но не видях нищо друго освен плътна сива мъгла. И тогава видях ръцете си, потънали в кръв и онези жестоки зелени очи, мисълта за тях ме накара да се свлека бавно на земята. Странно, колкото повече време минаваше, толкова по-болезнено ми се струваше миналото. Когато ефирната завеса от малки капчици вода започна да се стича по тялото ми, затворих очи. Топлината на водата се разля из цялото ми същество, отмивайки спомените и умората, завладяла тялото ми. Гъста завеса от пара започна да се разстила из помещението, обгръщайки ме. Въздъхнах и с треперещи ръце отдръпнах косата си, която се бе увила около мен като катранена змия.
Само още пет минути и щях да се върна в стаята. Само още пет минути и отново щях да забравя миналото.

/пф, стана ужасно гоме^^``

--------------------------------------------------------------------------
After tonight who knows where we'll be tomorrow?


What if we`re never here again?
avatar
Temptress
Хора;
Хора;

Брой мнения : 801
Reputation : 0
Join date : 24.04.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Мотел "Фантазия"

Писане by Антъни Прескот on Вто Окт 30, 2012 8:23 pm

Спа не повече от няколко минути, когато едно мокро постоянно лижене по бузата му го накара да отвори очи, в напразен опит да види пред себе си някоя секси мацка, но не - действителността бе друга. Кучето, което явно не е могло да стои на едно място, се бе качило върху му и сега най-гостоприемно го приветстваше. Какво събуждане! Не можеше да каже, че не обича животните, нали казваха, че кучетата са най-добрите приятели на човека, но това събуждане определено не се включваше в най-приятните моменти прекарани с домашния ви любимец.
Леко го побута, за да стане и прозявайки се, от липсата на достатъчно сън, се огледа в напразен опит да привикне към тъмното помещение. Леоноре бе забравила да остави лампите светнати, или просто бе помислила, че така ще му е по-удобно да спи. Е, сега му бе малко трудно да види нещо в тази тъмница и с препъване, от което за малко да не си потроши някоя част на тялото, най-накрая се добра до ключа на лампата. Ярката светлина го накара да затвори инстинктивно очи, докато успеят да свикнат с внезапната луминесцентното осветление. Жената още не се бе върнала и Антъни, тъй като не бе забелязал колко е часа, леко се притесни какво й се е случило. На това място не бяха в пълна безопасност, намираха се на територия на душите, а и не му излизаше мисълта, че може рецепционистът да е разбрал какви са и да е предупредил някой от института.
Внезапната мисъл го разсъни набързо и мъжът излезе от стаята, търсейки къде се е запиляла жената, което наистина се надяваше да е сторила.
Коридорът, дълъг едвам няколко метра, му се стори като цели километри, докато тревожната мисъл за какво може да им се случи, ако ги заловят, го побъркваше. Не знаеше къде би отишла, но предполагаше, че не може да е излезнала извън мотела...не бе толкова малоумна, нали? Силно се надяваше да я намери и да не му се наложи да пита онзи похотливец долу дали я е виждал...А ако той й бе направил нещо? Тази мисъл изчезна така както и дойде, тъй като вероятността за нещо такова, клонеше към нулата. Знаеше, че може да се защитава и не мислеше, че някой толкова дебел и със забавени рефлекси би могъл да я накара да направи нещо против волята си.
Не усети кога стигна дъното на коридора, също така не знаеше какво го накара да помисли, че още може да е в банята...Бе отишла да се къпи доста отдавна, но имаше ли шанс още да е вътре? Спря се, тъй като нямаше как да провери без да влезе...Може би й бе прилошало? В такъв случай бе задължен да й помогне, може някой да я е нападнал?
Спри Антъни, просто влез и провери!
Бе лесно да си заповяда, но краката му не искаха да помръднат от мястото, от което ясно се четеше все още "Женска баня". Не че щеше да го стори за пръв път, но този път нещо го възпираше. Въздъхна и леко притвори вратата.
- Хей, вътре ли си? - Изчака няколко секунди и след като до слуха му не достигна ни звук, отвори малко повече вратата и влезе, предупреждавайки с едно високо "Влизам." Така поне, ако имаше други хора, нещо което не очакваше със сигурност, нямаше да могат после да го обвинят, че е надничал и че е перверзник. Сети се за една подобна случка в един филм, в който една баба в градската баня бе обвинила главния герой, че е перверзник и го бе изпъдила буквално през вратата, а той нямаше време да обясни, че всъщност е ТЯ. Беше толкова забавно, че мъжът се усмихна, но в следващият момент усмивката му се стопи, виждайки безжизненото тяло на земята. Първата му реакция бе да се обърне веднага и след като се успокои достатъчно попита:
- Добре ли си? - Тъй като не получи отговор продължи. - Леоноре? - Не знаеше какво се е случило, но от краткия миг, в който я видя в ъгъла, не изглеждаше добре. Престраши се да се обърне и бавно се приближи. Бе клекнала, а главата й бе опряна в студената стена, докато водата се стичаше по безжизненото й тяло. Не знаеше как да реагира в подобен случай, може би имаше нужда от помощ, но Антъни не бе експерт що се отнасяше до това. Да не би да бе припаднала? Нямаше значение сега, тъй като най-важното бе да я заведе на топло в стаята. Грабна една хавлия от отсрещния рафт и обгърна не съпротивляващото се женско тяло в нея. След като я пови, я вдигна на ръце и тръгна обратно. Още няколко пъти опита да я накара да каже нещо, но безрезултатно. Не знаеше колко дълго бе стояла, че чак водата да бе станала ледена и тялото й в ръцете му сега да наподобява ледена висулка. Бе бледа и Антъни се надяваше да е от промяната на телесната й температура, което щеше да се оправи с няколко топли одеяла и напитки, но ако бе по-сериозно...Не може да рискува да повика лекар, ако наистина бе по-сериозно трябваше да я върне в имението...
Пристигна в стаята и я мушна под одеялата, завивайки все още замръзналото тяло до шията, подпъхвайки го под нея. Направо се губеше сред планината от завивки, но това бе най-бързият начин да я сгрее. Седна в края на пружиненото легло и се зае да разтрива ръцете й. Кръвта й бе замръзнала направо, толкова студени бяха крайниците й, затова се зае да раздвижи малко кръвообращението й....Трябваше скоро да се събуди и тогава вече щеше да се установи до колко зле е положението.

