Парка пред университета.

- Не! Ще ме видиш вече готова на сцената! - засмяно изрече и стисна ръката му леко. Усети погледите по себе си, когато тя просто се разхождаше с мъжката му тениска и летни чехли по улиците, но като цяло не й направи никакво впечатление. - Не знам кога е мой ред, защото цялата програма беше неорганизирана и едва сега ще науча, затова ... може да съм първа, а може и последна, но хмммм... няма как да не ме познаеш. - целуна го жарко по устните и му посочи пътя към мястото, на което щяха да се намират гостите.
Тя се мушна в една от съблекалните и започна да се приготвя за представлението.
- Боже, мислехме, че няма да дойдеш!
- И какво е това, с което си се облякла?!
- Ти си последна, с теб завършва програмата, да знаеш.
- А колко са номерата? - попита Сахара
- Седем.
Начупиха косата й с пяна и тя стана леко рошава, леко къдрава, положиха в нея някакво подобие на щипка-цвете, а одеждите й бяха в тон с цвета и като цяло излъчването му.
Прехапа леко устни, щом вече бе готова и с нетърпение очакваше да види лицето му, докато танцува на подиума...

Представлението щеше да завърши, когато слънцето вече бе залязло, а на него му трябваше най-най-важната клечка, ако можеше да се нарече важна сред тези танцьорки. Марк Пиер бе целта, а тя - стръвта.
Рен дори не подозираше колко близо до Марк е всъщност... щеше да принуди горкото девойче да прави неща, които не бива, без дори да се огледа, че той е там.
Изчакваше еуфорията от представлението да стигне своя пик, за да нападне и да остане незабелязан... Никой не го забеляза, никой не го видя. Той бе един от най-добрите, укриваше се с финес и никой не можеше да разбие тая бариера на успеха му.
Изродска усмивка се плъзна по лицето му, като видя едно голо дупе де се навира със зор в секси полите. Ммм... ако можеше да си достави малко удоволствие, със сигурност щеше да се присъедини към тях, кеке.
Представлението започна, както обикновено, имаше празни приказки от водещите, които представиха първите артисти - цяло стадо мадами, кълчещи се по доста специфичен начин и с доста изкушаващи дрехи...
Той успя да се провре в съблекалнята на Жанет и тъкмо когато тя подскочи, той я хвана за ръцете, преобърна я с гръбкъм себе си и притисна тялото й към своето - мммм... ароматът й бе божествен. Запуши устата й и зашептя в ухото й:
- Нищо няма да ти направя, просто ме слушай... Кажи ми къде е Марк Пиер и всичко приключва до там! Ако не го направиш обаче... боя се, че ще се наложи да ме придружиш насила.
Отпуши устата й, само и само тя да го захапе силно и да го изрита в слабините. При опита си да избяга обаче, той я удари и събори на земята. Сграбчи тялото й отново и този път доста по-грубо я притисна към себе си. - Говори!
- Не знам. А и да знаех, не бих ти казала нищо! - изсъска вухото на Рен глупавата танцьорка и направо го подпали от всякъде! Направо му идеше да я заблъска в стената... Честно!
- Кукло, нямам време за игрички, просто ми кажи къде е, за да не пострада хубавката ти кожа. - дланта му се уви около шията й и я пристегна така, че да не може да си поема въздух.
- Не.
Блъсна я силно към тоалетката, където тя си удари главата в ръба и по челото й се стече малка струйка кръв. ИДЕШЕ МУ ДА Я УБИЕ! И щеше наистина да го направи, целия се бе превърнал в кълбо от нерви, а сега тая лигла му съсипваше целия план. Рен извади една кърпа, напои я с някакво безцветно нещо, което девойката не можа да забележи и не след дълго тя вече спеше.
Повдигна я на ръце и тръгвайки бързо към колата си, я остави на задната седалка. В колата нямаше никой. Рен натисна газта и потегли на някъде, а пък цялата тази ситуация остана незабелязана от никого. Или поне Милър си мислеше така...

Някаква жена беше повикала полиция и съобщила номера на колата му, така че най-вероятно те щяха да пристигнат много по-скоро при него, отколкото му се щеше.

- И завършваме шоуто с нашата... ЖАНЕТ! - бурни аплодисменти... никой на сцената.

