Преди около година в тайното убежище на Горските хора

Стъпките й кънтяха сякаш оглушително из цялата постройка по това време на денонощието. Беше около четири сутринта и единствените будни бяха Лоръл и Адам. Поне така се предполагаше и така излизаше. Огледа се за пореден път, докато стоеше на площадката на втория етаж на дървената къща, от тук не виждаше никъде светлина, освен беглото развиделяване на небето, което за момента си беше направо невидимо спрямо светлините на фенерите, които носеха със себе си двамата горски бегълци. За миг й се стори, че чува тихия звук на Нашественик в лагера, обаче миг по- късно забеляза един от големите генно модифицирани вълци, които сякаш патрулираха всяка вечер около лагера, отдръпвайки се от Вълчата част, която пазеха през деня от любопитни същества.
Кръвожадността им бе достатъчно всеизвестна и в същото време необяснима, че да не интересува особено много Душите и не ангажираше особено любопитство, а вниманието, което успяваха да привлекат обикновено им печелеше еднопосочен билет към лагера на горските хора, където обикновено намираха смъртта си, след поредния неуспешен опит да я разкарат от човешко тяло, а умираха и при успешни такива, за жалост, Лоръл бе изгубила първичните си познания за изтръгване на Душа от Приемник, които бе придобила, докато в самото й тяло се намираше един такъв нашественик. Успешно измъкнала се от смъртта сега си беше изцяло човек, но не можеше да каже същото за десетките човеци, които се опитваха да спасят.
Изкачи още няколко дървени стъпала, стигайки до третия етаж. Нейната крайна цел, сега достигната. Позволи си да надникне през пролуките на първите две врати, установявайки дълбокия сън на хората зад тях. Неспокоен, но все пак дълбок и може би удовлетворяващ. Надяваше се да е такъв, защото всички се нуждаеха от достатъчно енергия, за да преживяват дните. Да не говорим, че скоро щеше да им се наложи да атакуват отново някой град в търсене на лекарства от медицината на Душите, която беше толкова странна, че Лоръл изпитваше искрено любопитство към изследването им, макар то да се състоеше на елементарно ниво поради липсата на по- извисени изследователски уреди, а те и без това трудно си набавяха каквито и да са уреди.
Раздвижи дългите си, хубави крака към последното помещение, уповаващо се върху един по- дебел клон на вековното дърво. Направи знак на Адам, че може да се оттегли в почивка, докато настъпи пълната сутрин. Лоръл се спря пред вратата. Сви пръстите си в лек юмрук и почука по дървената плоскост, след което я бутна по- силно, правейки си път да мине навътре. Веднага след като прекрачи прага затвори вратата след себе си. Извърна се с усмивка към Артър, приближавайки се към импровизираното му ложе.
-Събудил си се.- констатира съвсем спокойно предводителката, клякайки, за да изравни нивото на очите си с неговото.- Доста сте се потрудили, за да стигнете чак до тук, от... пустинята, нали?- погледна го въпросително Лоръл кимвайки към обувките му, оставени до леглото.- Имаше червеникав пясък по тях.Очаквах да спиш повече.