--------------------------------------------------------------------------
avatar
Антъни Прескот
Хора;
Хора;

Брой мнения : 63
Reputation : 0
Join date : 22.05.2012
Местожителство : Тусон

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Мотел "Фантазия"

Писане by Temptress on Пет Ное 02, 2012 4:28 pm

Всичко започна със светлини – прекалено много, ексцентрични и електрикови, които се разливаха съблазнително по късата ми рокля с цвят на тюркоаз. Ръцете ми се движеха по тялото ми, голите ми бедра се допираха в нечии чужди с измамни обещания, а семплата ми усмивка се разливаше по лицето ми. В очите ми блестяха златисти искрици, които игриво се насочваха към всеки, опитал се да привлече вниманието ми. Харесвах мрачният готик интериор и тъмнината, които придаваше на обстановката леко мистичен привкус, изпълнен със семплост и задушевност. Цялото помещение бе изпълнено със силна музика, музика, която Душите рядко си позволяваха да слушат, защото намираха рока за прекалено странен. Но какво значение имаше това днес? Бях успяла да се измъкна от досадният си брат и най-накрая се бях завлякла в най-новият и модерен клуб в Тусон. Помещението бе прекалено тясно за обезумялата тълпа, но алкохола завъртя главата ми и вече изобщо не ми пукаше какво се случваше около мен. Забелязвах бледите сенки на хората, които се притискаха един към друг в ритъма на танца, барманът ми се усмихваше, докато ми сипваше поредното питие, а аз му се намигнах в отговор. Беше секси, прекалено секси за тази пропаднала дупка, но не си и направих труда да отвърна на намеците, които ми отправяше цяла вечер. Телефонът ми извъня и с досада забелязах името „Калеб” изписано на дисплея. С елегантно движение натиснах червеното копче. Не можех да разбера защо брат ми толкова държеше да остана затворена, криеща се от света дори на рожденият си ден. Та човек ставаше на 17 само един път в живота си и трябваше да го отпразнува задоволително. Едната ми ръка държеше догаряща цигара, докато с другата съблазнително си играех с черешката, останала на върха на чашата ми. Затова и може би не забелязах фигурата, която се отдели от танцуващите силуети и се насочи право към мен.
- Танцувай с мен! – прошепна някой в ухото ми, карайки ме да подскоча леко от изненада. Премигнах няколко пъти, за да асимилирам образът стоящ пред мен. Не, наистина не сънувам това бе мъж...истински мъж, достоен да си съперничи със самият Аполон. Светлите му зелени очи все още ме гледаха въпросително, докато пръстът ми посочи мястото до мен. На лицето му се появи една типична флиртажийска усмивка, когато се настани до мен, а ръката му намери пътя до коляното ми. В следващият момент устните ни се притиснаха с умерен натиск, карайки ме да забравя къде се намирам...
Не трябваше да го правя...

