Второкласния път извън Тусон.

Второкласния път бе стеснен и доста пуст, което предразполагаше Виктор към пълно спокойствие. Единственото, което чуваше беше двигателя на колата си, модерно возило, което повечето Души избягваха, а дори не знаеше защо. Никога не си бе представял, че ще притежава кола за милиони без да дава дори цент за него. Хубаво беше когато платежния му чип притежаваше неизчерпаеми средства и го ползваше просто, за да се разбере къде е бил за последно, а ако случайно го забравеше, никой не му се сърдеше и не го глобяваше. Та, да се върнем на въпросния звук- тихо мъркане, наподобяващо това на доволна жена, изхарчила всички възможни средства, които мъжа й притежава. Толкова тих звук, че Виктор едва го чуваше и от мекото возене по шосето, на което липсваха дупки, имаше чувството, че ще задреме. Затова си позволяваше от време на време да натиска спирачката рязко, да спира странично и да изтърква гумите на возилото си, точно в моментите, при които очите му започваха да се затварят.
Обожаваше високата скорост, но мразеше факта, че в днешния свят нямаше кой дори да го глоби. Това беше някакво извращение на съдбата, която беше разкарала полицейските глоби, всъщност, те нямаше защо да съществуват, когато всички Души бяха прекалено посредствени, за да нарушават правилата. Но пък съществуваха хора като Виктор, които успешно се сливаха с Душите и нарушаваха правилата, когато никой не ги наблюдаваше.
Когато усети същинската си умора, породена бог знае от какво, той облегна глава за миг на волана, докато с периферното си зрение не видя обект на пътя, точно пред него, което го накара да завие рязко и да влезе в плитката канавка до пътя... имаше късмета да е плитка. Натисна спирачката ожесточено, но спирането се осъществи едва няколко метра след зърнатата фигура..

Трябваше му известно време да си поеме дъх, преди да излезе от колата. Возилото му се бе отървало от някои по- фрапиращи щети, които избегна с рязкото завиване на волана и почти паркирането в канавката. Пое си дълбоко въздух и погледна в огледалото за задно виждане, където видя как женската фигура се приближаваше. Явно не бе успял да я удари и това беше наистина добре, защото в противен случай направо щяха да го разкрият и унищожат, след като се опитаха да спасят душата в него, която най- вероятно вече беше безнадеждно мъртва или поне неадекватна.
Благодари веднъж на всички богове, за които се сещаше, че се размина на косъм със собствената си смърт преди да изключи двигателя и да отвори вратата на колата, за да слезе. Одра леко боята в камък, който се изпречи на пътя му, докато я отваряше, а Виктор, като един изнервен и невнимателен човек, из тряска вратата и я лиши от голямо парче от черното покритие, което й придаваше толкова прекрасен външен вид. Изглеждаше достатъчно ядосан, че да се развика, но запази приличното си спокойствие, ограничавайки се единствено до отвръщане на хапливата реплика на непознатата тъмнокоса.
-А теб някой да те е учил, че не се стои по средата на шосето? Или пък когато видиш кола да се свиеш и да минеш на импровизирания тротоар?- тихо и ядно заговори Виктор, скърцайки със зъби.

Виктор остана доста изненадан от появата на другата госпожица, която очевидно също беше човешко същество... или поне не беше душа, ако не друго. Днешната вечер не беше достатъчно добра и спокойна, за да му предложи всичко, от което имаше нужда, а то се свеждаше само до благополучнно излизане от Тусон и преспиване в първия мотел, който му се изпречеше на пътя, а след това и продължаване на пътя. Не беше чак толкова много, но уви, не му бе писано да мине толкова леко.
-Аз съм Виктор.- представи се неохотно той, докато продължаваше да прокарва нервно пръсти през косата си. - Не мога да се обадя! Душите дори нямат пътна полиция, а ако кажа че съм катастрофирал съвсем ще ме разкрият.- последните му думи бяха прошепнати толкова тихо, че не беше сигурен дали наистина ги е изрекъл.
Бе изпаднал в интересно положение, в което не можеше да повика помощ, защото щеше да се обрече на подробно сканиране, а малко по- късно и установяване на липсата на правилно функциониране на душата в него. Виктор се облегна на багажника на колата и се загледа в небето.
-Ще ми бъдеш много полезна, ако те бива с боядисването на коли.

