Готови персонажи.

И С Т О Р И Я

Бели стени, бяла врата, бели чаршафи, дори лицата на хората бяха придобили мъртвешки цвят тук, в болница “Амфозо – ДЕО”, където вуйчо ми, Жулиен Росини издъхна преди два месеца от левкемия. Когато започнахме да прибираме вещите му, попаднахме на огромен разказ, който впечатли като история не само мен и братовчедите ми, но и велики автори на книги и признати утешители. В него ставаше въпрос за най-добрата му приятелка, Арсиноя Астарта, която бе предал по най-жесток начин, за да спаси живота си от самота, но въпреки това се проваля в тази задача… Вместо да ви преразказвам цялата творба, ще ви дам да я прочетете сами…


Жената с прекрасно име Арсиноя Астарта, бе най-добрата ми приятелка и както можете да се досетите, най-скъпият човек за мен. Разликата в годините ни беше една, но тази в разсъжденията ни, възприятията ни за света, ако щете, сякаш липсваше, там предполагам възрастта не бе от значение, а много по-важни неща, но това задълбаване е излишно. От както се срещнахме, преди горе-долу десет години, приключенията в животите и на двама ни заваляха, а с тях и множеството случки, които ни направиха това, което сме сега – хора с различна чувствителност, запазили ценностната си система и можещи да преценят кое е “хубаво” и кое не за тях самите.
Но… нашествието на душите се оказа повече от ужасно, защото освен поглъщане съзнанието на семействата и роднините ни, то бе готово да раздели и нас завинаги. Да ни раздели? Вероятно дори фактът, че го пиша, подсказва колко наивен съм бил и как в мислите си дори не съм очаквал някога някой да се намеси помежду ни и още повече да МИ я отнеме! Грешката да я смятам за своя бе огромна, а и ми попречи с преодоляването на един сериозен проблем, но за него по-късно.