Изведнъж всичко изчезна и се превърна в плътен непрогледен мрак. Единствено тюркоазените светлини от време на време пронизваха мрака, все едно се опитваха да го превърнат в искряща дискотека, но и те изчезнаха след време. Студеният вятър се блъскаше яростно в разголените ми крака, предизвиквайки пристъп на треперене, а телефонът все още продължаваше да звъни някъде там в чантичката ми. Главата ме болеше, а ръцете ми нервно се опитваха да извадят проклетото нещо и да го накарат да млъкне. След секунда най-накрая успях да го намеря и ослепителният екран продължаваше да изписва името на брат ми....
По дяволите...

В следващият момент всичко отново се стопи някъде там в пространството. Опитах се да отговоря на обаждането, но ръцете ми прекалено много трепереха и го изпуснах. Затворих очи и се опитах да се успокоя, но когато ги отворих вече бях някъде другаде. Водата се стичаше по тялото ми, а заедно с тях алени капки кръв се плъзгаха по ръката ми, превръщайки водата в кървава река. С усилие отдръпнах косата от лицето си, но целият свят около мене се въртеше и едва не извиках, когато позната мъжка фигура ме докосна по лицето.
- Клена! Събуди се!– гласът му бе топъл, изпълнен с толкова много обич, че нямаше как да не ме заболи от това.
- Какво...по...Оу! - опитах се за извикам, но гласът ми бе заглушен от пронизителното звънене. - Това е сън...
- Естествено, че е сън глупачке...Ставай най-накрая!
....
Телефона продължаваше да звъни.

Отворих бавно очи и ярката светлина ме накара да ги затворя отново. Премигнах няколко пъти, опитвайки се да различа неясните очертания на стаята. Всичко около мен продължаваше да се върти в призрачен танц, че за момент ми бе трудно да осъзная къде се намирам. Завъртях се отнесено на другата страна заравяйки глава във възглавницата. Не ми се ставаше, но нечие виене ме накара да отворя отново очи и да погледна кучето срещу мен ядно. Чакайте, момент...куче ли? От къде пък се бе появило то?
- Само още пет минути.... - казах сънено, опитвайки се да игнорирам образите, които все още се въртяха в съзнанието ми. Някой ден щях да запиша Калеб на курс "Как да не тормозим сестра си", мдам, определено имаше нужда от това. Трябваха ми само още няколко секунди, за да може съзнанието да сглоби картинката, която ми се губеше. Едва след това забелязах мъжката фигура, стояща на ръба на леглото, която очевидно не бе брат ми.
По дяволите...
- Трябва да престана да спя в банята. - иронично отбелязах по-скоро на себе си, отколкото на някой друг.Седнах в леглото, продължавайки да гушкам завивката - Хм, някаква идея какво се случи с дрехите ми? - попитах, премигвайки срещу Антъни.

... Съдбата очевидно много ме мразеше днес.

/пф, стана ужасно. Гоме за забавянето, но лаптопа ми се прецака вчера.

--------------------------------------------------------------------------
After tonight who knows where we'll be tomorrow?


What if we`re never here again?
avatar
Temptress
Хора;
Хора;

Брой мнения : 801
Reputation : 0
Join date : 24.04.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Мотел "Фантазия"