Тан- Там Тихата Песен беше състрадателно и отзивчиво същество. Милата усмивка на лицето му слизаше много рядко и за много кратко. Винаги, когато се сещаше за изгубилата се Либерум Оли, но беше намерил спасението си в прекрасната Лора... или той беше поне мъничко нейно спасение? Кой знае... Небесно сините му очи, толкова топли, нежни и помагащи. Отдалеч му личеше, че не беше способен да изпитва силна ненавист, емоционален, но не и палещ се. Тан- Там беше чаровен отвътре, красив повече вътрешно от външно и за човешкия свят, би бил наистина труден за възприемане, но днес, когато Душите бяха постоянно тук и наоколо... те просто бяха свикнали да бъдат добри и нежни един към друг.
Ръката му държеше нежно и деликатно нейната, докато повеждаше бавно и в същото време нетърпеливо Лора със себе си, очарован от красотата на парка... живота във всяко едно дърво и зеленината.
-Лора, Лора... трябва да усетиш зелената трева по крачетата си.- весело рече той, повел я към поляната, където тревата бе толкова добре и естествено поддържана. Леко росна, мокричка и приятна за стъпалата. Танц не в летен дъжд, дори по- хубаво... танц след летен дъжд.-Аз сутринта докоснах онова росно цвете в двора на дома си и то беше толкова нежно. Сигурно и тревата е такава.

Ентусиазмът му я заливаше цялата и докара поредната щастлива усмивка на устните й. Беше искрена и чиста като самата нея, която въпреки четирите години на нечовешки страдания и вътрешна борба със завладяващата й омраза, бе запазила своето предишно и истинско аз. Беше по-голяма, по-зряла, с повече отговорности на плещите си. Вече не възприемаше слепотата си като проклятие. По-скоро като средство да открие истинските приятели, което беше по-голям дар и от чисто нови очи. Да, искаше й се отново да погледне синьото небе, отново да набере букет кокичета, отново да види хората, на които толкова държи. Омръзна й са вижда света само чрез въображението си. Искаше картина, искаше да прогледне в действителността, да съзре онези малки детайли, за които не се замисляме, но неминуемо ги откриваме, ако затворим очи за няколко минути и отново ги отворим. Обаче при Лора затварянето на очите не траеше една или две минути, а цял живот.
Опита да се отърси от нахалните, прокобни мисли и отново се ухили срещу Тан-Там. Харесваше искреността му, харесваше наивния му начин на мислене, който имаше и тя, но не напълно, но най- й харесваше да изговаря името му. Повтаряше го постоянно, но на никого не му пречеше.
Пристъпи крачка напред и усети с голите си ходила меката трева. Откакто ослепя сетивата й се бяха изострили и можеше да помирише цветята наоколо, да чуе далечната песен на птиците, да чуе и част от разговора на двама души. Чу звук близо до себе си и предположи, че това е Песничката. Протегна ръка и улови неговата, стараейки се да запази равновесие.
-Тан-Там, тревата наистина е като цветето. Толкова е мекаа.
Последното го изговори блажено, наслаждавайки се на думите и усещанията си.
-Обичаш ли цветята?Обичаш ли кокичета?
Кокичетата представляваха нещо специално за Лора. Когато бе малка винаги правеше букети от кокичета, през ранната пролет и отстъпващата зима. Майка й ги обичаше. Тя също.

-Някоя януарска сутрин ще излезем да си наберем много много кокичета.- грейна лицето на Тан- Там.- Не, не, имам по- добра идея, ще ги насадим в саксии и ще си ги гледаме, нали?
В ръката си, която не държеше нейната и не чертаеше кръгчета с палчето си по опакото на дланта толкова добронамерено, той държеше пантовчиците й и своите маратонки. Сега усещаше по стъпалата си неизчезналата роса, предизвикваща усещането на живост в тялото му, което изглеждаше толкова огромно и масивно, че никак не пасваше с невинноста на характера му. Мускулестата му ръка прегърна през раменете Лора, спирайки я за миг да крачи през приятната полянка. Наведе се, внимаващ да не изгуби равновесието си, което често се случваше. Големите му палец и показалец откъснаха нежното стъбълце на една малка, горска маргаритка. Съвсем нежно, а после я издигнаха нагоре, докато разтваряше пръстите на нежната й ръка.
-Давам ти тази маргаритка, която е чиста и красива и нежна и прекрасна като теб, Лора. - въодушевено заговори Тан- Там Тихата Песен.- На предишната планета всички цветя пееха, но тези не искат... аз им пея, а те само слушат и се наслаждават егоистично.

