~Кабинетът на Жанет - утешител*

Може би беше хубаво, че не назначиха Виктор Карпович за негов утешител, защото тялото изпитваше истинско недоверие към човека, бил някога в приемника му. Ето защо всички избраха по- добрия вариант, а именно Жанет- средно висока, тъмнокоса красавица със стройно тяло. Дръзко Желание градеше същинско доверие с нея и идваше с истинско удоволствие в приемните им часове. Особено, откакто започнаха истинските проблеми с Приемника и забравянето на части от дневните му занимания.
Носеше камуфлажни дрехи, макар и цивилни, каквито харесваше тялото му и чрез които го удовлетворяваше достатъчно и създаваше някаква връзка с него без проблем. Косата му беше разрошена, както я бе носил и човекът, не, че Дръзко Желание нямаше желание да я среши и приведе в приличен вид, който не говореше "току що се събудих, но съм готов да изпълним мокрите ми сънища". Цвета на косата му беше един нюанс по- тъмен, отколкото, когато се събуди, но това сякаш не го притесняваше. Лечителят Ларадор Проф беше обяснил, че това са напълно нормални промени за едно човешко тяло.
Прекрачи прага на приятния на глед кабинет на Жанет. Почука на касата на вратата, спомнил си, че е крайно неучтиво да влиза в чуждо помещение без да направи този човешки жест.
-Здравей, Утешителке.- поздрави я с усмивка Дръзко Желание и се настани на един от фотьойлите.

,,Работата на мислителя е да насочва, а тази на светеца - да пази в тайна откритието си'' - малка табелка красеше бюрото й.

Четивото в ръцете на Жанет очевидно беше доста "забавно" и от части разочароващо, защото бе отправила ироничен поглед към печатните букви и някак невярващо поклащаше глава при всеки по-изумителен детайл.
Колко интересни бяха някои хора! В стремежа си да "разплетат" една личност, започваха да правят множество предположения (вярвайки си, че са факти!), които в 90% бяха плод на собствените им мисли и действия... Небрежно подхвърли листите в чекмеджето си и смъкна бедра от дървеното бюро.
Тих звук разруши тишината в безспорно приятния кабинет на утешителката и само с думичката "Влез" бе поканила един от пациентите си за деня.
- Радвам се да те видя, Роуд. Заповядай. - остави го да се настани където пожелае и извади лист и химикал, с които щеше да запише най-важното и да сравни състоянието му със сеанса от последния път. - Очаквам с нетърпение да ми разкажеш как върви приключенския ти живот след имплантирането- от части шеговито изрече тя и в същото време сигурна в уменията си, че ще му помогне да се справи с каквото и да е(засягащо професията й).

-О, доста добре.- усмихна се Дръзко Желание. Беше свикнал да го наричат Роуд, пък и нали беше запазил името на приемника си като първо, така че не представляваше нищо не обичайно в случая и дори му се стори, че тялото реагира изключително благоприятно на този повик на истинското му име.
Роуд Дръзкото Желание се намести на фотьойла и погледа му попадна върху копчето. Голямото копче, което доставяше удоволствие на гърба и като цяла на цялото тяло с нежния масаж, който правеше интересното човешко изобретение. Поне в това отношение можеше да признае на хората, че знаят как да си доставят удоволствие, но едни подобни сънища го притесняваха и именно затова беше тук, както и за проблема със забравянето на определени фрагменти от деня, ала това не му се струваше толкова важно, колкото другото.
-Аз... такова, появиха се едни сънища свързани с Търсачката Ивон Сюуел.- започна колебливо Дръзко Желание. Приближи се към бюрото на Утешителката и опря ръцете си на него.- Неприлични сънища, сещате се.- зашепна Дръзко Желание.- Мръсни сънища.

