Дълъг коридор и черна сянка...

Какво правеше тук?
Не можеше да си отговори. Липсваше отговор на този въпрос. Дълъг коридор и черна сянка... Единственото, което виждаше пред себе си. Зад нея коридорът също продължаваше до безкрайност. Странно, но Амбър се чувстваше като Алиса. Само че тя беше в бяло, а заекът - в черно, ако можеше дори да се обърне по този начин към онова, което виждаше пред себе си. Като сценарий от филм на ужасите, където всичко беше наопаки и жертвата преследваше своя убиец, ако трябваше да се съди по костюмите.
Странно нещо бяха сънищата...
Бяла светлина. Реакция след отварянето на една от вратите, които бяха напълно идентични - потъмняла дървесина от бял бук, напомняща й за място, което познаваше, но отказваше да изплува в съзнанието й. Трябваше да признае, че тази светлина притежаваше едно неустоимо синкаво сияние, което я плени миг преди самата светлина да я погълне.

Сънищата бяха твърде сложни за нея, но странно как Амбър винаги знаеше, че сънува. Нямаше случка, в която да не вярваше, че е сън и реално наистина да се окаже точно такова. Вече не беше в бяло. Тук всичко изглеждаше убийствено нормално и дори усети как в началото се разконцентрира и наистина прие съня за истина. Стоеше сама, с гръб към стаята, седнала върху перваза на отворения прозорец, а краката й висяха в безтегловността на въздуха. До слуха й достигна тихото хлопване на вратата в дъното на стаята. Отмести леко глава към лявото си рамо, но не достатъчно, че да види кой беше. Не бе нужно... Вече знаеше. Можеше да познае хората единствено по стъпките им. Или поне хората, чиито стъпки бе чувала достатъчно дълго, че да запомни.
- Няма да скоча, ако това те притеснява. - наруши тишината с тих и равен тон, в който се процеди някаква безразличност към казаното или скука от нечие предположение.

Пристъпи напред. Изглеждаше повече от мрачен, какъвто го помнеха всички по време на проверките. Всяка вечер... не, не беше всяка, мразеше да обикаля стаите и да проверява Тях, хората (какъвто беше и той, но с по- големи привилегии). Не бяха чудовища, поне повечето от тях, а другите в последствие се превръщаха в такива и все пак не му се струваше наложително да го прави всяка вечер в точно един и същи час изненадващо.
Тялото му бе покрито от скъп, бутиков костюм, който не би могъл да си позволи, ако не работеше за Института. Личеше си солидната му цена, с която би излязъл по човешките магазини през човешко време, но днес душите ги продаваха на безценица, правейки всички равни. Ръкавелите му, посребрени и с герба на Института, се забелязваха от далеч, просветващи на леката, почти интимна и нежна светлина в помещението. Светло синята риза бе добре изгладена и се опъваше по мускулестото му тяло и широкия гръден кош, който бе изваял в дните на стотици тренировки, преди да стане Нейна дясна ръка.
Стъпките му носеха някаква странна тежест, която дразнеше съзнанието и подсказваше за някаква нечестна величественост и издигнатост. Как можеше да се пренебрегне това усещане, когато то почти изпълни цялото помещение щом крака му прекрачи прага?
-Скачай!- незаинтересовано изрече Данте и изгледа Амбър някак от високо, както често правеше, впивайки настоятелния си поглед в нея. Затвори очи за малко. Тази червена коса винаги го бе изкарвала извън кожата и дори не знаеше защо изпитва тези чувства към нея, само можеше да потвърди, че се въртяха в главата му.- Ако оцелееш, ще те призная за достойна, ако ли не... ще се върнеш там, където ти е мястото... на дъното!
Обикновено не би го казал. Щеше да се ограничи до "скачай" и после да сведе поглед. Не обичаше да говори с тях, сякаш се страхуваше от нещо, ала в съня на Амбър той бе повече от говорещ... искаше я на дъното! От където по принцип измъкваха хората.

