Старият парк

Успокоение. Бягство. Пари. Викове.

Избягах от последният хотел, в който нощувах цяла седмица и трябваше бързо да съставя план за бягство. Не беше трудно. Запромъквах се между тесните улички, неосветени, някак забравени от хората, защото когато се потулих в една, полицаите се отказаха от преследването и дочух ядосаните им псувни. "Така им се пада. Не знаят с кого се мерят"-мислено злорадвах.

Не вярвах, че ще ми се наложи да се изнеса с толкова цирк. И друг път го бях правила, впрочем доста пъти, точно в това се състоеше къде ще спя без да си платя, но се изнизвах спокойно и никой не подозираше нищо. "Губиш тренинг, Мади"-вътрешният ми глас се обади и се усмихнах с досада. Той бе верният ми приятел.

Станах от убежището си, което се намираше в прикрието на една кофа за боклук, и продължих по уличката, която бе достатъчно тясна, за да върви само един човек. Чух шум, но не обърнах внимание и в тъмното не различих чуждият силует. Обаче последвалият сблъсък няма как да остане незабелязан.

Колко трябваше да продължава това бягство? Ивон вече губеше дирите си, а сякаш вчера бе тръгнала от пустинята и така вече две години. Понякога й идваше да се откаже. Щеше да се върне в града и щеше да приеме съдбата си. Не се надяваше на розов край, защото при всички случаи той не съществуваше. От доста време вярваше в това и никой не бе успял да я разубеди, а виждаше много хора. Или се сливаше с тях, или ги отбягваше. Това бяха двата изхода, с които разполагаше. Искаше й се да има и трети, но бе лудост да вярва в нещо толкова наивно и недопустимо.
Вървеше сред купища дървета. Някои вече бяха строполили тежките си трупове върху изсъхналата трева, а други се издигаха заплашително, но картинката бе по-трагична. Нямаше нищо зловещо, а по-скоро печално. И това разчиташе само от очертанията им, защото здрача бавно замъгляваше околността. Надяваше се, че все още вървеше по пътеката, защото тя бе толкова слята с тревата, че при подобна мъглива светлина не можеше да се различи нищо.
Неочакван сблъсък я накара да спре. Пред себе си видя нов чифт очи. Не се вгледа в цвета. Знаеше, че очите могат да я издадат, затова отмести поглед.
- Извинявай. - бе единствената дума, която можеше да каже. Дори бе забравила формалностите, не че някога ги бе използвала. Всичко бе толкова слято в едно. Обикновенно не се срещаше никой, та как можеше да бъде готова за разговор. Освен това вече имаше ли някакво значение дали познаваш срещнатия или не?

"И сега какво да кажа? Мисли Мадлен..."
От доста време не ми се бе налагало да имам пряк контакт с някой, било то и такъв пряк сблъсък. Всеки знаеше кога какво да каже, въпреки че на моменти бе неуместно, но аз не знаех. Никога не съм знаела коя е точната реплика, никога не съм говорела уверено, нито съм учавствала в разговор. Преди беше лесно-мъжете не искаха да им говоря, а да си свърша работата и да ми платят. После, просто бягах и крадях и беше още по-добре, че не си отварях устата. "Мълчанието е злато" бе казал известен мъдрец, но аз не виждах нищо кой знае какво златно. Щях да бъда богата, ако тази поговорка се считаше буквално.

Продължих най-нахално да запям непозната, като се взирах единствено в лицето й, осветено от бледата светлина на луната. Беше хубава. Никога не гледах хората по външният вид, но в момента нямаше върху какво друго да се съсредоточа. Изглеждаше уморена, и отегчена, и...спри с анализите, Мад.
Отклоних глава и отстъпих крачка назад, леко в страни, но тъпият удар в стената ми подсказа, че няма място "встрани". Измънках нещо под носа си и бе цяло чудо,че непознатата ме чу:
-Аз също съжалявам.