Жанет стоеше спокойно и наблюдаваше Дръзко Желание, изслушвайки всяка една негова дума, прекарвайки я и преработвайки я през машинката си, наречена още мозък. Много интересно! Това беше първият й случай, в който душите се оплакваха от такъв род проблеми. От такива, каращи ги както да треперят от наслада и копнеят за среща с обекта на привличане, така и да се изумяват от новите чувства и самите емоции, бушуващи за пръв път в "тялото" им. Е... нормално бе да се случи рано или късно, затова Сахара бавно приближи лице към русия младеж, сякаш с цел никой друг да не чуе разговора им (което бе невъзможно, като се има на предвид кабинета й) и изрече тихо:
- Това е напълно нормално, Дръзко Желание...- за миг замълча, осъзнавайки какво представлява името му и това се яви като още едно доказателство за състоянието на пациента й. - ... сега се намираш в това тяло, което има такъв тип желания, вижда красивото, знае какво му харесва и какво не... Ивон Сюел е събудила твоите плътски желания и явно скоро ще бъдеш много по-привлечен от нея, отколкото дори си предполагал като душа, живееща на коренно различно място, но не се тревожи, както казах, напълно е нормално. А... - подсмихна се многозначително - ...най-вероятно много скоро ще осъществите фант... сънищата ти, ако тя изпитва същите неща към теб. - облегна се назад и се засмя сдържано. Можеше да си представи за една душа какво объркване е да изпита тези парливи усещания у себе си, но и това, както всяко нещо, трябваше да се приеме.
Според Жанет тези плътски желания, така първични и несъвършени (има ли съвършени неща?) в зачатъка си, бяха едни от слабостите у човека. Явно и у всички, намиращи се на планетата Земя, имащи чувства, виждащи и използващи само познатите за нас сетива. Те виждаха с очите си кристалния образ, чуваха с ушите си блажената мелодия, близваха предизвикателно с езика, подушваха приятното ухание на рози и докосваха страстно чуждата плът... И? Това дяволско желание да задоволят сексуалния си нагон бе толкова силно, толкова разрушително, че някои рядко издържаха. В същото време пък, нали хората се раждаха на земята с тези чувства и по този начин устроени, за да изпитват удоволствие...? Любопитно й бе, до каква степен щеше да се развие привличането на Роуд и дали той и Ивон щяха да се превърнат в една зашеметяваща (потребителите) двойка, или Дръзкото Желание просто изпитваше някакво си сексуално привличане към нея, което много скоро щеше да се прехвърли върху някой от множеството привлекателни индивиди, движещи се из улиците...

-Не, вие не разбирате, скъпа ми Жанет, това се е случило вече, те са сънища спомени на тялото.- заобяснява Дръзко Желание. Чувстваше се наистина нетипично, докато споделяше това, но знаеше, че няма защо да го крие от Сахара, тя щеше да разбере все някога, всички щяха да разберат, а факта, че е премълчал щеше да го накара да се срамува изключително много от постъпката си.- Аз изпитвам човешката обич към една друга Душа, която скоро ще пристигне на Земята.- погледа му се зарея за миг в празното пространство, докато си спомняше за това, колко много харесваше Душата, с която живееше на Произход и която харесваше толкова много, но наистина тъжеше за нея, когато замина за планетата на Огнените Цветя. Почти веднага се върна на земята, когато се сети, че трябваше да продължи разискването на проблема си.- Роуд май е... такова... правил онова с нея. Или поне с приемника й, не мога да кажа точно и сега тялото му пак иска същото и ме притеснява, по цели нощи я сънувам. Силно Усещане сигурно много ще се разсърди, ако разбере, че сънувам друга жена.
Роуд се облегна отново назад и натисна копчето, което правеше приятен масаж на тялото, отпусна се незабавно и въздъхна. Не му беше никак лесно да укротява всички тези хормони, бушуващи из тялото и те го изморяваха до краен предел.

