Гората.

Лоръл предпочете да не пристъпва напред и да открие присъствието си. Това й се струваше прекалено пагубно, особено когато можем да заключим, че в полето просто нямаше място за скривалища. Никакви! Тук- там изникналите житни класове и зелена трева се поклащаха в унисон под действието на вятъра, но не създаваха достатъчно добра обстановка за благоразположението на Лоръл. Тя имаше нужда от нещо повече и то не можеше да бъде предложено от едно голо поле, което Роуд беше определил за място на срещата. Велика среща, която не й вдъхваше доверие. Не смяташе, че водачът на една от най- големите групи може да е толкова глупав, че да избере толкова видно място и то толкова близо до цивилизацията, че да станат плячка за нула време на някоя скапана Душа.
В този момент, Лоръл не се чувстваше никак състоятелна в това, което върши. Все още не виждаше Роуд, нито някой от хората му. Можеше да разпознае отличителните им белези и да направи онзи таен знак, за който се бяха разбрали. Всичко беше повече от изпипано, оставаше само да не се подхлъзнат някъде и да дадат повод на Търсачите да ги заловят без време, защото това можеше да се окаже една огромна грешка, която можеше да унищожи останалата част от човечеството за нула време и то по вина на безразсъдното решение на водачите на трите клана. Все още нищо не беше сигурно за пристигането на Джеб и Пустинните бегълци, но Лоръл се бе натъкнала на червената песачливост по едно от дърветата, което автоматично я караше да си мисли, че е възможно те вече да са тук, но да не издават присъствието си.
-Прекалено тихо е.- констатира тя, извръщайки се към Адам, който се бе превърнал в един от най- доверените й хора.- Сигурно, Роуд не е успял да пристигне, или е бил заловен от Търсачите, което не е хубаво. Ще ги отведе при нас.

Виктор преднамерено и съвсем целенасочено пристъпи напред. В полезрението му имаше прекалено малко Души, за да успее да се вразуми и да изчака известно време преди да пристъпи към каквито и да са действия. Но в крайна сметка, Виктор не беше Душа, макар наличието на такава в себе си... той беше човек. Винаги можеше да го докаже при нужда, а такава скоро щеше да има. Крачките му бяха достатъчно шумни, за да накара няколко човека да започнат да се оглеждат и да викат по някаква си Лоръл, която и да беше тя. Не изгаряше от желание да я опознава, поради простата причина, че това можеше да бъде последното "здрасти" в живота му, ей така без време да остане без всички глави, които притежаваше, или иначе казано две.
Придвижи се съвсем тихичко към едно от по- дебелите и големи дървета, а дългата му и силна ръка напипа пистолета в кобура, но преди това нечие присъствие го прекъсна и го накара да върне пистолета на мястото му. Замръзнал, Виктор извърна само главата си, съвсем бавно и колебливо, за да не сгафи по- бързо, отколкото му се искаше. Погледа му трескаво затърси Марая, но нито тя, нито Норт или пък Сириус се виждаха някъде. Достатъчно добре скрити, че да не видят Карпович и да му помогнат при нужда.

Беше ме страх. Признавам си. Само при мисълта за огромното пространство, заето от търсачи, утешители и души, цялата потръпнах. Гледах да избягвам подобието на такива съвети или събрания, а и не беше трудно, защото по характер бях волна душа и не се задържах дълго на едно място. Пристъпвах бавно, крачките ми бяха леки, плавни, стараех се да бъда безшумна, за да не си навлека повече неприятности от ежедневната доза. Оглеждах се предпазливо, но не видях никого. И все пак...инстинктите на хората не бяха от най-добрите, затова разчитах единствено на късмета и голямата си уста, колкото да скалъпя някакво алиби, защото по дяволите съм тук.
Стигнах края на гората или поне частта, където дърветата оредяха и успявах да следя с поглед няколко силуета, които външно изглеждаха също толкова напрегнати. Пристъпих още малко и настъпах суха клечка, която се счупи с остър, хриптящ звук. "По дяволите". Въздъхнах примирено и тогава го видях. Обърнах леко глава и зърнах много, прекалено много близък, стоящ и гледаш ме право в очите. Бяха магнетични. Много. Не можех да откъсна очи, но след около една минута пристъпих от крак на крак, цащото крайниците ми се схаванаха от дългото стоене. Вирнах глава и се обърнах отново, но гласът ми все пак издаде интереса ми.
-Утешител, а?
Не бях виждала утешители от доста дълъг период.