-Ако се обадя, ще ме разкрият.- прошепна недоволно Виктор и също се вгледа в небето.
Тази жена май не разбираше, че нито тя нито той трябва да са тук по това време... всъщност, за него нямаше такава опасност, когато се сетеше, че всъщност той не е прегрешил много, но все пак една катастрофа би му докарала много главоболия.
-Вода имам, но все пак шоколад не бих отказал, ако все още предлагаш.- каза той.
Извърна се леко към нея и лицето му бе огряно от лека усмивка, която подсказваше колко добре би се почувствало стомахчето му, ако му се угоди с шоколадче.

-Ако пътуваш към провинцията...- въздъхна Виктор.
Нямаше нищо против малко компания, но определено трябваше да прикрие малко леките щети по колата си, освен ако не докажеше, че колата е била така... защо трябваше да доказва нещо изобщо?
Щяха да му повярват при всички случаи, стига да се усмихнеше и да изглеждаше достатъчно чаровен, спокоен и не опасен..

Защо ли въобще ти позволявам да караш?
Хейстинг не получи отговор на въпроса си. Не го очакваше дори... Типично за Малфой бе в момент като този просто да се скри. Но въпросът си го биваше. Втори път Малфой извършваше грях, карайки кола. Първият път бе, когато изгуби любимата му кола, поради което сега трябваше да се примири с тази, купена на разпродажба, но все пак симпатична и носеща избледнялата марка на Волво, което може би бе на поне тринадесет години, но пък запазено като почти като ново.
Отби встрани след неочаквания удар с момичето, малко по-напред от мястото на сблъсъка. В първия момент просто прокара пръсти през косата си, опитвайки да начертае следващите си движение. Погледна отражението си в огледалото за задно виждане и забеляза как сребристия ореол, подсказващ наличието на Душа в тялото му и често сливащ се с ярките му ириси, трепва. Появяваше се и избледняваше както винаги. Никога не изчезваше напълно или пък бе ясно изразен. Нито той, нито Малфой се бореха за надмощие, а си поделяха всичко по равно. Но не видя само собственото си отражение, а в далечината различи и очертанията на момичето, неговата невинна жертва или по-скоро тази на Малфой. Внезапно се почувства изключително виновен, самият Хейстинг бе залят от това чувство, въпреки че не бе негова вината.
- Добре ли си? - попита, приближавайки към нея. Външността внезапно привличаше вниманието му. Бледа, почти млечна кожа, изложена на яркото слънце по това време сред подобен пуст път. Гъста коса, напомняща буен огън, премесен с млечните нюанси на шоколадов водопад, спускаща се по раменете й на леки и плътни вълни. Не виждаше единствено лицето й, което тя очевидно се опитваше да скрие. - Не хапя, нито ти мисля злото...
Глупаво бе да го каже предвид ситуацията, която ги бе довела до това положение. Нито ти мисля злото... Повтори думите си и от гърлото му се чу тихо ръмжене, предназначено за смях над собствената му глупост.
- Нека ти помогна. - предложи без да чака съгласието или някаква друга реакция. Просто я вдигна на ръце и я занесе до колата си. Нямаше представа какви поражение бе нанесъл Малфой над това крехко тяло, затова предпочете да я остави върху предния капак на колата преди да бе измъкнал още един приглушен стон на болка. Достатъчна му бе чуждата вина. Но пък идеята му не бе от най-умните предвид факта, че капакът може би се бе нагрял...
И сега какво, Хейстинг? Поне да беше посетил няколко пъти онази лекарка.. Ако не друго, то поне щеше да знаеш как да реагираш.
Гласът на Душата най-сетне проехтя отново в съзнанието му. Мъчно му бе да признае, но Малфой бе прав, Ейдън нямаше никакво понятие от медицина. Въпреки това прогони думите му и игнорира последвалите оплаквания от страна на Малфой как никой не желаел да го чуе.