Вътрешно Жанет възкликна изумено, ала на лицето й се изписа просто една приятелска усмивка, макар и хладна, както обикновено, и след няколко минутно разсъждаване върху изреченото от Дръзко Желание, тя се изказа:
- Това звучи наистина трудно, Дръзко Желание... Силно Усещане, сигурна съм, ще разбере положението, в което се намираш и няма да ти се разсърди, но нека помислим как би успял да... премахнеш тези мисли от тялото на Роуд... - говореше замислено и в същото време умът й тиктакаше, подобно някоя бомба и анализираше ситуацията. Опитваше се да намери пътища, по които да премине душата и открие лек... Ала как по друг начин щеше да се освободи от тези желания, освен отдавайки им се? Ако приемникът отново се отдадеше на Ивон, може би притесненията на душата щяха да стихнат? Така и двамата щяха да бъдат доволни, макар и леко ощетени. - Знаеш ли... единствения начин да унищожиш това желание е, като му се отдадеш. Може би ако позволиш на тялото да изпита отново тези усещания, както ти, така и то ще се успокоите и за известен период от време... - за миг спря. Известен период от време! Рано или късно сексуалното желание отново щеше да лумне у приемникът и това беше по-ясно от безоблачен, слънчев ден. Може би ако Дръзко Желание скоро се срещнеше със своята Силно Усещане, щеше успешно да "ликвидира" сънищата с Ивон? Проблемът беше, че ако се отдадеше на желанията, можеше връзката да стане дори по-трудно разбиваема! - ... всъщност не. Единият вариант е да оставиш тялото да се порадва на плътските нужди, да, но другият е да изчакаш своята любима Душа да се появи, а през това време да се опитваш да не обръщаш внимания на сънищата? Или да занимаваш с нещо друго тялото, да му създаваш нови, по -интересни и примамливи неща, които да занимават ума му, вместо жената? - вплете пръстите на ръцете си и въздъхна почти безшумно. - И в двата случая... все ще е трудно. Поне докато не се появи Силно Усещане.Знаеш ли... горе долу кога ще дойде? - попита утешителката.

-Тя ще пристигне след двадесет години.- засия Дръзко Желание.- Идва от наистина далеч и й трябват доста години, докато пристигне, но аз ще бъда преместен в друго тяло след износването на това.- предпочиташе да го нарича износване, отколкото умиране, защото наистина звучеше тъжно, макар тялото му сякаш да приемаше наистина добре подобни новини, сякаш беше живяло дълго време само и единствено с такива, не, че можеше да е друго яче, когато беше водач на цяла група от бегълци и то възможно най- опасните сред съпротивата, Роуд беше наистина не скромен към своята група, но пък Дръзко Желание приемаше това, стига той да разкриеше още нещо за местоположението.
-Мислите ли, че е най- добре да се отдам на желанието?- попита Дръзко Желание, не способен да реши дали това може да е най- доброто. Бузите му се обляха в червени цветове, почувствал се притеснен от мисълта за това да докосне по такъв начин една Душа.- Аз не знам дали ще мога да се справя с това... не съм уверен в себе си.

Повдигна вежди леко изненадана, а първичния инстинкт да прихне в бурен смях бе майсторски възпрян от душата и вместо това, с развеселен поглед тя скочи от стола и изтича жизнено до другата стаичка, в която явно търсеше усилено някаква вещ, защото Дръзко Желание можеше ясно да чуе изместването на вещи и недоволно пъшкане от липсата им...
В крайна сметка Жанет не след дълго се върна с някакъв странен пръстен на ръката си и часовник, който щеше да размята пред погледа му...
- Така! Сега ще направя нещо, което ... да кажем, ще ти помогне. - изрази се по-меко, отколкото трябваше и се настани в същото време удобно на малкото столче пред тялото Роуд. - Ти се отпусни... не мисли за нищо, а просто ме слушай.
Щом той послуша съвета й, Сахара повдигна леко кръглия часовник и знаейки много добре, че с това няма да постигне почти нищо, освен зомбиране на съществото, заговори:
- Мрак е обгърнал тялото си в сладострастната си прегръдка, а нощното небе е изпълнено с множество незабравими, медени загадки, наречени още звезди... Не знаеш къде се намираш, не, нямаш никаква представа, ала се чувстваш добре, въпреки странното напрежение, пълзящо като гърмяща змия по вените ти. Усещаш, че предстои да се случи нещо толкова непознато, колкото да преминеш от един в друг век... - усети, че Роуд се понася към светът, който му описва така приятно с тих, една доловим глас, нежен и мелодичен. - ... при теб идва жена, ти я познаваш... да, тя е прекрасна *Жанет знае ,че жената, която ще си представи, е именно Ивон*, но лицето й е обгърнато с червен шал и не можеш да различиш добре чертите й. Тя се приближава все повече и повече към теб с предизвикателната си походка и щом стига до тялото ти... Постава длан на едната ти страна, а устните й се впиват в твоите през плаща, езикът й навлажнява плата и докосва зъбите ти, а след това твоят собствен език и те бута внимателно към един от шезлонгите, където .... -
Сахара описа подробно цялата сцена на влюбените, утоляващи страстно плътските си желания. Дръзко Желание можеше да види, че самото тяло е щастливо, но... дали и той самият не се чувстваше така? Двадесет години бяха си беше дълъг период от време, а Земята бе планета, която предлагаше много, мнооого забранени и омайващо греховни неща и да не им се удадеш, си бе истинско умение...
*щрак* с пръстите си и успя да го изкара от малкия транс, в който бе попаднал. От една страна, както Дръзко Желание бе видял нещо ,което трябваше да види (xD), така и тялото бе получило своя дял, нали? От самата душа зависеше към кой път ще поеме оттук нататък.
- Как се чувстваш след това, което видя? - щом неописуемо страстното, любовно приключение на двойката бе приключило с последни замиращи въздишки, следващи незабравимото екстазно удоволствие, дамата - вместо да остане при Роуд, се изплъзна моментално от тялото му и потегли на нанякъде, приканвайки мъжа да продължи с нея, вероятно желанието му бе прекалено силно и щеше да го стори, ако Жанет не бе решила да сложи край на това сладко мъчение.
Прибра вещите, които бе използвала и се върна на мястото си. Погледът й се спря върху табелката, на която пишеше ''WC''. Русокоското можеше да използва тази врата винаги.