Лехейн усети мускуснния аромат на арогантност и горделивост. Той едва ли не се просмукваше през кожата й и се смесваше с кръвта й, пробуждайки необясним, но прикрит добре гняв. Червенокоската окончателно обърна гръб на безтегловното пространство, очакващо след рамките на прозореца, и срещна погледа на Данте... Или поне това целеше.
- Виж ти, как само говориш... - поклати глава в знак на театрално отчаяние, а от тона й се усещаше парливата нотка на сарказъм. На устните й изгря натрапчивата дяволита усмивка, но тя бързо бе заменена от последвалите думи. - Говориш като тях, Душите. Искаш да бъдеш като тях, защото е по-лесно да си под защитата на врага, отколкото да се бориш...
Самата тя бе същата. Възползваше се от защитата, която й осигуряваше Института, но все пак не забравяше коя е, как е и какво цени, докато силно се съмняваше, че Данте все още следваше моралните ценности на човечеството. Амбър нямаше желание, а и правото да се меси в живота му. Още повече ако всичко това се случваше единствено в нейната глава. Интересно й бе единствено дали вече му бе безразлична или просто отново желаеше да се докаже като герой на века.
- Според теб не съм ли на дъното? - попита тихо сякаш се съмняваше дали някой не подслушва мислите й, а желаеше този разговор да си остане толкова личен. Убедена бе, че дори за секунда не се помръдвала от това прословуто дъно. Не го желаеше дори. Ако под 'достойна' Данте Сайленс имаше предвид равна с него и болните му възгледи, предаващи човешкия вид и следващи тези на Душите, то Уайт предпочиташе да бъде на дъното; там, където й бе мястото, както се бе изразил той.
Но дори след това заключение не бе в състояние да укроти буйния си нрав. Сайленс бе успял да я подразни наистина качествено и да разгори гнева й. Дори не бе дочакала отговора му, който й бе ненужен и незначителен какъвто и да бе.
- Освен това трябва да си наясно, че не бива да ме предизвикаш... - заяви студено и сдържано, което придаде на думите й едновременно чувство на остра забележка и нареждане. Неща, на които не бе способна от настоящата си длъжност на едно нищожество в очите на Данте. Пояснението не закъсня.
- Защото може и да те послушам. - допълни съвсем тихо, че дори не бе сигурна дали я бе чул, но пък последвалите действия не пораждаха съмнения. Амбър отпусна ръце до тялото си и се наклони назад, готова да се отпусне в самото небитие. Нямаше да умре, в крайна сметка това бе просто сън. Единствено се надяваше това да не бъде краят и да не се събуди сама сред тъмнината.

Отново стана мълчалив. Приближи се към Лехейн, но не я докосна дори. Облегна се на стената в близост до прозореца, през който я чакаше нейната съдба в този откачен сън, в който Данте не беше съвсем това, което трябваше да бъде. И все пак продължаваше да изпитва дразненията към нея; нужно му беше да изпитва тази ярост. Поддържаше съществото му будно и повече човешко, отколкото би се чувствало иначе.
Скръсти ръцете си и впи поглед в няколко кичура натрапчиво червена коса, паднали пред лицето й. Изглеждаше така, сякаш иска да ги махне, но не си позволи такива своеволия, а обратно на своите тайно желания се обърна към прозореца. Там долу наистина я чакаше дъното. Не можеше да го отрече, но на дъното оцеляваш или умираш. Веднъж оцеля там и се изправи, но всъщност не можеше да си спомни какво е да си човек и да поиска да се върне назад. Там виждаше човешката измет, от която черпеха сили.
-Всички ударихме дъното.- равно съобщи Данте и се отдалечи от прозореца, за да скрие гледката на дъното от погледа си.- Затова ни завладяха.
Бореше се със себе си и цялата си тиха ярост и опасност. Искаше да забие юмрука си в стената, но успяваше да прикрие това, оставяйки на лицето си преднамерено спокойствие. Издаваше го само една вена на врата му и тя беше позната на Амбър.
-Не се дръж непристойно за позицията си.- скастри я Данте.

Лехейн отвори рязко очи и насочи погледа си по посока на Данте. Позиция? По доста интересен начин се изразяваше Данте из сънищата й.
- Позиция ли? - попита, а думите й бяха последвани от фалшив смях, който дори не пожела да прикрие. Искаше да бъде усетена липсата на искреност и по някакъв начин да го подразни, защото Сайленс звучеше изключително сериозен, но... Но Амбър не обичаше да й нареждат какво да прави. Знаеше, че от това именно зависи мястото й в Института, но трудно бе да потисне свободолюбивия си дух. - И каква точно е моята позиция, г-н Сайленс?
Зададе нов въпрос, който наистина очакваше своя отговор, но не бе толкова наложителен, че непременно да го получи. Точно с тези думи Уайт се оттласна от прозореца и стъпи здраво върху пода на помещението. Не отдели поглед дори за секунда от мъжката фигура, намираща се някъде по средата на нищото, докато се приближаваше със ситни крачки.
- За теб съм дъното, нали, Данте? Едно нищо. - А беше ли наистина? Не можеше да си отговори, но имаше нещо друго, което унищожаваше тази констатация. - Но не ме интересува.
Амбър бе на сантиметри от него, но достатъчно далеч, че да спазва прилична дистанция. Малко или много нямаше доверие на никого и никога не бе опасно близо до някого. Тонът й допълваше дистанцията... Тих, равен, спокоен, но студен и безразличен. Наистина не се интересуваше от неговото мнение за мястото, към което принадлежеше. Сама можеше да определи къде е и го доказа с последните си думи:
- И не ми говори за оцеляване. Не знаеш нищо за мен и определено не ме познаваш, за да ми поставяш условия, при които според теб трябва да оцелея или не.