-Ще ме виждаш особено често, когато стана Утешител на Душата, която най- вероятно ще напъхат в теб, ако те заловят.- обяви гордо гордо Виктор Карпович и вече по- спокоен се обърна, демонстрирайки цялото си величие.- Но този, който ще те залови, разбира се, няма да съм аз.
За миг се бе замислил дали да не го направи и да я предаде набързо на Сириус, който да се погрижи за приспиването и имплантирането й, но в следващия момент си припомни колко кофти усещане беше това и колко гадно щеше да се чувства с присъствието на Душа в себе си, докато не изчезне, в буквалния смисъл, от собственото си тяло или път не успее да надвие на Душата, имплантирана в нея. Можеше да пропусне спокойно целият този фалш и да й помогне да се измъкне преди Търсачите да са видяли осъществения му контакт с човек, какъвто беше и самият той, но Душата в него поддържаше илюзията за пълна достоверност на отличителните белези на другия вид.
Виктор се огледа добре, а след това се пресегна съвсем вяло, сграбчвайки непознатата тъмнокоса за рамото, а след това я дръпна към себе си, обвивайки ръце около кръста й невъзмутимо.
-Не си попаднала на правилното място днес и ако не се измъкнеш, ще бъдеш Имплантирана, както всички останали тук.

-Защо ми го казваш?
Може би това бе най-удачният и смислен въпрос от цялата бъркотия, която настана в главата ми. Казах ви, че не обичах да ходя по съвети, въобще не се интересувах от подробностите около всеки вид, просто ги избягвах и не си давах сметка на каква опасност току що се изложих. Бях просто човек, на дъното на веригата, и можеха да ме подхвърлят, да ме разиграват като кукла на конци. Истината ме удари възнак и леко ми се зави свят, но бързо се съвзех. Бях силна, все пак.
Любопитстовото в началото бе заменено със страх, който си личеше единствено в очите ми. Ръката на непознатия продължаваше да стои на талията ми, едва докосвайки ме, но думите ми караха кожата ми да настръхне. Не разбирах защо ми го казва? Нима го е грижа за една непозната или е просто побъркана душа, която търси най-ужасният начин да се самоубие? На контактите им с хората, било от такъв тип като нашия с цел предпазване, не гледаха добре и не само аз щях да загазя.
Мълчанието ми дотегна и повторих въпроса си вече леко ядосана.
-Защо ми го казваш? Помагаш ли ми или е някой свръх-извратен начин да ме заловиш?

Виктор беше наистина затруднен от сегашната ситуация. Какво трябваше да отговори на подобен въпрос? Или пък, дали не беше по- добре да я залови и да не я пуска, не, че другите Души се съмняваха в него, но все пак, щеше да е добре да подкрепи вида си като им предаде тъмнокоската. Проблемът, обаче беше друг- съвестта, макар да притежаваше такава в малко количество, щеше да го изяде от вътре и да го накара да се опита да извади Душата от тялото й, а тогава наистина щяха да го обвинят в убийство, това от своя страна си беше наистина пагубдно и май трябваше просто да я спаси още сега преди да си навлече двойно повече неприятности. Ала въпроса й, така зададен, беше труден за отговор и създаваше известни затруднения на нетренирания му мозък. Обикновено на това отговарше "защото те обичам", но в случая Мадлен не беше проститутка и той не я завличаше още по на дълбоко, така че тази реплика изобщо не вървеше в случая. Трябваше да измисли нещо по- оригинално на момента.
-Просто трябва да ми се довериш.- изтърси накрая Виктор, осъзнал, че всъщност няма как да подкрепи тезата си, а да издаде, че беше човек, можеше да се окаже огромна грешка, тя да побегне, да го издаде и да се занимават с него, а не с останалите хора в равнината, които дори не подозираха за присъствието на Душите, или поне така си мислеше Карпович.- Ако те лъжа, няма какво да загубиш и в двата случая ще те хванат и ще те Имплантират, но ако не лъжа може да те измъкнем от тук по особено безболезнен начин.
Усмихна се чаровно, продължавайки да се оглежда предпазливо, насам- натам.