Картините изредили се в съзнанието на тялото и в това на Дръзко Желание бяха достатъчно силни, че да подразнят Роуд и да го накарат да се размърда някъде там от дълбокото ъгълче, в което се беше скрил и чакаше своят шанс за настъпление. Нима можеше да го дочака, когато усещаше колко се наслаждава Дръзко Желание на фантазията си с Ивон Сюуел? Това направо го побърка и го накара да се заблъска в стените на същото това съзнание, пречейки умишлено на насладата, която така и не дойде. Остави само объркване след себе си и отново притихна. Искаше му се да може да управлява отново ръцете си и да извади тази Душа от себе си, дори ако това значи да се нарани достатъчно, че да умре. Не искаше да вижда как Дръзко Желание се докосва до Ивон по никакъв начин, нито щеше да позволи той да изпълни съвета на Утешителката да го направи наистина.
Дръзко Желание се нуждаеше от известно време, за да се съвземе. Не можеше да почувства действията на Роуд веднага и всъщност единственото, което беше останало в него е лек световъртеж и главоболие, както и онова любопитство на малките деца към птичките и пчеличките и онези неща, които правеха, но мама и тате никога не можеха да обяснят директно. Той се усмихна на Жанет и без да казва нищо се изправи, тръгнал към въпросната врата, която го разделяше от мивката с приятната студена вода. Влезе и затвори вратата след себе си. Завъртя кранчетата и се наведе, умивайки лицето си.
А когато се погледна в огледалото забеляза бързо изчезващото сребристо отражение на Душа в очите си. Сърцето му заби като на уплашена птичка, хваната в ръцете на малко дете. Стъпка назад и още една, докато не изгуби контрол над човешкото тяло. То сякаш се движеше без негово позволение, а това продължи много зле. Роуд удари с ръка огледалото, разбивайки го на десетки големи парчета, едно от които му се струваше достатъчно, за да направи прорез на врата си, там където трябваше да се намира Душата. Целия затрепери, когато кръвта рукна от прорязаното място, а разреза не беше изобщо добър. Натисна дръжката на вратата, за да я отвори и да погледне Жанет с чистите си очи.
-Вие сте толкова лицемерни същества!- с презрение изговори Роуд, докато пристъпваше напред към нея със стъкло в ръка.

