Кафене "Луксор"

Кофеин. Стъпка към доброто настроение. Надяваше се, че бе на правилен път в размишленията си. В противен случай кафето просто можеше да притъпи остротата в тона и действията й. Беше голям напредък, в случай, когато самата Атина едва се търпеше, пък какво оставаше за тези край нея?
Най-яркият пример за киселото й настроение бе отпреди минути. Младата жена вървеше гордо по улиците на Тусон, въпреки безрасъдността да се пъха право в лапите на звяра, когато знаеше, че я издирват. Не защото беше човек, а защото беше Пенелъпи. Истинското й име, с което един определен Търсач я издирваше с фикс-идеята, че тя бе идеалния приемник за неговота любима Душа-Утешител. Кой да вярва, че и те са готови на всичко за онези, които обичат?
Атина бе почти същата. Малко по-семпли дрехи, чифт слънчеви очила, прикриващи тъмните й ириси бе нейното възприятие за дегизировка.
- Простете... - промърмори, щом се докосна бегло до нечие тяло, влизайки в кафенето, но в тона й липсваш извинение, а по-скоро упрек, че жената бе на пътя й. Същото се бе случило с бедното момиченце на улиците, което бегло бе закачило ръката й. Тогава майка му, миролюбива Душа, издържа доста обстойно обяснение как трябва да възпитава повече дъщеря си. Вероятно подобна кисела размяна на думи очакваше и сервитьорката, която приближаваше за поръчката й. И Атина не си въобразяваше... Напротив, точно светът й бе виновен, защото тя нямаше навика да признава своята вина. И точно защото едно гласче в нея напомняше за истината, тя ставаше по-кисела и горчивината се настаняваше трайно върху лицето й. Вероятно онази недоверчива, но реалистична оптимистка отдавна липсваше на личностите в обкръжението й, но сега тя бе твърде замислена над себе си, че да мисли какво липсваше на останалите. По-скоро мислеше на нея какво не й липсваше... Определено не бяха проблеми.