Писане by Антъни Прескот on Сря Ное 07, 2012 1:55 pm

Докато тревожността не искаше да го напусне, Антъни за стотен път си припомни картината от преди малко. Не искаше да си представи какво е станало и какво бе това състояние, подобно на летаргия, в която бе попаднала бегълката. Знаеше колко словоохотлива бе жената и не очакваше задоволителни отговори на въпросите си и въпреки това не спираше да се чуди на подсъзнателно ниво за причините довели я до състоянието, в което се намираше и сега - бледа, неподвижна, като порцеланова кукла, на която са изсмукали всяка капчица живот. Имаше част от него, не го отричаше, но и не го тръбеше на висок глас, която наистина се тревожеше за жената, нещо, което не можеше да си спомни когато последно го е било толкова много грижа за някой, да не споменаваме, че жената му бе почти непозната. Това бе толкова непривично за него, ако някой му бе казал, че онази чорлава червенокоска ще му повлияе така, би му се изсмял в лицето! Толкова бе нелепо от където и да го погледнеше. И все пак, имаше част от него, която не се интересуваше от тези негови предразсъдъци. Тази част му нашепваше, че всеки има нужда се погрижи за някой и самият той да изпита тези грижи...Тези хора твърдяха, че хората са създадени точно за това - да бъдат заедно. Някак не мислеше, че неговото схващане на тази мисъл беше посланието, което трябваше да долови. Тук не се казваше да бъдеш физически с някой, това Антъни го умееше, а нещо, което бе толкова рисковано, да се разкриеш...Самата мисъл за нещо такова го караше да избяга по-далеч от тази магьосница, която нахлу в "перфектния " му живот и внесе тези разсъждения, неща, върху които не трябваше да се замисля и него бе правил...досега.
Чувстваше се странно, от една страна искаше да избяга, но от друга не можеше да си представи дори секунда без присъствието и едвам доловимата като копринена нишка сила, която го държеше към тази жена. Или поне той така се оправдаваше пред съвестта си, която не преставаше да му натъква колко зависим е станал.
С години бе избягвал да създава каквито и да са връзки на многото места, в които се укриваше под различни самоличности. Никога не издаде нищо от истинската си самоличност, хората го познаваха под фалшиво име, те не познаваха истинския него. Бе имал много краткотрайни връзки, без обвързване, без имена, без обещания - всичко това го устройваше перфектно, до сега не бе осъзнавал, че всъщност нещо липсваше на този му начин на живот, който наподобяваше една резигнация - положение, в което механично правеше необходимото, без да се замисля за нещата около себе си. Дори не можеше да го нарече съществуване, то бе просто безцелно реене.
Май беше вече време да спре с това празно, изкуствено нещо и да пусне корени, както казваха. Можеше ли да живее по този начин? Имаше само едни начин да разбере.

Докато тези съждения витаеха в пренаселената му от много информация глава, ръцете му не спираха да се разхождат по ръката й. Дори не усети събуждането й, чак когато тя си издърпа ръката от неговите и се изпари, той почувства липсата на топлия крайник. Още бе леко отнесен, така че първо не чу въпроса й, но после се досети.
- Хм, сигурно са останали в банята, ще отида да ги донеса. - Трябваше му малко пространство, време, в което да сложи в ред чувствата си, да осмисли всичко. В този момент бе прекалено изложен на показ, не можеше да й позволи да узнае какво се върти в главата му. Затова й побърза да предложи "помощта си". В онзи момент наистина не забеляза дрехи в банята, но нямаше къде другаде да са, а те бяха единствените, които имаха. Не знаеше къде е останала предишната й екипировка, но за всеки случай бе сигурен, че онази рокля не бе подходяща за тук.
Бе поспал само няколко минути, искаше да зададе толкова въпроси и същевременно се задържаше с риск да не стори точно обратното - тя да се затвори още повече в себе си. Явно се бе събудила с добро настроение, дори опита да се пошегува, но Антъни разбираше, че нещо наистина се бе случило - човек не заспива под душа безпричинно. Защо искаше да узнае причината? Не знаеше, дори след като отиде и намери дрехите й в единия ъгъл на малката баня, още не бе намерил добра причина, която да оправдае това любопитство.


//Май дори с нечуваното закъснение не се получи добре, гоме ;(( //

--------------------------------------------------------------------------
avatar
Антъни Прескот
Хора;
Хора;

Брой мнения : 63
Reputation : 0
Join date : 22.05.2012
Местожителство : Тусон

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Мотел "Фантазия"

Писане by Temptress on Нед Ное 11, 2012 8:34 pm

Не си пожелаваме нищо лесно.
Пожелаваме си само големи неща! Опитваме се да гледаме на всички по еднакъв начин, но те не са еднакви. Намисляме си желания, макар че сме уплашени и знаем, че искаме прекалено много...
Но все пак си пожелаваме, защото понякога желанията се сбъдват. Всяка приказка рано или късно намира своя край...било той добър или лош. Никога не може да сме сигурни, че действията ни са правилни, но какво щеше да се случи, ако всички бяхме идеални? Когато грешим се затваряме в себе си и се правим на силни и стоически. Но грешките са нещо обичайно, важното е да ги осъзнаем и да продължим напред...
...и да не забравяме, че всъщност сме хора.
"Хора"...Колко просто звучи, нали?
Преди време може би акцента щеше да бъде на друга думичка, но днес когато света е различен, да си човек е много трудно начинание. Всеки ден се налага да рискуваш, да взимаш неизбежни решения и да действаш без да мислиш за последиците. Защото ако се поколебаеш дори за миг рискуваш да загубиш всичко, което някога си обичал. Днес живота е нещо преходно, без стойност и смисъл. Срещаш хора, чийто имена не си правиш труда да запомниш, всяка следваща връзка е нещо мимолетно- без адреси, телефони и празни обещания. Любов - наистина ли все още съществува такава дума? Истината е, че не е лесно да запазиш, дори частица от истинската си същност в ежедневие, което не ти предлага дори малко сигурност. За да оцелееш трябва да изключиш емоционалният бутон и да се впуснеш в големият лош свят, надявайки се, че един ден слънцето отново ще изгрее и всичко ще бъде като преди. Но и самозаблудата не би могла да реши нито един проблем...