Погледът на Жанет се спря хладно върху разгневеното същество и с едва забележима иронична усмивка започна да се изправя грациозно. Лицемерни? Да отхвърли твърдението му - нямаше как, прие го, но не лично, а като прост, нелеп коментар, породен от бушуващите емоции и най-вече гнева на човека.
Сахара натисна някакво копче, намиращо се до бюрото и вратата, която бе леко открехната, стояща се зад Роуд се изтряска със зловеща сила и огромни, стоманени вериги завързаха тялото към тъмното дърво. Вероятно силата на мъжа щеше да се окаже доста по-голяма, отколкото Жанет дори предполагаше, но времето, за което щяха веригите да го задържат, бе достатъчно, за да измъкне стъклото от ръката му и да го остави на бюрото си.
- Работата ми е да утешавам душите. Ако "Лицемер" ти допада като прякор - нямам нищо против, Роуд. - никак не й допадаха излишните обяснения за дадени нейни действия, но като "утешител" май щеше все по-често да й се налага... - Длъжен си, да, колкото и да не ни харесва тази дума, тя е правилната, да приемеш душата... Аз също имам такава в себе си и много добре знам какво е усещането някой постоянно да се меси на места, които не трябва, да прави неща с тялото ми, които аз не желая. Хармония. Това е нещото, от което имате нужда. - погледът й - изгубил цялата си божествена енергия и напомнящ на две бездушни сини дупки, изследваше внимателно неговия, сякаш опитвайки се да прецени следващите му реакции. - Ако го беше приел, дори това безобидно нещо като транса, в който бе изпаднало тялото ти, щеше да ти достави удоволствие, да, на теб. А душата ти щеше да получи нещо като познание, но думата е прекалено неправилна. - веждите й се сбръчкаха недоволно и показаха едва забележими резки, наречени още бръчици. Забеляза дълбоката рана на врата и ръката му чак когато си свърши разказа и очите й веднага се ококориха - първичната й реакция бе веднага да хукне към малката стаяичка, от която само след секунди се върна с някакви шишета и памук. Проми ги, но осъзнаваше, че има нужда от шев! Ръката му имаше нужда от шиене! - Имаш нужда от лекар. - повика сестрата, чийто кабинет се намираше на една пресечка от този на утешителката и тя бързо се появи в него, зашивайки раната на момчето, преди упойката да го е хванала напълно... Може би чувството острата игла да пробива кожата ти не веднъж, а седем пъти, бе доста ужасно, но... И то приключи. Увиха зашитата рана с бинт и всичко приключи. Жената му обясни, че не трябва да го пипа или чеше, а единственото, което е необходимо да направи, е след три седмици да отиде да отрежат конците.

-Дойдохте на Земята и ни разбихте животите.- изкрещя Роуд, докато се опитваше да потиска контрола, който Дръзко Желание неимоверно се опитваше да му налага, макар и доста неуспешно. Човекът се задърпа от веригите, с които Утешителката го беше изиграла.
Усещаше леката слабост в крайниците си, макар да не беше загубил много кръв, та той дори не бе успял да посегне, за да извади Душата от себе си. Мразеше усещането тялото да не бъде негово и да няма шанс да се върне в лагера си, своят лагер от градски бунтари, макар те сигурно отдавна да се бяха изнесли поради простата причина, че залавянето му можеше да значи само и единствено тяхното залавяне също.
-Пусни ме!- изръмжа заплашително Роуд, усещайки как едната му ръка се измъква от веригите, а това можеше да означава нещо много лошо. В очите му блестеше онази решителност, която го правеше прекалено опасен, за да остане още дълго тук и може би най- доброто решение за Жанет щеше да бъде наистина да го остави да си тръгне.
Усети как китката му се освобождава, но все още не можеше да я измъкне изцяло и това действие му коства доста усилия. Благодарение на търкането на бинтовете във веригата, те се отхлабиха и кръвта отново започна да попива по тапицерията.
-Обещавам, че ще си тръгна и никой няма да разбере, че си ме пуснала.

Очите й обходиха нараненото място и стичащата се алена течност, при което недоволната физиономия веднага зае мястото си на лицето й.
- Да, така е. Голяма част от хората са на твоето мнение. - изрече съвсем бездушно и седна на стола си, продължавайки да го наблюдава с наглото, величествено спокойствие и горда, грациозна осанка. Да го пусне сега, бе равносилно на това а си сложи таралеж в гащите, а кой искаше подобно нещо? На всичкото отгоре работата й съвсем не бе да разбужда хората и потриса душите, на които се налага да помага. За първи път в целия си съзнателен живот попадаше в такава ситуация, но незнайно защо, напрегнатост липсваше!
- Няма да те пусна. - докосна копчето и веригите се притиснаха към тялото му, забранявайки му дори да се опита да се откъсне от тях. Беше невъзможно... - И ще чакам да се успокоиш колкото време е нужно. Ако ми омръзне, ще ти бия инжекция. - разбира се ,последното бе невярно, ала то й нямаше как да знае, защото в думите й се четеше решителност и такава истинност, че бе невъзможно да се усъмниш. - Единственото, за което съжалявам ... са чувствата ти към Ивон. - едва доловима, носталгична усмивка припълзя по лицето на утешителката, щом изрече тези думи, а напук на професионализма, в главата й изникнаха подобно бели петна спомени за неотдавна приключилото минало и множеството прекрасни мигове на една напълно объркана в чувствата си жена. Но това състояние не продължи повече от три секунди... След това отново спря очи върху Роуд и неговата дива, необуздана природа. Понякога наистина съчувстваше на тези хора, на които се налагаше да изживяват подобен ужас... борбата с това слабо същество изглежда бе опустошителна, а да бъде свидетел на не една, а множество такива войни, бе... страшно. Но и някак приятно!? [x_x]