Какво всъщност беше това извинение? Ивон дори не го мислеше. Беше свикнала, че така трябва да се казва. Имаше ли понятие защо? Не. Не намираше смисъл в думите, но кой знае, може би трябваше да го каже. Другото момиче повтори думите й като ги украси с още две-три и ги поднесе като нови и неказани. Това я накара да се подсмихне. На моменти Сюуел беше иронична и саркастична в едно. Това беше един от тях.
Погледът й се върха върху непозната. Не се интересуваше дали издаваше себе си по този начин.
- Една от нас ще трябва да се върне назад. - каза тъмнокоската, констатирайки факт, който вече бе всеизвестен. Ивон бе готова да отстоява позицията си. Нямаше намерение да отстъпи дори милиметър назад. Зараждаше се една напрегната ситуация, защото другото момиче вероятно също нямаше да се предаде. Все пак струваше си да опита. Липсата на жива душа на хоризонт в последните няколко седмици себе отразила доста зле върху дори желязната психика на Ивон. Не бе редно да дразни бедното момиче, но тя го приемаше като някакъв вид забавление или тест над нейната психика. Надяваше се да се окаже по-издражлива. Щеше да бъде по-забавно.
- И докато мислим какво да правим и коя ще се предаде, може да подхванем някой разговор като например ти какво правиш тук? - продължи, щом тишината й се стори прекалено натрапчива и примитивна. Бе се наслушала на нейната безмълвност. Търсеше нещо повече от тишина. Разговорът бе точно това.

"Е, Мад, трябва да говориш...."
Първичното чувство да й отговоря, да се впусна в безсмислени описания и думи на премреждията ми бе потиснато, просто гордостта ми взе връх и бавно обмислях думите си, карайки ситуацията да изглежда още по-напрегната. Не че имаше накъде. Намирахме се в тясня, обезлюдала уличка, по средата на ноща, мен ме преследваха полицаи, а непознатата не изглеждаше нито вчерашна, нито безопасна, нито предпочитан събеседник за повечето. Само дето аз не бях от повечето и началното ми колебание бързо се изпари. Не можех да се върна, вероятно служителите на редя бяха някъде там и предпочитам да бъда смазана от нечие тяло или пребита от някоя психопатка, отколкото натикана в затвора доживот.

-Мисля, че не ти влиза в работата. Не, не само че го мисля, сигурна съм.-възразих категорична и сама не бях сигурна откъде се взе тази ми внезапна решителност и твърдост, които можеха да ми докарат доста проблеми. Връщане назад нямаше, а и не тряваше да позволявам да ме мачкат. Не и сега. Днес просто ми бе дошло в повече.

Спокойствие. Точно от това имаше нужда Ивон в момента. В последно време лесно губеше търпение и нервите също й крояха номера. Трябваше да внимава повече. Имаше си граници, но бе склонна да ги прескача. Но не още. Не бе дошъл онзи момент, в който изпушваше като загоряла палачинка или стара крушка и тогава вече връщане назад нямаше.
- Не бъди сигурна. В момента ми препречваш пътя, така че съм в правото си да попитам. - изребчи се насреща й тъмнокоската. Добре, не очакваше да прозвучи толкова ядно и настървено. В главата й беше някак инатливо и по детски. Като децата по филмите, които винаги са големите философи, знаещи всички и то само, защото думите им отдавна бяха написани и налети в малките им главички.
- Мога да попитам и за името ти. Ако пожелая, мога и да поискам пълно разписания на целия ти род до пралели и пра-пра-прадеди. - продължи Ивон, изграждайки си един въображаем свят, в който не знаеше като какво да се погледне. В началото определи себе си като митничар пред упорит шофьор, бързащ за сватба и отказващ да отвори багажника на колата си. След това реши, че по-скоро звучеше като следовател, разпитващ ключов свидетел с липсващото желание за съдействие, докато накрая стените на този свят не се пропукаха, останали без главна роля и Ивон отново остана на сухо. Пак си беше само Ивон, една душа, която се цепеше от колектива, но все още бягаше от вероятни наказания, предвидени й от собствения й вид.

"О, Мади, миличка, искаш ли да я натупаме?"
Бързо потиснах злобното му гласче, но неблагоразумните и първични думи все още бяха запечатани в съзнанието ми. Защо чувах гласове? Защо, за Бога, винаги ми даваха глупави съвети? Не знаех, и се опасявах, че никога няма да разбера.

Рядко се ядосвах, впрочем нямаше за какво да се ядосвам в продължение на месеци, ако не броим "ядосването", докато чакам да ми запишат стая в хотела, която така и няма да платя, или "ядосването", когато мъжете са оставили по-малка сума, отколкото са предявили. Общо взето, тази Мадлен, която познавах никога не се бе ядосвала. Затова и подминах репликите с пълно, вбесяващо безразличие и поклатих рамене. Непозната ми ставаше все по-странна, но можех ли аз да обвинявам някого, че е странен, при положение, че най-вероятно аз оглавявах тази графа. И все пак имаше нещо, което предизвика сумати и въпроси и удивителни.