-Просто да ти се доверя?
Възкликнах. Бях затруднена не по-малко от него. Досега, в скапания ми живот, който спокойно можех да сравня с празна консервена кутийка, смачкана и прегазена неколкократно, не ми се бе налагало да се доверявам никому, само на себе си. Живеех на свой гръб. Правех грешки на свой гръб. Доверявах се само и единствено на себе си и затова успях да оживея, като досаден плевел покрая някое хубаво цвете. Късметът ми обаче се преобърна и ме отведе на мястото на сигурната ми гибел, но не забрави да ми прати ангел-хранител, който май се олицетворяваше във Виктор. Смелих отговора му набързо, а мислите ми препускаха като лесни коне. Ако му се доверя, шансът да оживея намалява или се увилечава? Увеличава се, а и нямаше какво да губя.
Кимнах едва забележимо с глава и се огледах предпазливо, а все още бях близо до него. Държеше се с мен като типичен утешител, но не съвсем. Още не разбирах съвсем защо ми помага, но не трябваше да губим време в глупави и безсмислени разговори, затова приех истината, каквато и да е тя.
-Добре. По думите ти изглежда, че имаш план. Моля те, кажи ми, че имаш.
Вгледах се в лицето му, опитвайки се да разчета емоциите му и да разбера следващите му думи.

-Тук някъде трябва да минава стар път, който да води до шосето по малко по- заобиколен маршрут. Сигурен съм, че ще ми помогнеш да го намерим, а сигурно и знаеш къде се намира, едва ли сте дошли тук по шосето.- засмя се съвсем тихичко Виктор.
Явно се забавляваше със ситуацията, поне до някъде. Не можеше да признае, че е най- изобретателния тип в сферата на моментното измисляне на планове, но никога не беше късно да се научи и да превърна себе си в беглец, заедно с нея, а като се има предвид и че хич не я познаваше, беше идеален момент да я отведе със себе си и да осигури свободата на поне една добра душичка. Не, че Мадлен изглеждаше особено добронамерена, когато гледаше лошо, а Виктор вече изпита този поглед в началото, така че в момента си играеше на съвсем сляпо с нея.
-После ще избягаме към крайните квартали на Тусон.- осведоми я Виктор съвсем спокойно, сякаш нищо нямаше да стане, ако навлезе на територията на Душите, но преди да я чуе как протестира, той я метна на гръб и се огледа за последно.
Понесе я скорострелно, почти като чувал с картофи към въпросния път, някъде напред, макар да не знаеше точно къде на пред. Вървеше навътре към гората, където не срещаше жива душа или човек освен дребни животни.

Виктор ме метна на гърба си, а единственото, което можех да направя бе да го послушам и да заработя заедно с него в името на общата кауза. Движеше се наистина бързо, а аз се оглеждах и се опитвах да и спомня с подробности пътя и заобиколните пътечки. Не исках да ни видят, защото това щеше да значи смърт за мен, а навярно и за Виктор. Не по този начин исках да му се отплатя за внезапно изликналото милосърдие или наличие на съвест. Обвих врата му с ръце, за да не се изтърся на земята и му давах указания с ръце, мимики, жестове, а рядко с думи. Вървеше бързо, правеше големи крачки и мисля, че останахме незабелязани. Влязохме в нова, значително по-малка гора, която обаче щеше да ни осигури прикритие поне за момента. Стори ми се, че видях нечия сянка, но веднага отхвърлих тази мисъл и се съсредоточих върху набързо измисления план. Можеше да се каже, че в известна степен нещата бяха забавни. Не че забавлявах от сърце или щях да тръгна да се хиля като идиот, но предвид сеирозните обстоятелства пред които бях изправена, можеше да бъде и по-лошо. Да не би да имах някакво разтройство на нервната си система?
Огледах се още веднъж и долових лек шум. Щом аз го чух, Виктор също, затова въпросително го погледнах, а той ми направи знак да мълча. Сега вече и двамата изтръпнахме и се напрягах да различа силует в тъмнината. Напразно.
-Не спирай.
Бях кратка. не знам дали щеше да ме послуша, но това бе най-разумното. Ако спрем може да се окажем обградени, в най-лошия случай-вече хванати в нечии капан. Хванах се за него по-силно, а сърцето ми туптеше оглушително, заплашвайки да изскочи.