-Тук си, именно, защото знам нещо за теб.- извърна лицето си изцяло към нейното.
Беше спокойно и в същото време напрегнато. Личеше си усилието, което полагаше, докато говореше с нея. Усилие, уповавано на желанието да й даде повече, отколкото получаваха останалите новобранци. Искаше да я издигне и в същото време да я защити от... дори нямаше представа от какво, просто го желаеше... беше защитник. И вътрешно му се искаше да бъде нейния защитник или поне да я изведе от тук, където от една страна й беше мястото, ала от друга... струваше му се, че не.
Не помръдна известно време, нито бързаше да отговори на въпросите й. Всичко по реда си, нали така? Едно мимолетно избързване, можеше да му коства много с Амбър. И макар да беше просто сън, Данте действаше толкова като себе си, сякаш бе прекарвал часове на ред с Лехейн... просто мълчалив или пребиващ я; обучение му викаха, но за него си беше точно това, а тя задобряваше с всяка изминала минута, сякаш попиваше всяка една техника. Амбър... толкова способна.
-Все още ли се чувстваш омърсена и порочна?- подсмихна се лекичко, ала всъщност не му беше никак забавно.- Но, ако не знам нищо... то името Деймиън, сигурно не ти говори нищо?
Дали Данте Сайленс наистина знаеше тези неща? Или съзнанието й си играеше интересни игри с нея.

Не. По дяволите, защо бе толкова трудно да изрече тези две букви? Отговорът стоеше пред нея, пресмиваше се на слабостта й и я предизвикаваше, но Лехейн не намираше сили да отвърне на удара. Този отговор бе готов от много време и сега бе времето, в което да го изрече, но просто не можеше. Думатя засядаше в гърлото й, отекваше в небитието и гластността й се притъпяваше от мислите, които връхлитаха съзнанието й като хищни хиени.
Гордостта и увереността, с които говореше преди секунди, се бяха отмили от чертите на лицето й. В очите й продължаваше да тлее онзи необуздан пламък, но сега той бе насочен още по-пряко към Данте. Изпитваше омраза към него, защото бе попитал нещо толкова лично, но съвсем тънък вътрешен глас й подсказваше, че все пак не можеше да изпита онази първична омраза към Данте, която бе изпитала преди пет години към Деймиън. Ах, дори самото му име я изпълваше с гняв.
- Полубрат ми... Мъртвият ми полубрат.
А нали наистина някога той бе бил полубрат или всичко бе било една добре отиграна лъжа? Бе учудващо, че успя да лиши думите си от парещия гняв и от тях лъхна единствено студ и неприветливост. Ясно натърти на факта, че той бе мъртъв, защото се гордееше от това. Тя беше неговият убиец и никаква съвест не я гризеше отвътре, породена от тази тъмна постъпка в миналото й.
- Какво знаеш за него?
Сега вече звучеше някак делово. Амбър вече губеше тънката граница между съня и реалността. Не знаеше това коя страна на монетата бе, но и не се тормозеше от този факт. Нямаше да съжалява за думите, които изричаше по тази тема, независимо дали Сайленс наистина ги чуваше или всичко се разиграваше в главата й. Но увереността не можеше изцяло да се завърне. Смътно, но дъхът й се бе учестил със споменаването на точно това име, а Уайт още не можеше да успокои нервите си. Въпреки смъртта му и силния характер, който бе изградила за пет години, тя все още таеше и уплаха от този период. Това бе тъмно минало, към което не желаеше да се завръща, а за Данте сякаш бе забавно да рови в чуждите рани, защото другите знаеха малко за него и не можеха да го засегнат с разговор за миналото му. Поне Амбър не бе запозната с него и не можеше да му отвърне. Разговорът бе поел в съвсем нова висота, където тя можеше единствено да отговаря на въпросите му, които можеха да се превърнат в нейна изповед, но все пак запазваше малкото хладнокръвие, което й бе останало, защото в противен случай щеше да се срине и да покаже обратната страна на характера си, а именно онази, показваща ясно колко слаба можеше да бъде тя.