-Защо ли ми се струва, че в днешно време хората имат прекалено голямо самочувствие. Ти съгласна ли си?-нехайно попитах, но иронично повдигнах вежди и я погледнах с крайчеца на окото си, сякаш бе прекалено незначителна за вниманието ми.
"Просеше си го бейби"-гласът ми се обади, но този път не направих нищо, за да го спра.

Имаше право в думите й, но странно защо ли Ивон ги прие като пряка обида.. Добре, не точно обида, но нещо от сорта. Просто откри не само смисъл в думите, но и прикрит адресат. Това вече бе в пълното си право да я подразни, но нищо не се случи. Как така тялото й смееше да се обърне срещу нея? По-скоро характерът й го правеше.
- Ако под "хората" разбираш нас двете, то може би имаш право, но няма да изнасям дълга лекция относно моята персона на непозната като теб. Разрешавам единствено на себе си да питам толкова лични въпроси. - изрече замислено Сюуел. Намираше много правдоподобност в своите думи. Повече дори от тези, които преди миг бяха грабнали вниманието й. Те бяха изравнение с прахта под краката им в този момент.
Може би това я правеше малко по-самовлюбена и склонна към високо самочувствие, но кой можеше да я вини? Ивон си знаеше работа - не показвай що за стока си в действително и ще живееш. То от край време й бе като мото, което не очакваше скоро да загърби към миналото.
- Та защо не се върнем на някой от първите ми въпроси. - предложи тъмнокоската, приемайки предложението си за изключително точно попадение, казано в точното време, и освен това й звучеше доста примамливо като оферта.

-Не знам за теб, но не мисля да кисна тук цял ден. Имам си работа-нетърпеливо завъртях кичур коса около пръста си и се облегнах на стената. Излъгах. Нямах какво да правя. Нямах и къде да спя, но лесно щях да се облегна на някоя сграда и да склоня глава на земята или просто отново да се върна в бизнеса на стриптизьорка. Поне имах нормално жилище.

Все още бях безразлична към персоната, препечила ми пътя, но вече се прокрадваше любопитство и едва надигащ се шанс да не съм толкова груба и безразлича. Е, по-добре така, не мислех и не можех да си позволя отново да разкрия същността си пред някого, да разкрия що за странна птица съм, да разкрия, че всъщност съм една безлична душа, витаеща в още по-безлично тяло.

Склоних глава и когато заговорих, гласът ми се стори чужд, прекалено спокоен, дори интонацията не бе присъща за мен.
-Добре, нека започна първа. Името ти?

Как така се бяха обърнали ролите? Вече не Ивон командваше парада, а непознатата. Измисленият й свят щеше напълно да се срине в този момент. Май беше по-добре, че бе избрал по-малката беда. Проклети сериали... При тях престъпника нямаше право да задава въпроси, но нали ролите сега бяха разменени. Сега Ивон бе изкупителната жертва.
- Ивон. - произнесе сухо като се опита да сподави думата, обозначаваща името й, по какъвто и да било начин. Нещо, което никой не знае за нея - не обича да говори за себе си. Прекалено лично е. Смята неморално дори да си каже името и причината далеч не бе в прекалено строго домашно възпитание.
Ивон си имаше редица правила и първото, второто и третото важаха с пълна сила, а всичките до едно бяха - бъди невидима и не споделяй нищо относно себе си. Вероятно затова и в нея се появи внезапния порив за някоя лъжа. Можеше лесно да измисли име и дори при зададения въпрос в главата й изникна "Донатела". Беше го чувала някъде, в това можеше да се закълне, но не бе ясно, но някак наподобяваше на "дантела".
- Твоето? - попита още по-сухо, но този път ясно и отчетливо Сюуел. Нямаше да се даде толкова лесно. Какъвто и въпрос да й бе зададен, той винаги щеше да се връща към родната си майка.

Хъммм, Ивон, хубаво име госпожичке. Мислено се ухилих злорадо и дарих момичето с пренебрежителен, но и леко ироничен поглед. Забавих се с отговора, като по този начин само удължавах неловката тишина, която се стелеше и ни притискаше, и си итраех с търпението й.