-Не можах да не спра.- прошепна съвсем тихичко Виктор, обръщайки се с лице към Сириус съвсем бавно и бутна грубо Мадлен на земята, поглеждайки я с отвръщение. Тряваше да накара Сириус все пак да се хване на театъра, който смяташе да изиграе импровизирано на момента.
Загледа се някак невиждащо към Сириус и миг по- късно фокусира погледа си върху него. Изглеждаше повече от добре, но вече на възраст от около 40 години, което не му пречеше да се движи също толкова бързо и пъргаво, както някога се бе движил човека в тялото, който работеше не веднъж за Карпович. Щеше да му е хиляди пъти по- лесно да застреля Сириус, ако беше напълно сигурен, че Марио Сказа не е жив, но такава вероятноост винаги имаше и шанса за спасение можеше да го осени съвсем скоро. Това пречеше на Виктор да тегли куршума на гадното търсаческо копеле.
-Хванах я преди малко и ще я заведа за възстановяване и Внедряването на Душа в нея. Реших да не чакам другите. Ще се върна.- някак безчувствено и равно изговори Виктор като една истинска Душа, която не е свикнала с човешките чувства изобщо.- Ако обичаш, аз ще продължавам, за да не губим време.
Виктор се извърна към Мадлен и намигна лекичко като й кимна с глава да върви пред него. Тайно се надяваше да не протестира много, защото Сириус изглеждаше достатъчно решителен, че да я по застреля без да иска уж.

Всичко се случи прекалено бързо. Озовах се на земята, грубо бутната от Виктор, който допреди малко ме уверяваше да му се доверя. И най-лошото бе, че аз му повярвах. Вгледах се в очите му, които сега излъчваха странна смесица от отвращение и злоба, която ме уплаши. Свих се несъзнателно, отдалечавайки се бавно от него. Фокусирах вниманието и очите си на другия, непознатия. Беше висок, на около 40 години, по моя преценка, но лицето му всяваше страх и някакво страхопочитание, респект ако искате. Той ме гледаше със същото отвращение и тръпки ме побиха. Бях в задънена улица. И двамата ме гледаха все едно съм предмет, плячка, чийто живот не струва нищо. Забелязах и оръжието, от дясната страна на непознатия и лицето ми пребледня. Знаех, че спасение няма.
Думите на Виктор потвръждаваха това, но когато се обърна към мен и ми намигна нямаше как вътрешно да не заликувам. Всичко бе театър, а аз нямаше да умра. Не се поддадох и лицето ми си остана каменно, не издавайки нито една емоция. Може би заради адреналина ми бе толкова лесно да контролирам чувствата си. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха и се опитах да си придам доста разтревожена физиономия.
Станах и тръгнах пред двамата, като се движех умерено, на места нарочно се препъвах. Устата ме сърбеше, но знаех, че в такъв момент е най-добре да си мълча, за да запазя живота си. Притесняваше ме факта, че непознатият ни гледаше с някакво недовери и нерешителност и се надявах да се върже на малкия спектакъл, въпреки че не исках да подценявам възможностите на един водач.

Виктор също някак притеснено гледаше зад себе си, където Сириус вървеше по- бавно, но все пак не спираше. Но всъщност изглеждаше доста по- заплашителен. Като човек, занимаващ се години наред с трафик бе усвоил онзи poker face, който помагаше в почти всички случаи. Беше леко отвикнал, но имаше достатъчно тренинг, че да не се изпусне по някое време. Не докосваше Мадлен по никакви причини нито пък я поглеждаше особено често. Очите му се рееха някъде нагоре безцелно, а самият той вървеше спокойно и свирукаше доста по- весело от нужното. На веднъж дваж се наведе и я задържа, когато залиташе, за да не падне и да не се нарани. Вече беше виждал как Търсач се беше държал с Човек и те определено ги пазеха доста да не се нараняват и повреждат, макар и намеранията им да не бяха достатъчно чисти, поне според Виктор.
За Душите дори най- лошото можеше да бъде овенчано с добра цел, стига да е правено от тях. Хората бяха меко казано жестоки според тях, но всъщност това, което те наричаха жестокост си беше чисто ежедневие и Виктор все още не възприемаше някои методи.
-Сириус, няма нужда да ходиш след мен, знам какво да правя, независимо от това, че съм Утешител.- сряза го лекичко Виктор и му хвърли един изпепеляващ поглед, а след това отново се извърна напред.
Чу как Сириус измърморва нещо зад него и стъпките му спряха, а продължиха след миг, но в обратна посока. Карпович само това и чакаше. Подхвана Мадлен под лакътя и я побутна напред по- бързо, имащ опасения, че Сириус ще се върне и тогава вече ще бъде наистина трудно да се измъкнат.
-Хайде, момиче! Следващия път няма да успея да го разкарам.- изръмжа недоволно Утешителя, карайки я да върви по- бързо, почти да подтичва.