Вашите? Харесваше му. Това момиче му харесваше. Съвсем несъзнателно бе подразнила и без това огромното му его и го бе накарала да се чувства като аристократична особа, въпреки факта, че те може би вече дори не съществуваха. Самите Души бяха като аристократи до една и май нямаше как да се отличиш с благородна и синя кръв, която пък най-малко можеше да носи във вените си Ейдън Хейстинг, чиито родители носеха простолюдните професии на адвокат и счетоводител. И все пак никой не можеше да помрачи моментите, в които той ставаше център на вселената и нищо друго нямаше значение. Добре, може би почти никой.
О, отново ли? Хейстинг, стегни се!
Малфой имаше отвратителния навик да се обади в най-наподходящия момент, но идеално да прекъсне мечтите му, да го върне яростно сред реалността и да му напомни, че за света той бе никой и такъв щеше да си остане. Единствено егото му не можеше да проумее все още този очеизваден факт.
- Мисля, че е по-добре да не се движиш чак толкова. - констатира с малко по-сдържан тон и нямаше съмнение, че решителна твърдост лъхаше от думите му. Наистина нямаше смисъл тъмнокоската да опитва да бяга. Опитите й бяха излишни, защото и двамата знаеха как до един щяха да завършат с неуспех.
Загледа се в очите. Изумрудени със сапфирен блясък, подсказващ едновременно прямост и лек страх. Долавяше и лека решителност все пак да опита да избяга затова и се отдръпна. Може би пък близостта му бе твърде настойчива и я притесняваше.
- Виж... Това не бяха моите "невероятни" шофьорски умения, а тези на Малфой. Душата. - започна да се обяснява, въпреки че сам бе наясно колко глупаво звучеше и как напомняше за откачен шизофреник от трилър с годност от преди поне двадесет и пет години. Все пак добави и укорителна нотка спрямо себе си, целейки да засегне достойнството на втория глас в главата си, но без успех. Малфой май не притежаваше такова и никак не съжаляваше за всяка постъпка или глупост, която бе правил през живота си или пък през съвместния им живот в едно тяло.
- Е, ще бягаш ли или предпочиташ чаша студен чай? - попита с някаква внезапна ведрост в гласа си, която изплаши дори него. Несъзнателно пак бе започнал да практикува онази тактика, с която успяваше да спечели женското внимание, а дори не целеше това точно в този момент. Бореше се единствено за малко повече доверие от страна на момичето.

Дотук с опитите му да я впечатли с някакъв евтин студен чай, който бе купил от съмнителна бензиностанция на около двеста километра зад тях. Права беше да предпочита сока пред онова, които тези измамни продавачи или май бяха вносители, които му бяха пробутали подобна боза.
- Наистина ли искаш да те заведа в болница? - попита, повдигайки вежди в недоумение. Странни хора... Гонят ги като бълхи и мишки, а те все се бутат сред враговете си. Май сериозно вярваха на онази поговорка. Е, така да бъде. Щом го желаеше, то Хейстинг нямаше да я лиши от полагаемата лекарска помощ. В крайна сметка тя може би щеше да се по-добре от съмнителната му компания, която не допринасяше с нищо за подобравянето на крака й.
- Малфой е като мой близнак. - заяви с гордост Ейдън, качвайки се в колата. Този път Душата не се обади, но знаеше, че тези думи галеха егото му и топлината като то разливащо се злато по тялото му не закъсня. Кой да предположи, че можело да има толкова странен индивид, който да живее в мир с Душата, натикана без неговото съгласие в тялото му? Светът бе голям, имаше ги какви ли не, но пък с подобно държание Хейстинг само си просеше да го затворят в аквариум като лабораторна мишка и да го подложат на какви ли не изследвания. Може би трябваше да бъде малко по-дискретен с разгласяването на взаимоотношенията си с Малфой.
Тук си прав, друже.
Пак се обаждаше в момент, когато никой не го питаше за неговото мнение по въпроса. Как винаги ги улучваше това тези момент? Пак въпрос без отговор.
- Не. Не ме контролира. Никой никого не контролира впрочем. - продължи след кратката пауза, през която бе проявил отново натрапчивия си навик да изпада в излишни размишление, от които винаги достигаше до нещо съществено важна, макар в този случай да не бе сигурен какво бе то. Леко го подразни въпроса й и остротата, с която той бе изречен сякаш го упрекваше, че е слаб характер и не може да пребори една Душа, а в същото време и защото го слагаше под общ знаменател с всички останали... Той не беше като тях и държеше да стане ясно на всички, че имаше само един Ейдън Хейстинг, а с него и само един Малфой, който реално не бе нищо подобно с онова, което хората казваха за Душите.
Едно бегло поглеждане към огледалото, с което отново забеляза трепващите оттенъци на разлято сребро в сините си очи, и излезе от капана на пустия край на пътя с рязка маневра, продължавайки с доста по-забавено темпо, давайки шанс на тъмнокоската да избере крайната дестинация.
- Впрочем ти си имаш име, нали? - зададе доста глуповат въпрос, но не му се искаше да я кръщава някак си, ако решаха да посетят все пак болницата или пък да се обръща към нея с "малката", "ранената" или друг прякор, отговарящ на някаква част от нея, която му бе позната до момента. За секудна отдели поглед от пътя си, за да потърси някаква реакция на въпроса си, но след като не забеляза такава просто върна погледа си сред сивотата и пустотата на шосето.

Подозренията му, че Мадлен се намираше в по-тежко състояние, отколкото дори можеше да предполага Ейдън, се задълбочиха, което придаде някаква пришлушена тъмнина на погледа му, някаква решителност да не се вслушва в думите й и някакво желание с риск да разяри още повече този буен нрав, да прави точно обратното на онова, за което го молеше тя. Молеше ли? По-точно бе да се каже, че щеше да прави напук на онова, което му нареждаше макар без никакви права да го прави, когато беше в неговата кола, дишаше неговият въздух и разговаряше със свещената му особа.
Млъкни, Хейстинг. Помисли малко повече със сивото си вещество, а не с прекрасното си лице, което тайно наблюдаваш в огледалото.
Добрият, стар Малфой не се сдържа и този път да прекъсне линията на мислите му и да възцари своя хаос сред тях, въпреки че сега той имаше право. На Мадлен не й бяха нужни неговите повърхностни мисли, а истински и точен разговор, където трябваше да предобладава малко повече сериозността и именно тя да играе главната роля, а не Ейдън. Затова и той тактично пропусна да отговори на въпроса й, зададен под формата на дързък и хаплив упрек, че питаше за името й, а не бе казал своето.
- Гетото е безопасно? И откога? - попита без да скрива иронията в гласа си. Нямаше да й го прости, пък и не бе национална катастрофа, че Хейстинг бе се надсмял над нечии думи. Щеше да е такава, ако не го бе направил. Тогава дори Малфой щеше да се осъмни и паникьоса, че нещо не е наред с приемника му. Но пък чернокосият имаше правото да зададе тези два въпроса, защото бе сигурен, че изричайки думата "безопасно", дори самата Мадлен си бе противоречала. В Гетото нямаше да е по-безопасно от болницата или центъра на Тусон. Там дори можеше да я грози още по-голяма опастност с този негоден за ходене крак и хайката Търсачи, която може би в този момент обикаляше в търсене на някой беглец. Те не бяха от цивилизованите и нямаше да я питат каква е и що за стока е. Просто щяха да действат и може би след два-три дни щяха да се срещнат из улиците на Тусон, а Мадлен щеше да бъде напълно променена. И въпреки че Ейдън не таеше някаква омраза към Душите, не им желаеше да не залавят повече хора, а дори напротив, понякога се радваше от този факт, защото някой хора също като него успяваха да си извойват свободата и да се слеят с Душите, но някак не желаеше Мадлен да попада в лапите им. Искаше да я запази такава, каквато бе. Чиста бунтарка с погрешни възгледи и див нрав, които едва ли можеха да се слеят някога с една Душа и да заживеят в мир.
- Не. Категорично отказвам да те оставя в Гетото. Ще ми тежи на съвестта, че съм те ранил, а не съм ти помогнал. - Технически Малфой я бе ранил и той трябваше да отговаря за тази постъпка и да се чувства виновен, но тъй като Хейстинг бе по-съвестен от двамата, винаги него започваше първо да го гризе съвестта. - Междудругото аз съм Ейдън Хейстинг. Хейстинг за по-кратко, след като Малфой не ми признава първото име. - най-накрая той успя да вмести отговора на въпроса й сред думите си и й хвърли бегъл поглед сякаш търсеше някаква следа на задоволство, че бе получила отговор.