Погледа му се впераше в нея, сякаш изпиваше всеки един живец от тялото й. Искаше да изпие и последната капка живот и да я замени с болка, която после сам да излекува. Точно това искаше... да създава смут в душата й, който сам да потушава, сякаш това беше лековито... щеше да я накара да го мрази... да мрази всяка част от Института и това да запази съществото й цяло, макар и пръснато на парченца, ала поне в нейното тяло и способно да се събере. Ако някой друг не я беше разбил доста преди него. Ала този някой може би не беше събрал парченцата, които Данте издирваше от Амбър и се опитваше да сглоби във въображаем пъзел в главата си. Присви очи някак леко презрително, но всъщност нямаше за какво да я презира. Не бе направила нищо срещу нея, достатъчно, че да си позволи още една отровна емоция.
-Знам, например, че е обичал да те докосва.- всяка една негова дума сякаш забиваше иглички в съзнанието на Амбър и се опитваха да го накарат да изпита силни емоционални смущения. Но, реалност ли беше това? Когато Данте използваше толкова много думи.- Желаел те е, както мъж желае жена... докосвал те е. Ранявал. Целувал. Обладавал.- гласът му бе започнал да звучи сякаш от всеки ъгъл на това непознато помещение, сякаш някой всевишен изговаряше думите с гласа на Данте, докато той просто отваряше устните си и оформяше думите,следвайки чуждия ритъм. Сякаш ръката му нанасяше удар по тялото й всеки път, когато впиеше погледа си в нея безмилостно.- Харесваше ли ти Амбър? Какво изпитваше? Гореше ли кожата ти противно под неговата?
И изведнъж всичко това спря... сякаш някаква невидима сила ги върна към светлината, където Данте отново беше тихия и спокоен, който не целеше вербална битка, нито се бе опитал да срине съзнанието й. Заплашителността на гласа му, онова извратено удоволствие от всеки въпрос бяха изчезнали и оставили единствено равния тон, примесен с малко мекота.
-Ти никога нямаше да бъдеш тук, ако не го беше измъчвала и убила Амбър... умения, които малко хора притежават първично.

Край. Яростта завладя цялото й същество и прогоря по вените й, но изчезна също толкова бързо. Това е сън. Просто сън. Амбър несъзнателно бе започнала да си го повтаря и очакваше момента, в който Данте щеше да изчезне. Стаята щеше да бъде по-светла и по-позната, а разговорът просто блед спомен сред тъмнина и една илюзия на болния й мозък. Да, нямаше по-точно определение за него от болен, защото само един болен мозък можеше да си играе по такъв начин със сънищата и спомените й.
- Информаторите ти са неточни, Данте. - заговори накрая, когато не се събуди, а продължаваше да вижда Данте пред себе си. Изрече думите с толкова увереност и спокоен тон, с какъвто не вярваше, че някога би могла да говори за Деймиън, но сънищата правеха чудеса. - Той никога не ме е притежавал. Никога. - сега яростта убедително се завърна и разгоря дивите пламъци в пърстите й очи, с които сякаш Лехейн опитваше да достигне до изстиналата душа на Данте и да събуди у него малко човечност. Дали въобще бе способна на това?
- Ха, та значи сега трябва да му благодаря, че съм тук? Защото едно отмъщение, което той заслужаваше, бе достатъчно, за да ме вкара в Института, където се чувствам като в нов лагер на бегълци? - Уайт продължи с дръзки атаки, отправени не само към Сайленс, но и към Института. Да, малко или много той бе като лагерите на бегълците, където вечно живееш в страх, където нямаш много избори и все повече й напомняше на лъжливите обещания на Деймиън, в които така наивно бе повярвала. Отмести поглед, защото не издържаше вече този на Данте. Бе усетила уязвимостта, която все по-убедително се изкачваше към повърхността, а не желаеше да бъде онази, която щеше да се пречупи пред погледа или думите му и да потърси неговата подкрепа. Но най-вече желаеше да прикрие от него ситните сълзи, които блестяха като кристали в очите й. - Дори смъртта бе твърде сладка и недостатъчна за него и още по-недостатъчна, за да бъда забелязана от Института...
В последният момент бе успяла да овладее трепетът в гласа си, да преглътне признаците на слабост, да прикрие следите от сълзи в очите си и да открие сила в чистата си, първична и неподправена омраза към полубрат си, която тлееше и досега у привидно крехкото й и непосилно на толкова силни и негативни емоции.