Погледът ми продължаваше да се рее някъде там в пространството, докато мъгливо отразяваше кучето, което бе преминало към следващото си занимание – гонене на опашка и причиняване на разруха в и без това пропадналата стая. Не му обърнах особено внимание, защото в този момент бях прекалено заета да правя опити да въведа в някакъв ред мислите си. Опитвах да се обедя, че този почти непознат мъж не ми влияе по какъвто и да е начин, но трудно бе да отречеш очевидното. Ръката ми още гореше от докосването му, карайки ме да се чувствам толкова...зависима? И в същото време не можех да си спомня кога за последен път бях изпитвала нещо толкова силно и истинско. Толкова време бе минало от както позволих на някой да погледне какво се крие под маската и да разбере коя в действителност съм. Може би затова, колкото и да се опитвах не можех да осъзная какво се случи днес и защо сега ми бе толкова трудно да игнорирам бурята от емоции, която продължаваше да бушува в гърдите ми.

... Хиляди секунди по-късно вратата се отвори и Антъни влезе в стаята, носейки дрехите ми. Бързо отклоних погледът си от него, и притискайки едното одяло около тялото си се изправих и с няколко движения по-късно се намирах точно до него. Позволих си за миг да срещна златистите си очи с неговите, преди да взема подадените ми дрехи и да се усмихна едва доловимо.
- Благодаря. Стой тук. Ей сега ще се върна. - думите бяха изречени някъде миг преди да се размина с него и да изхвърча от стаята все едно някой ме гони. Коридорът беше тъмен, студен и неприветлив, като всичко друго в този мотел. Мебелите и картините бяха толкова стари и прашни, че сигурно не бяха почиствани от години. Вероятно някой, ако ме видеше щеше да ме помисли за призрак, бродещ из коридорите на този склад. А бледата ми кожа и чаршафът, изобщо не отричаха тази версия. Затова с цел да не би случайно да подплаша някой жив обект, имал лошият късмет да ме срещне по това време, спрях за момент и облякох дрехите си. След това изключително важно действие продължих да вървя целенасочено, а разнебитеният паркет скърцаше при всяка моя стъпка.
Десет минути по-късно, без признаци за каквато и да е форма на живот, успях да намеря кухнята. Не си мислите, че останах особено очарована от гледката. Изпочупените плочки, съчетани с мухлясали шкафове, едва работещ хладилник и кухненски плот не знаещ какво е вода, не бе картинка, която някой мечтае да види. Естествено не можех да очаквам нещо невероятно, но това не пречеше да се надявам, че вероятно някъде тук из дебрите на тази необитаема "джунгла" ще има нещо що годе приличащо на храна.
- Ако можех щях да им пратя ХЕЙ... - промълвих недоволно, докато оглеждах хранителните им запаси. След щателно претърсване изнамерих няколко пакета соленки, един шоколад и ...цяло шише водка. И тъй като ми се стори, че долових звук идващ от фоайето, грабнах "плячката" си и се изнесох възможно най-бързо.
Ръката ми остана няколко секунди на дръжката на вратата, преди да посмея да я натисна и да вляза отново в стаята.
- Храна ... - оповестих победоносно, хвърляйки един пакет соленки към Антъни, опитвайки се да забравя странното чувство, което изпитвах в този момент. След това оставих останалите придобивки на леглото и самата аз се настаних на него, сядайки по турски.


/ох, извинявам се за забавянето, стана не особено добре...гоме^^

--------------------------------------------------------------------------
After tonight who knows where we'll be tomorrow?


What if we`re never here again?
avatar
Temptress
Хора;
Хора;

Брой мнения : 801
Reputation : 0
Join date : 24.04.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Мотел "Фантазия"

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите