Меланхолия.

Меланхолия.
Така можеше да я нарече всеки, който нямаше представа как бе истинското й име. А то беше по- дълго отколкото можете да си представите, че ще бъде едно име, затова скъпата ни героиня скъсяваше Ермитаж Карлен Девънпорт Маринела О’ Конър до Маринела. Едно от пет, както казваше баща й, си беше добър улов, когато си неопитен рибар.
Но на въпросът, защо не предпочита да използва първото си име, отговаряше „Когато започна да приличам на музей с хиляда зали и милион експонати в себе си, тогава ще приема името Ермитаж. Не ме търсете в противен случай под него.”, прекъсваше за мъничко тирадата си, за да отпие от чашата с вода, която поставяхме всяка година пред нея; винаги отпиваше от водата на едни и същи интервали от шест години насам. „Маринела звучи повече от прекрасно”, завършваше елегантно и отмяташе назад русата си коса, с дължина до раменете. Един ден я държеше вързана, на следващия я разпускаше и изправяше идеално, за да се спуска красиво по раменете й, а в трети вариант, обикновено я сплиташе на някоя небрежна плитка, която сама не харесваше и бързо разваляше, връщайки я в изходно положение.
Следващия ни въпрос за възрастта, обикновено бе отблъскван с мощна атака на, подобна на тази, реч. Затова го преобразувахме по един по- подходящ начин- Кога Вашата персона се появи на този свят?
„В една зимна Лондонска нощ, когато снежинките се сипеха тихичко над земята. Сняг, да! Рядко явление, но все пак много красиво. Та, точно тогава аз отворих очи и какво да открия- О!! Земята е красива, красива колкото съм аз и ще живея доста дълго тук!”



Огън.
Усещах как топлината на огнените излъчвания парят по очите ми. Всъщност, пареше самата гледка, сякаш светлината и цвета изгаряха зениците ми и ме правеха неспособна да различавам цветовете в тъмнината. Доста неприятно усещане, но можех да призная с чисто сърце н хората, че с изобретателни, когато се чувстваха застрашени от нещо. Закрих очите си с ръка и се опитах да преценя разстоянието между мен и огъня и колко лошо можеше да обгоря, ако се опитам да премина през него без да получа много телесни наранявания.
Опитах. Косата падна пред очите ми, а аз приклекнах леко. Приведох се и се затичах като стрела към целта си. Усетих как огнените езици прогарят кожата ми и я карат да почервенява. Изпищях, по- скоро недоволна, отколкото от болката, която изпитах. Приземих се на около метър след огнената стихия в тъмнината. Топлината пареше гърба ми, сякаш искрите надежди на адамовите и евините синове и дъщери, който преследвах. Присъствието им бе осезаемо в тази част на гората, но ми беше трудно да определя точно къде се намираха. Изправих се бавно и запристъпвах възможно най- тихо напред през тясна пътека, обградена от шубраци и високи борове и ели. Закашлях се. Белите дробове на приемника ми не издържаха, бяха слаби и определено не бяха органи на истински спортист. Бих заключила, че ги бе притежавал пушач... или дори алкохолик, докато не е бил заловен, естествено.
Нещо се уви около крака ми и ме спъна. Лицето и дланите ми се срещнаха с влажната пръст и опасните, изпопадали клонки от дърветата с много шипове по тях. Повлече ме назад, каквото и да се бе увило, около крака ми. Изтървах хладното оръжие, което се мъдреше между пръстите ми и то остана да лежи необезпокоявано на пътеката. Опитах се да се хвана за нещо, каквото и да е то... дори да беше стръкче трева, за да остана на мястото си, но непознатото ме теглеше все по- навътре в гората, докато не ме обгърна през кръста и не ме тръшна на земята по гръб. В очите ми се впиха друг чифт светли очи. Непознати светли очи, но имаха отражение. Отражение на Душа. Значи не беше бунтовник!
Слава на всички човешки богове и на всичко богове изобщо.
„Не трябва да си тук, прекраснице. Опасно е за красотата”, изрече като пълен умопобъркан, но не можех да отрека, че съм красавица.
„Пусни ме! Аз съм Търсач от специален отряд. Не съм в опасност”
„Ще те върна в Тусон. Обещавам, дай ми шанс и ще заловим онези хора”



Вода.
Притеснението на приемника ми бе не малко. Не, не беше на тялото, беше моето притеснение, породено от очакването на появата му. Не съм виждала лицето му, но мога да се закълна, че е красиво. Познавах гласа му и щях да го разпознавам отново и отново, и отново. Опитах се да разбера кой е, признавам си, но опита ми се увенча с неуспех и когато разбереше за това сигурно щеше да се ядоса наистина много.
Обикалях нервно цялата бална зала. Облечена в предизвикателно червена рокля. Чувството за подскачащите букли около страните ми беше приятно, ала ме изнервяше допълнително. Поех си дълбоко дъх и се заслушах в тракането на токчетата си. Бях сама в зала, побираща повече от двеста приемника. Празна зала, единственото, което притежаваше бяха стенописите и високия подиум, на който евентуално трябваше да се намира оркестър. Не разбирах съвсем малката ни игра, но нали за това беше игра... за да не знам всичко и да не ми бъде разкрито. Светлините примижаха за миг. След това отново засветиха силно, докато не изгаснаха напълно.
Спрях на място. В тъмнината не различавах нищо, нито чувах каквото и да е друго, освен собственото си дихание. Усетих длан върху корема си. Избута ме грубо и гърба ми се удари в стената, но не успях да падна. Нечий крак се озова между моите и същото това тяло се опря в мен плътно. Не ми достигаше въздух, за да изпищя дори. Устните и езикът му отнеха напълно тази възможност от мен. Вплетох пръстите си в косата му. Ръцете му ме докосваха по най- неприличния начин. Усещах колко е възбуден и го исках!
„Харесва ти да играеш. А аз... дори не знам правилата”
„Защо ти е да знаеш правилата... когато играта не се нуждае от такива”, прошепна срещу лицето ми непознатия и впи зъбите си в устната ми, карайки я да кърви.

Добре дошла!