Виктор крачеше прекалено бързо и трябваше почти да тичам, за да поддържам темпото му и да чувам какво говори. Продължихме по някаква пътека, а аз несигурно се огледах назад. От непознатия нямаше следа. Явно имаше голямо доверие в мъжа до мен или просто бяхме достатъчно убедителни, за да го заблудим и да се отървем на косъм. Страхът от току що случилото се още ме държеше, но хранех и някаква непонятна благодарност към Виктор. Все пак ми спаси живота.
Продължих да подтичвам, когато краката ми отказаха и се строполих на твърдата зема запъхтяна. Капки пот се стичаха по лицето ми и то най-вече от напрежение. Дишах шумно, борейки се за глътка въздух. Усетих, че той спря, и само протегнах ръка, за да го спра.
-Просто ми се насъбра. Много.
Гласът ми леко трепереше и несъзнателно бях повишила октавата на говорене. Опитах се да стана, но краката ми отказаха и отново седнах на рядката трева. Изругах тихичко. Мразех аз да съм безпомощната, аз да съм тази, която съжаляват. Цял живот бях обект на състрадания, но се научих да бъда силна и сега трябваше да покажа твърда воля. Опитах да стана втори път. Леко се замаях, но успях да се задържа и измъчено се усмихнах на Виктор.
-Ще вървим ли?
Трябваше да отидем в покрайнините по най-бързия начин. После не знаех какво ще стане, но важното бе да се разкараме от това проклето място.

Роуд прекрачи границата на голата равнина и гората. Не посмя да жертва хората си и да ги прекара през средата на полето, затова всичкото действие се разигра по границата на двата напълно различни свята, които предлагаха на градските бунтовници толкова възможности за скривалища и места, от които виждаха всичко. Тогава самият Роуд зърна и Лоръл. Стоеше между дърветата, ослепителна почти както винаги и с онзи блясък на решителност в очите си и изражението на изоставена дама в дъжда, или иначе казано- крайно разочарована. Но поради липсата на часовници, Роуд беше и доста назад с времето. Единствения часовник принадлежеше на Ивон, но тя се беше затрила някъде и в момента не беше никак на разположение на градските.
Ето това го дразнеше в тази особа! Когато му се приискаше да е негова можеше да я намери веднага, но в момента, в който му потрябваше за друго я губеше от поглед и не я намираше с дни, докато не му се прииска горе посоченото. Наистина същински парадокс.
-Роуд, онази мадама защо не е тук, когато решихме, че ще идва с нас?- попита някъде зад него Питър, който беше един от най- огромните представители на обществото им и може би най- силните, но не беше особено пъргав.
-Ако знаех, щеше вече да е тук.- язвително обясни Роуд без да се обръща, докато навлизаше все по- навътре.