Роуд остана меко казано като ударен от гръм. Ченето му увисна във въздуха и, ако беше анимационен герой, щеше да се удари в петите му и да се върне обратно на горе или пък някой Джери щеше да го върне, прехапвайки езика му съвсем целенасочено.
Тя съжалява? Тя съжалявала, разбирате ли? Как можеше да съжалява за чувствата на човек, който изобщо не познаваше и дори се опитваше да заличи, за да си живее онова Дръзко Желание спокойно и свободно, гаврейки се с желанията на Роуд и чувствата му. Това нямаше да го позволи, но момента на изненадата си беше наистина голям в случая. Дори не обърна внимание на пламенната й реч, за това как няма да го пусне и как ще му бие някоя инжекция в дупето, както правеха и всички останали де, нито пък на стягането на оковите.
Крайниците му буквално бяха увиснали, сякаш успокоени, но всъщност работата беше друга. Беше шашнат от последните й думи и се чудеше как точно се отговаря на подобни думи. Как можеше да съжалява за нещо, което не е нейна работа в никакъв случай? Ако можеше да се измъкне и ако Сахара не беше жена, Роуд щеше да забие юмрука си в коремната й област, карайки я да си изплюе червата.
-Луда ли си? Как съжаляваш за нещо, което не изпитваш ти? Долна...- довърши изречението си на чист руски език и сякаш това беше доста по- добре, отколкото да й каже в прав текст какво има намерение да направи с майка й и колко щеше да я ощастливи.

Веждата й се вдигна с един сантиметър нагоре, а погледът й се спря на ръцете, след това краката му ,за да прецени дали има нужда от още затягане. Хм, все още не.
- Дали съм луда си е доста спорен въпрос, точно както и това дали изпитвам нещо или не. - всеки медиум, докосвайки се до обекта на "разкриване" разбираше дали мислите, дали чувствата му, затова си позволяваше да прави коментари, които в други ситуации, каквато изглеждаше и тази, биха били нелепи. Но нямаше намерение да му обяснява, че греши (греши?!), защото не бе в природата й. Всеки опит за оправдание показваше нечистата, гузната съвест на човека, а тя не страдаше от такава... Или поне не в случая. - Рядко говоря празни приказки. - бяха единствените думи, излезли от устата й по този въпрос, след което промени коренно темата. - Прекалено избухлив си... една инжекция за приспиване е достатъчна в случая, за да помогне както на мен, така и на Дръзко Желание. И смятам да си помогна с нея. - каза, решила се, че ще използва този метод, защото всяко нещо си имаше граници, а той ги прекачи. Докосна с показалец копчето, което преди малко го бе залепило за вратата и пристегна веригата около тялото му, за всеки случай... След това се изправи с котешка грация и тръгна към другата стая, в която намери иглите и лекарствототръгвайки към Роуд. Следеше с поглед мимиките му, слушаше внимателно думите, без значение дали разбираше някои или не, не бе сложно да се досетиш какво означават \xD\. - Какво мислиш за руското кино? Не е ли невероятно? - попито го с привидно любопитен тембър, докато наблюдаваше вече спринцовката и сякаш преценяваше дали е нормално количеството на лекарството в нея. - Точно както френското, хм...