Лора докосна ръката му и приятното чувство от близостта му я заля. Чуваше думите му, можеше да усети въодушевлението и позитивизма, които се съдържаха във всеки негов жест, всяко негово изказване. Позитивизъм, от който се нуждаеше, позитивизъм, който беше светлината в мрачния тунел на слепотата й. Тан-Там знаеше как да подобри настроението й, как да я накара да се усмихне, как да предизвика онези хубави чувства, които дълго време бяха хващали прах някъде из съзнанието на Лора. Беше й приятел и може би единственото истинско нещо в нерадостния й живот. Не я съжаляваше, нещо, което бе намразила до крайна степен през годините. Не я гледаше с умиление, не си казваше "О, бедното момиче", както правеха половината от населението на Тусон. Не бягаше от нея, не я третираше като нещо особено, различно и може би неприятно. Просто бе до нея и това й стигаше. Когато беше тъжна, Песничката стоеше до нея и я чакаше да й мине или я разсмиваше със своите истории. Когато беше щастлива се опитваше да направи неговия ден още по-светъл, макар това да не бе възможно. Тан-Там беше като пчеличка, която не събира мед, а щастие.
Лора стисна маргаритката за крехкото й стъбълце. Откакто се помнеше обожаваше цветя. И то не заради женска прищявка, а защото те я успокояваха. Аромата им, лекото им поклащане, когато задуха вятър, нежните им листа и ярки цветове.
-Цветята са добри, Тан-Там. Просто не всички хората са и когато някой лош човек направи нещо лошо на някое цвете, как ще се чувства то?Може би като мен.-жизнерадостният й тон спадна към тъжен шепот. Нима не страдаше тя, заради друг?Бяха откъснали стъбълцето й и тя никога нямаше да пусне своите корени в земята.
Притисна се по-силно към тялото на Песничката, търсейки безмълвна утеха. Ако го нямаше, щеше да се срине. Отлично знаеше това.

Големите, силни ръце на този по детски сладък мъж, да, той определено беше дете по свое му, малко и невинно, криещо се и незнайно защо попаднало в тялото на такъв грамадан, се обвиха около тялото на прекрасната, нежна, мъничка и невинна Лора, но толкова пострадала заради някого. И въпреки това, за разлика от другите хора, тя не му се струваше така отмъстителна и опасна и не защото не може да се защитава, Тан- Там Тихата Песен беше напълно сигурен, че дори без своето зрение, Лора можеше да защити себе си. В нея просто се криеше нещо чисто и любвеобилно, нуждаещо се от светлинка в деня си и от любов. Чиста, непокварена, детска любов, извираща право от сърцето, каквато се бе въплатила у Тихата Песен.
Топлината на прегръдката му действаше успокоително, а биещото му равномерно сърчице сякаш следваше свой собствен ритъм на живот, без да се нуждае да наранява, да съди другите и да мрази. Малко, невидимо същество, което не би нападнало никого, вербално или не, освен може би когато му се наложеше да защитава своето прекрасно цвете. Големия му пръст погали листенцата на малкото цветче, което беше откъснал.
-Съжалявам, цветенце, не съм искал да те нараня, само исках да зарадва своята Лора.- виновно се извини Тан- Там на растението, сякаш знаеше, че то може да разбере думите му и да отдаде последните си сили за малко щастие, преди да увехне.- Ти си толкова красива, Лора... и отвън и отвътре.- дланта му се долепи от ляво над гърдата й, търсеща усещането за нейното нежно сърце.- Не си ли щастлива?