Както знаете, след нашествието, доста хора успяха да се измъкнат и разделят на няколко лагери от бунтари-бегълци, борещи се за оцеляване, затова се появиха и проклетите търсачи, да унищожат това малко царство на трезво-мислещи. По-точно, самостоятелно. Двамата с Арсиноя бяхме дълго време част от горските хора, но градските се оказаха в затруднено положение и се наложи да изпратят Астарта там, а мен да оставят на пост, заради бойните ми умения. Това бе първата ни раздяла. Всяка вечер заспивах с мисли за нея, чудех се дали е жива, дали е добре, дали не са я нападнали търсачи и по-лошо! Дали вече не е душа! Но не можех да си отговоря, тогава се наместваше ревността ми, ами ако си бе намерила по-добри приятели (вижте колко глупави разсъждения!) и беше забравила за мен? Всичко това ме побъркваше! А тя просто помагаше на част от наранените хора, попаднали в лагера на Роуд (вече Марк Пиер).
Никога няма да забравя една нощ, за дата не съм сигурен, когато бях нощна “смяна” и тя се появи там, съвсем неочаквано! С широка усмивка, леко раздърпани дрехи и арбалет в ръка. Цяла вечер обикаляхме горите и си говорехме, тя ми разказваше за новия си живот(аз за стария си..), а аз се радвах на щастието й, разказа ми, че се била влюбила в един от бунтарите – Роуд (преди събирането му с Ивон), но никога нямало да го разкрие пред друг и щяла да си живее с илюзията, че възможността енергията на чувствата й да се предава и той да я усеща по същия начин, била голяма и най-вече съществуваща в нейните собствени представи. Радвах се и едновременно страдах, заради мисълта, че ако Роуд беше забелязал малката ми перла, тя може би щеше да забрави за мен (какъв егоист съм бил! Хе).
Тя винаги успяваше да внесе свежест във всякаква обстановка с чувството си за хумор и непринудени движения, разговори, рядко се ядосваше, никой никога не можеше да я види сърдита, а желанието й да се развива във всякаква форма – то бе най-впечатляващо. Не знам дали бе прекалено амбициозна или не, но това ни радваше.
Датата я помня, 13. 04. 2007г, тогава търсачите ме заловиха, по време на една от обиколките ми в Тусон. Най-големият ми страх знаете ли кой бе отново? Че никога повече няма да се видя с приятелката си! Това беше някаква обсесия, но е истина… И дори когато ме имплантираха и станах лечител, живеех с тази мисъл! Бях я втълпил на душата в себе си даже! Хубавото бе, че се разбирахме с нея и дори си съдействахме, но винаги тя контролираше тялото ми. (Позволявайки ми да мисля заедно с нея.) Така отново бях самостоятелен (относително), но нещо липсваше… Арсиноя. Затова се реших да я предам. Направих го по най-ужасния начин … казах всичко на търсачите- в колко часа къде могат да я намерят, без да застрашавам живота на другите бунтари, само и само да ми я доведат и да живея заедно с нея в Тусон!! Така и се случи. Заловиха я… Имплантираха я и я превърнаха в търсач, най-омразното и за двама ни същество. По цял ден правеше тренировки, по цял ден се упражняваше в множество битки и стрелби, а аз отново бях разделен от нея, но ПОНЕ Я ВИЖДАХ. Наблюдавах развитието й, а това бе голям плюс. Но дори не подозирах, че не душата, а тя самата движеше и управляваше тялото си, подобно мен, с разликата, че тя сама управляваше тялото си, а аз-не.
Дълги години живяхме така, тя-далеч от бунтарите, аз-близо до нея, но и в същото време толкова отдалечен. Тя не знаеше кой е причината за залавянето (уж) й и в един от свободните ни дни се престраших да я заговоря (и ето, че се оказа, че знае истината). Нападна ме, даже ме прониза с една от стрелите си, а аз буквално я гледах като глупак. Думите й – не ще забравя.
“- Ти си ужасен. Знам, защо ме предаде, но това не оневинява постъпката ти. Тя е долна, но по-долното е това, че не се осмели цели пет години да се приближиш и извиниш, стоя и ме зяпа отстрани, когато ни пребиваха новите в началото, ти отново стоя и наблюдава с наслада случващото се! Сега за капак очакваш да те прегърна и целуна, да кажа, че се радвам да те видя? Мина онова време, в което живяхме преди години, мили. Аз съм друг човек, ти – също. Но ако искаш поне веднъж в жалкия си живот да направиш нещо полезно, премахни отвратителната душа от мен, от тялото ми, за да спре да ми доставя допълнителни главоболия, и ме остави да дишам спокойно сега, обратно при бунтарите! Обратно при Марк, Роуд и останалите нови и стари хора и далеч от теб. Направи го.” – говореше спокойно, без презрение, а щом приключи, се наведе рязко, оголвайки врата си, където блестеше красивия белег от душата й с име Ливия. И знаете ли какво?След множество вътрешни противоречия, траещи пет минути го НАПРАВИХ! Убих душата по най-отвратителния начин, едва не загуби живота си, между другото, но с медикаментите, които ние лечителите имаме, се оказа здраво стъпила на краката си по-скоро от очакваното. Два дни по късно бе готова да си отиде, стисна ръката ми, целуна ме по устата и аз я пуснах да си върви… най-голямата ми болка. За нея повече нищо не разбрах, а мен ме измъчваха дълги години заради “ужасната” и те така я определиха, постъпка от душа към душа. Сега живея с постоянно гризящата ме съвест, с болката, че никога повече не я видях, дори не се свързахме един с друг, и желанието, копнежа по нея. От ясно по-ясно е, че давайки си равносметка на всичко случило се през годините, разсъжденията и чувствата ми, стигнах до извода, че я обичам и че в нейно лице съм открил “злия си гений”. Но какво значение, като болестта, от която се оказа, че съм болен, реши да се прояви точно сега и да ми отнеме всяка възможност за осъществяването на каквито и да са мечти и желания, свързани с каквото и да е? Виждам само безжизнени лица, отдавна загубили цвят очи и тъмнина в тази стая, но дъгата в душата ми си остава все същата – ясна и красива. Дори сега Арсиноя си остава най-скъпият ми човек. Надявам се да е щастлива и да радва хората около себе си с личността си. Защото тя е едно малко слънце, както в моята, така и в душите на другите, докоснали се веднъж до вълшебните й лъчи…