-Сандра.
Естествено, поредният ми псевдоним, поредното име без тяло, поредното име, което отлично заблуждаваше. Не трябваше да се издавам, по абсолютно никакъв начин, а името бе нещо прекалено лично и ценно за мен. По подозрителният й поглед съдех, че все пак съм се издала и прекъснах очният контакт между нас, за да не види насмешката във физиономията ми.

Заиграх се с крайчеца на суичъра ми и отново чух гласа си, да задава въпрос:
-Кажи ми повече за теб.
Е добре, това не беше точно въпрос, но така или иначе замъгленото ми съзнание не можеше да роди нищо друго и отново се доверих на баналните реплики. Всъщност в нашето познанство нямаше нищо банално, но определено не бях фен на такива историйки.

Сандра. Това име съвсем не й вдъхваше доверие, но нима имаше начин, по който хем да играе неутрална роля, хем да получи всичко, което пожелае? Ивон просто трябваше да се примири, че щеше да остане с една непозната. Но вторият въпрос бе решила съвсем чисто и просто да го игнорира. Дори не заслужаваше вниманието й. Каква се очакваше да каже тук? Нещо от сорта на: "Населих се на Земята от друга планета, виновната съм за залавянето на поне сто бегълци и отнех живота на невинен човек"? Нямаше желание да споделя нещо такова. Освен това бе толкова лично. Вместо това използва странен подбор на изречения, които изречени като едно цяло й напомняха гатанка:
- Нямам минало, нито бъдеще. Само настояще. Нямам дом, нито семейство. Само себе си.
Самодоволна усмивка се зароди в нея, но с нищо не я показа. Ивон очевидно бе склонна да страда и от липсата на тактичност при изразяването на емоции или просто се страхуваше да ги изрази. Но наистина бе доволна от отговора си. Сега малката изследователка имаше над какво да помисли и по-добре да подбере следващата част от кръстосания разпит, на който я подлагаше, защото накрая сигурно до никъде нямаше да стигнат с тези подхвърляния на въпроси и отговори. Най-много да дадат още предложения за книга на тривиални или неочаквани въпроси по време на запознанство или пък да обогатят речника на телевизионните програми с бразователна цел.

"Странна е. Мад, изчезвай оттам веднага. О, забравих, ти няма къде да отидеш, нали така Мади?"
Мазните гласове в главата ми зашумяха и се съсредоточих достатъчно, за да заглуша нахалните им викове, тъпи съвети и болезнени реплики, които само сипваха сол в раните ми. Момичето бе странно. Но по такъв начин странно, че да ми хареса. Странно, но не извратено. Странно, но не плашещо...или поне не за мен. Странно, точно както ме бяха категоризирали още от четвърти клас, когато напсувах г-жата си, а всъщност гласно изразявах възмущението си от нахалните гласове, които чувах.
Не позволих да разчете обзелите ме емоции, но първо премислих думите си и чак когато се уверих, че гласът ми няма да ме предаде я заговорх отново, подпирайки се на стената и осъзнавайки в колко нелепа ситуация бах попаднала и колко по-нелеп бе разговора ни.
-Нима?-повдигнах вежда, но продължих-аз поне се гордея със завидно минало-звучах като баба ми, когато разказваше каква била като дете. Отметнах паднал кичур от косата ми и гримасата ми наподоби едно доста начумерено дете-хубаво е да не си правиш илюзии, че ще има кой да те подкрепи. Имам само себе си-не усетих как неволно бях повторила думите й, но не се смутих. Харесваше ми.

*сори за забавянето

"Не си ги правя, мила."
Ивон отново не позволи на мислите си да напуснат главата й. Това бе обичайно за нея действие, когато просто опитваше да остане незабелязана или да изглежда добронамерена и учтива. Общо взето това качество влизаше в употреба в много редки случаи.
- Струва ми се, че се опитваш да ми подражаваш, а? - заяде се Сюуел от чиста проба инат и опит за забавление. Поне това го можеше добре, дори и да не разбираше защо толкова тормозеше малката си новопозната. Вероятно просто трябваше да направи нещо, за да съживи малко разговора. Нали вероятно още дълго време щяха да мерят остроумието си, спорейки коя ще отстъпи, за да мине другата.
Разбира се, че Ивон можеше да улесни положението. Тя нямаше представа какво я очаква по-напред по тясната улица, докато Сандра, или както се казваше, очевидно имаше някаква представа. Може би Ивон също не би желала да се върне назад, ако знаеше що за стока бе там.
- Защо просто не продължим на твое напред и мое назад? - предложи тъмнокоската. Това звучеше като разумно предложение, но винаги имаше едно "но", което Ивон добави в последствие. - Само едно условие. Без нападения в гръб или други подли номера, освен ако не желаеш да вървя назад и да те следя зорко.