Ивон познаваше Роуд твърде добре, за да знае, че не би рискувал нито един невинен живот, но това не означаваше, че тя би се примирила с разхождащи се хора наляво-надясно. В кръвта й бе да залавя всеки човек, дори да не правеше това по точното предназначение. Вероятно просто желаеше да даде урок на хората за тяхната дързост като обрече всеки дръзнал да напусне скривалището си на нова съдба. Разбира се, бе нужен малко такт, за да домъкне група Търсачи на това място. Никой не й вярваше, когато преди дни бе намерила групата на баща си, но тази... Те бяха нещо различно. Гонеха, преследваха и залавяха без да се интересуват от нищо. Бяха склонни да приемат дори истински Предател в редиците си, но пък добра примамка за интереса им бе още по-добра. Беше им обещала, че Роуд, водачът, който бяха търсили най-много, също щеше да бъде там и че бе готова да направи всичко по силите си, за да го заловят. Разбира се, всяка дума бе лъжа или поне отчасти бе така. Може би щеше да им даде да опитат, но нямаше да жертва Роуд, дори това да означаваше, че лишава вида си от неговите ненадминати способности на водач. Все пак без него градските бяха едно нищо.
- Не ми казвайте, че ви липсвах. Знаете, че няма да пропусна подобен сблъсък. - провикна се зад тях Ивон, настигайки ги с няколко ловки, но определено грациозни, стъпки, ако можеше да се говори за грациозност при вървене по толкова изникнали коренища и съчки. Не се притесняваше, че звучеше издайнически. Групата нямаше да напада, докато не получи знак, а това й осигуряваше достатъчно време да отбие ненужните от важните. Предостатъчно време, за да наруши обещанието си, което дори не смяташе да изречено наистина.

Роуд беше готов да се плесне през челото. Как можеше да е толкова несъобразителна? Не бяха толкова далеч от цивилизацията, че да си подвиква насам- натам, сякаш нарочно подвикваше на други Души, че иска да ги хванат. Прииска му се да я хване за хубавата, гъстичка кестенява коса и да я удари никак лекичко, а даже обратното. В такива ситуации поведението й не беше похвално. Но в повечето случаи Ивон помагаше, защото беше Душа и можеше да ги измъква без време, когато бяха на онези мисии за свършилите им запаси, а след тази среща щеше да отиде на поредната такава, защото наистина се разделиха с деветдесет процента от запасите си в Имението. Това не беше никак добър знак, предвид, че беше средата на месеца и съвсем скоро бяха ходили, а поради радиоактивността, не можеха да отглеждат нищо свястно на територията на града, а и то можеше да ги издаде без време. На Роуд му беше достатъчно напрежението от тази среща, по негова идея и идея на Лоръл, та не му се искаше да рискува и с подобни насаждения плюс напоителна система.
Извърна се ядосано към Ивон и й хвърли изпепеляващ поглед.
-Можеш ли да бъдеш малко по- шумна, маце?- попита я язвително той, правейки знак на останалите, които взе със себе си да се разпръснат из гората и да я подсигурят, обричайки себе си и Сюуел на беззащитност, поне до някаква степен. Приближи се до нея и целуна лекичко устните й, толкова приятни отново на допир.- Хубаво е от време на време да си мълчиш, Сюуел.

В първия момент Ивон потръпна за пореден път от тази близост, но бързо събра мислите си. Нямаше време, за да се губи в собствената си глава. Трябваше всяка секунда да бъде нащрек, защото определено не бе лесна задача да си от двете страни в един и същи момент. Търсачите знаеха твърде много за градските по нейна вина. Бе желала да спечели доверието им, но сега осъзнаваше, колко много бе застрашила бедните хора, за повече от които не си интересуваше. Общо взето щастието бе взаимно. Повече хора за Душите и повече правилни хора в човешкия лагер.
- Нима те е страх да признаеш пред останалите, че си по-добре в компанията на Душа? - подразни го Ивон, умишлено ровейки в раната. Не че бе особено голяма рана според нея, но за Роуд едва ли всичко бе толкова розово, когато бяха почти на открито, издадени по нейна вина вероятно и чувствайки се, че предава хората, докато гради някакви отношение с противника.
- Няма никого наоколо. Насочих ги в погрешната посока. - допълни след секунда, оглеждайки гората сякаш търсеше нещо, докато не намери леко възвишение, достатъчно, за да бъде видяна от тези, от които трябваше, в случай на нужда. Разбира се, сама знаеше, че в думите си има доза лъжа. Не само доза, а те всичките до една бяха лъжа. Не беше ги пратила в погрешна посока, никого не бе срещала дори. Сама ги бе довела до тук, откъде лесно можеха да заловят поне половината от оцелелите и досега изпокрили се. Погледът й срещна сенките, но побърза да го отмести, за да прогони всякакви съмнения от страна на Роуд. Можеше още сега да даде сигнал, но смяташе да изчака още малко.
- Е, какъв е планът? - попита, връщайки поглед обратно към Роуд.