Стана й приятно. Знаеше, че Тан-Там говори истината, той просто не бе способен да направи нещо толкова подло като да излъже. Лора отлично знаеше колко неприятна бе лъжата и не искаше да изпитва това чувство отново. Беше жена и подобни комплименти обикновено бяха изричани с цел да се омилостиви женското его или да се подхрани нечие самочувствие или просто за да повдигнеш нечие настроение, но сама преценяваше, че в този случай не бе нито едно от трите. Приятелят й, онзи, когото изгуби през четирите години на мъчения, често я описваше като паднал ангел. Обаче Лора не беше толкова чиста. Никога не каза за неистовата болка, която раздираше и тялото, и съзнанието й, болка, която бе на път да срине психиката й, болка, която доведе и омразата със себе си. Не бяха малко дните, когато Лора желаеше смъртта на виновника за състоянието й. Тези дни не искаше да си ги спомня никога, но те, като натрапник, се появяваха постоянно и й натякваха, че не заслужава дори да живее. Беше усетила бегло омразата и се опитваше да я заличи. Уви. Думите на Песничката само подхраниха съмненията й.
-Щастието е само миг. Мога ли да съм щастлива постоянно?Когато знам, че никога няма да прогледна. Не искам да ме съжаляват. Не искам и аз да съжалявам себе си и да обвинявам другите. Но се случи, Тан-Там. За момент, за момент, исках да убия със собствените си ръце виновника.
Лора наведе глава. Искаше да се отскубне от ръцете му, от топлото му тяло, да избяга някъде далеч. Не заслужаваше добротата му, не заслужаваше доверието му. Но ако избягаше, това значеше, че подписва смъртната си присъда. Живот без него не беше живот.
Остана заслушана в ритъма на сърцата им, в ритъма на природата около тях. Беше ли щастлива?В момента не. Но беше изпитвала щастие. Онзи вид щастие, който ни оставя спомен за цял живот. Спомен, който си делеше с някого другиго. С Тан-Там. Но той не знаеше. Откакто ослепя, спря да говори за чувствата си открито. Откровено.
Усещаше цветето зад ухото си, което й напомняше за веселите мигове преди минути. Посегна с ръка и го свали. Вгледа се в нежните листа и промърмори едва-едва.
-Приличаме си.

-Аз ще ти намеря някой ден лек, Лора.- обнадеждено рече Тан- Там и я погали по главата с голямата си лапа.- Ще видиш! Ние имаме развита медицина, сигурно на Произход- винаги говореше за тази планета с такова обожание.- ще намерят лек и ще го пратят тук на Земята и някой ден отново ще видиш цветята, Лора, и слънчевата светлина и най- красивите неща на планетата.
Намираше толкова много надежда в себе си, че ще може да излекува своето красиво цвете Лора. Нали беше лечител, лечителите трябваше да даряват радост... значи и той можеше! И щеше да опита, защото не съществуваше бариера в съзнанието му, която да го притискаше и да прекъсваше желанието му за нейната усмивка. Често я бе сънувал колко щастлива щеше да бъде, когато светлината подразни зрението й през клепачите сутрин или пък когато можеше да й покаже какво бе засадил в градинката пред дома й... или своят дом. Искаше да й покаже собствената й усмивка и колко сияещо красива му изглеждаше тя.
-Не бих могъл да те съдя, Лора... този човек ти е взел нещо много важно. Заложено е в нашата природа да търсим разплата, нали?- усмихна се Тан- Там Тихата Песен и ръката му се пъхна под коленете й, карайки я да се отпуска изцяло в неговите ръце... като бебе... или булка. Понесе я през полянката гордо, все още носеше обувките им, макар да му беше малко трудно да съумява да държи и тях и нея, той го правеше гордо гордо и гордо я разнасяше из парка.

Усети как краката й се откъсват от меката трева и полита във въздуха. Ръцете на Тан-Там я бяха обгърнали и й доставяха комфорт, опора. В лицето му винаги виждаше утехата, в слънчевата усмивка, в яркосините му очи, които бяха по-сини и от небето и в които често се взираше, питайки се какво крият. Той беше чист като утринна роса, умееше да я разсмива, както никой друг, караше я да забрави за нерадостната си съдба и в моменти на сантименталност и на самосъжаление, Лора се чудеше с какво го бе заслужила.
-Може и така да е.
Промълви несигурно. Не желаеше отново да подхващат тази тема. Беше й неприятно, връщаше я към онази част от живота й, която не искаше да си спомня никога, която се стараеше да забрави. Беше като рана. А Лора носеше нейните белези. Остави се в сигурните ръце на Песничката и започна да се смее, истински, от сърце, смях, здравословен и толкова нужен на хората. Той я въртеше, тя се смееше и смееше, докато не остана без глас. Вдишваше наситения с аромати въздух, чуваше гласа му и това бе един от онези редки мигове на щастие.
Минаха минути, може би час, Лора нямаше представа за изминалото време. Бе се потопила в своя свят и не й трябваха понятия като време и място. Бяха седнали отново на меката трева. Той й разказваше някоя от своите съчинени истории, които толкова й харесваха, а тя бе положила уморено глава на рамото му.