Наистина ли го питаше точно това? В момента всяка идея му се струваше по-добра от нейната. Дори от нищото да излезе гигантски алигатор и да ги прости с животите им си бе по-добре от това да я изостави в Гетото и ръцете на съдбата, а да продължи спокойно своя живот, който едва ли щеше да бъде толкова спокоен след честите срещи с чудовищото от третия свят, наречено съвест. Коварно, малко и безмилостно същество бе тя. Можеше да те изяде жив, да те накара да викаш и виеш до небето, да размъти мозъка ти дотолкова, че да страдаш от халюцинации и илюзии дори когато си в пълно съзнание.
- Не. Нямам друга идея, но определено не приемам твоята, госпожице "Аз-рискувам-всичко". - вече ясно се забелязваше строгостта в тона му и намерение да остане непоколебим пред прищевките й. Мадлен може би беше с твърд и инатлив характер, но и Хейстинг си имаше рога, които да показва на моменти. В тази моменти Малфой предпочиташе да си трае с нескопосаните коментари, защото дори като невинен пак обираше част от гнева му или ината му и ставаше виновен. Въобще не бе тръпка за преживяване да застанеш лице в лице срещу него в тези моменти и да очакваше да го надвиеш. Самовлюбената му същност не му позволяваше да се остави да загуби, пък и Мадлен в това окаяно състояние не изглеждаше като пречка за него. Можеше да настоя за борбеност, да твърди, че ръмжи като тигър, но си оставаше едно прокудено и плашливо коте, което някак се бе озовало на улицата без ничия подкрепа. Точно така я виждаше Хейстинг и знаеше, че не бе далеч от истината.
- Избирай. Или болница, или домът ми. - край, беше поставена пред свършен факт и с това Хейстинг леко намали скоростта, изчаквайки крайното й решение. Виждаше умората, която се прокрадваше като измъчени, но бледи черти по съвършенното й лице и нямаше да допусне да се разхожда в това състояние из Гетото. Въпросът бе Мадлен по-скоро да наместеше мислите си, защото имаха само два-три километра преди завоя към болницата и разклонението за тихия и необичаен квартал, който Ейдън бе избрал за свое местообитание.

Поставена пред такъв ултиматум, тя нямаше избор.
Най-неприятната част бе да се чувства безпомощна и принудена да направи нещо. Без избор, без особен изход от проблема или решението, по-нататъшните действие не се влияеха от нея, а от нещо по-висше или както го наричаше тя-късмет. Късмет, който за жалост, я спохождаше рядко, а когато я навестяваше, то бе в изключително неуместни ситуации. Мадлен не можеше да отрече категоричността на изреченото, подобие на заповед, но имаше една малка открехната врата, наречена избор. Втренчи се напред, в пътя, а преминаващите коли се размазваха пред очите й. Остана смълчана, обмисляйки предимствата и недостатъците да остане в Гетото, със счупен крак, или да се довери сляпо на Хейстинг.
Първото впечатление е най-важно.
Но първите впечатления на Мадлен не бяха цветущи, нито се базираха на факти, а по-скоро на настроението й. Малфой беше реалист. Реалист и страшно земен човек, би казала-нормален. Дори го назоваваше човек, Душата се бе сляла успешно с приемника и създаваха един общ образ, една обща личност. Колкото и да не искаше да си признае, постепенно усещаше как първоначалната й неприязън отстъпва пред любопитството. Срещна погледа му в огледалото за задно виждане и промълви едва-едва.
-Само не в болницата.
Болницата беше възможно най-ужасното решение на проблема. Щеше да отиде точно в леговището на врага. Въздъхна примирено и отпусна тялото си, отърсвайки се от повишилото се напрежение. Откакто се помнеше вечно стоеше на нокти, като враждебна и много опасна котка. Нямаше връщане назад, затова пусна юздите и се остави на течението.
Колата се движеше бързо, леко, а пустошта на Тусон бързо бе сменена с шарените къщи, оживените улици и глъч.
Не каза нищо повече. Не знаеше какво, а и не усещаше потребност да запълва тишината с празни приказки.