-На теб?-повдигнах театрално вежди и скръстих ръце-по-скоро бих умряла-това вече промърморих под носа си, но достатъчно силно, за да ме чуе и достатъчно тихо, за да остане с впечатлението, че не трябва да бъде чуто. Явно отново се връщахме към предишното темпо на разговор, борейки се за надмощие, а иронията и остроумието бяха единствените ни оръжия и защита.

И сега Мад? Какво ще правиш? Нима ще се съгласиш на предложението на жена, която те мрази?
Е, чак да ме мрази...започнах да разсъждавам мислено, но бързо премахнах гласовете и се съсредоточих върху настоящият момент. Обичах да правя така. Да се откъсвам от реалността в най-неподходящи и непреднамерени моменти и после отново да се върна, сякаш съм извършила някакво пътуване или преминаване между два свята. Кимнах сдържано на предложението й, което не бе в най-голямата си част в моя полза, но когато видях другият край на улицата, края, от който исках да избягам, край, който ми се виждаше като начало на Ада...с малки преувеличения.
Тръгнахме. Крачките ни бяха бавни, отмерени, или по-скоро моите, като гимнастичка, извършваща сложно движение върху въже, стараеща се да не падна, защото това ще се окаже пагубно за нея. Е, почти същото бе и при мен. С тази разлика, че не знаех, бога ми, за първи път не знаех какво може да последва. Обикновено хората бяха толкова предвидими, макар и аз да бях човек, но бе по-различно, докато това момиче просто ме изненадаше с промяната на настроенията и действията си. А момиче също бе слабо казано.

Някой хора просто не можеха да си признаят. Ивон бе свикнала. Може би наистина на моменти страдаше от великанско самочувствие, което трудно някой би сломил, но и бе простено. На всеки се случваше понякога и по някакъв начин да сгреши. Това си бе нейния грях.
- А сега ми кажи защо така доброволно се примири? Да не бягаш от нещо или някой? - попита настоятелно Сюуел, обръщайки леко глава, колкото да погледне момичето през рамо. Въпреки доброто й държание за това кратко време, тя продължаваше да не й вярва. Имаше си тайни, които предпочиташе да си останат такива. Бе хубаво да знае на що за човек помагаше? Не искаше проблеми и с малкото останали лица в околията, които все още смятаха, че имат пълен контрол над ситуацията и се опитваха да докажат себе си. Пълна загуба на време и проява на невиждана глупост.
- Ще говориш ли или ще продължаваш с потайнствата, Сандра? -продължи тъмнокоската, но този път не я погледна. Бе достатъчно, че бе поставила ударение на името, в което не вярваше да бъде реално съществуващо за тази личност. Това бе достатъчно и да се извлече представа за погледа й при изричането на новия въпрос. Повече Ивон не наруши тишината. Реши да остави сцената изцяло на разположение на следващото я момиче и поредните й измислени фантазии, представящи се за реалност, или поне една изречена истина.

"Хах, добре се нареди, Мад".
Злобното гласче изписка предупредително в главата ми и отново го приглуших с цената на силно главоболие и световъртеж. Никога не си обясних откъде чувах тези гласове, въобще бях ли луда или светът около мен бе достатъчно шантав и за двама ни. Нямах време да размишлявам надълго и нашироко за психическото си състояние. Въпросите на непознатата бяха много, настоятелни, нетърпящи възражения, нито възползване от лъжата, но вече не бях сигурна, че искам да се правя на недостъпна и да я засипвам с несъществуваща информация. Фалшивото ми име бе достатъчно, макар с всеки миг да се съмнявах, че госпожицата въобще се бе вързала.
Отметнах глава, но продължих да вървя, взирайки се напрегнато в мрака, опитвайки се да различа смътно очертанията на предметите.
-Право в целта.-думите ми прозвучаха остро, но аз ли бях виновна, че явно бе надарена със свръх телепатия. Не казах нищо, опитвайки се да огранича думите си до минимум и отново изстрелях поредният въпрос:
-Сега е мой ред. Знаеш ли, че си много потайна?