-Той е тайна.- засмя се Роуд.-Аз не споделям всичко с Душа.
Беше решил да я дразни също толкова, колкото тя се опитваше да го подразни. Но в случая наистина смяташе да не й казва какво точно е замислил, макар да беше повече от очевидно, че единствената им цел беше да обменят няколко важни реплики с Горските хора, които за сега не се виждаха. Това беше цялата работа на мероприятието, станало толкова опасна сцена, или пък щеше да стане съвсем скоро за някои. Роуд подуши въздуха, докато не чу тихо ръмжене. Предположи, че е някой от онези мутирали зверове, които Лоръл разнасяше със себе си винаги, когато напускаше убежището си. Харесваше идеята й за мутирали вълци с големината на магарета, но му се струваше прекалено опасно да се занимава с генно инженерство, затова не се и опитваше да подстрекава своите съотборници към подобни забавления, все пак, не бяха високо интелигентен клуб, колкото и да му се искаше.
-Ще говоря с Лоръл, а след това ще трябва да нападнем някой краен квартал на Тусон, защото нямаме провизии вече.- напомни общо плана им Роуд.- Радвам се, че си се погрижила, но все пак разпратих всички да проверят.
Пристъпи напред към възвишението, почти подтичвайки към него, за да провери достоверността на мислите си, че това е Лоръл. Разговора с нея щеше да е наистина полезен за всички страни и щеше да им осигури толкова много като това как да се справят всъщност с Търсачите и всички останали новини около света на Душите.

Вероятно повечето няма да се върнат. - помисли си Ивон и бе сигурна в тези думи. Познаваше Търсачите отвътре и знаеше, че за тях сигурна дума нямаше. Бяха обещали да не действат без знак, но нима тя ръководеше всичко? Тя ръководеше едно нищо, колкот струваха и обещанията им. Да, Сюуел вече започваше да се съмнява във властта си, но още не бе късно за всяко действие, което да подпомогне поне половината. Повече я притесняваше Роуд, приближаващ края на възвишението. Твърде много показност, при това твърде късно. Защо й трябваше да измисля толкова евтин знак? Ще ви покажа някой човек. Някой. Не самият Роуд, за когото всички се разкъсваха с думи, хвалейки се кой е по-добър Търсач. Държаха се като хора сякаш всички бяха загуби контрола си над човешкото тяло и мисъл.
- Ти полудя ли? - едва не изкрещя Ивон в пристъп на ярост, че нищо не вървеше по плана й, избутвайки Роуд назад. Твърде късно, за да поправи неволната му глупост, единствено продължаваща неговата. Не искаше да приема противниковата страна, но ако й бе мил животът, то трябваше да бъде подготвена за тази промяна, но не още. Твърде рано за подобен обрат, а завръщащите се градски също не бяха от полза. Е, поне те можеха да останат скрити и запазени, ако имаха малко повече мозък, за да се скрият добре и да наблюдават от разстояние. Сигналът бе факт, макар и даден по случайност, сега се очакваше единствено Търсачите да пристигнат с подобаващия си финес.

-Сюуел, какви ги вършиш?- изръмжа Роуд по- високо, отколкото му се искаше, а това сякаш подкара някои от останалите да се приближат, защитавайки предводителя си, а други отстъпиха назад уплашени, част от вторите бяха предимно жени, макар също толкова жени да бяха и в първите, които се опитаха да се приближат, но Роуд им хвърли повторен, изпепеляващ поглед, който ги накара да спрат на местата си.
Въпреки това в очите на всички се четеше животинския инстинкт за самозащита, който прозираше също така и през всяко едно тяхно движение, макар да нямаха представа какво се е случило. Те местеха очи от Ивон на Роуд, а Роуд не можеше да си обясни поведението на Душата срещу себе си, рязката смяна на сезоните в настроението и начина й на общуване с него.
Тогава обаче той разбра за какво става въпрос. Усети няколко крачки зад себе си и най- вече пред себе си, където се намираше и Ивон, а пред него излязоха няколко непознати фигури с мътни от щастие погледи и сребристи ореоли около зениците, подсказващи, че са Души и не просто Души, а Търсачи. Роуд замръзна на мястото си, готов да посегне към кобура на огнестрелното оръжие. Кимна едва забележимо с глава на останалите да се измъкват, но те също нямаха тази възможност... от никъде!