При вида на спринцовката, Роуд почувства колко близко беше до бягството. Всъщност, не почувства това, а ужаса от забиването на иглата в плътта му. Този ужас сякаш беше достатъчен, за да отскубне ръцете си от веригите. Бяха достатъчно силни и дълги, за да уловят Жанет и да я обгърнат здраво, обръщайки я с гръб към него.
За части от секундата помисли, че няма да успее.
Няколко части от секундата, които му се сториха като цяла вечност достатъчно време, за да събере смелост и сили да надвие над утешителката. Не можеше да й позволи да го приспи и Дръзко Желание да надвие отново. Трябваше да се измъкне от тук и да намери Ивон. Само тя можеше да му помогне със съчиняването на правдоподобна история за липсата на Дръзко Желание, само тя можеше да му каже как да се отърве от Душата в тялото си.
Силните пръсти на Роуд изтръгнаха спринцовката от ръката на Жанет и я забиха почти яростно в рамото й, инжектирайки течността в системата на тялото й.
-Съжалявам, при други обстоятелства щях да остана дори и за чай по английски.- прошепна в ухото й Роуд, докато я пускаше нежно да се сгромоляса на пода и по възможност най- безшумния начин.
В главата му забушува същинска стихия, но Роуд притихна. Наостри уши, за да чуе дали някой не идва. Но тишината беше толкова тиха, че му се струваше оглушителна по свой собствен начин. Пое си дълбоко въздух и се вгледа в копчето, което управляваше веригите. Някак си трябваше да се добере до него, за да се измъкне или да се промуши, обаче Дръзко Желание така си беше похапвал, че Роуд сигурно беше качил няколко килца отгоре.

Всичко се случи толкова бързо, че преди да се обърне, вече се сгромолясваше на земята [машината беше за смяна : D]. В главата й се образува огромна, задушна виелица от пясък, прахоляк и мъгла. Чувстваше се така, сякаш пропада в някаква тъмна дупка, не усеща нито къде стъпва, нито какво докосва... Нямаше нищо друго, освен тяло и летеж, но надолу - подобно страховито чувство нямаше, наистина! Тъмнината обгърна съзнанието й, а тя се строполи на пода, удряйки доста по-силно от очакваното за Роуд главата си. Невероятно чаровни алени капки кръв се стекоха от единия край на челото й, плъзнаха се по очите, минаха по страните и се изгубиха в устните й...
Гледката беше умопомрачителна, наперената утешителка, мислеща си че знае и може всичко в професията си, сега бе "изхитрена" от човек с душа в себе си, борещ се със собствената си същност, знаещ че трябва да направи нещо, и в същото време чувстващ се в безизходица.
Всяка ситуация, независимо в коя сфера, трябваше да се оглежда от различни ъгли, за да няма подобни последствия. Това си беше чист провал в кариерата й! Да му помогне? Та тя го натика в устата на мечката!

- Твоята работа е такава, че трябва да служиш на клиентите. Ако искат да танцуваш още - ще танцуваш! Ако искат да пееш, ще пееш! Ако искат да правиш и други неща - за голям бакшиш и тях ще правиш! Махай ми се от главата сега!
Единственото нещо, което я държеше на това място, бяха танците и самите средства, които получаваше за тях. Отношението на хората обаче бе най-мизерно в тези части на Александрия, където явно уважението към жените бе по-нищожно и от прашинките във въздуха. А може би тя никога не би разбрала техния начин на мислене и живота, който водят? Ако кажем, че го отхвърляше, щяхме да сгрешим, но в същото време не можеше да го приеме... Не и за нещо напълно нормално.
Вървеше бавно по пясъчната ивица към дома си, а нежните морски вълни плискаха краката й, бедрата й и се връщаха обратно към басейна, от който се появяваха, малките й ходила потъваха и оставяха след себе си дълбоки следи в пясъка, но водата грижливо ги отмиваше и запазваше само за себе си... Сграбчване - силни мъжки длани хванаха толкова силно и неочаквано тялото й, че бе трудно да се опише с думи . Стенание - висок, лишен от всякаква мелодичност писък се изтръгна от гърдите й, преди за последно да зърне залеза на огромното огнено кълбо зад пъстрия небосклон. Издърпване - отново тялото й се сгромолясваше на земята, а някой друг бе отговорен за това. Мъжът дърпаше слабото същество към колата си, без дори да се съобразява с това, че белезите и болките от това влачене ще бъдат не малко. Заключване - остана заключена в някакъв килер, в близост до плажа, а все още не знаеше кой е причинителят. Можете да си представите как един човек, тепърва свестяващ се от подобно падение, се намира в някакво затворено, едва допускащо въздух и тъмно място, напълно непознато и със сигурност неудобно! Насилие - Следващото нещо бе рязкото и грубо проникване на мъжа в тялото на Сахара и бурното съпротивление на Жанет, похот и алкохол бяха вплели сребърни нишки в едно и разрушителната сила, която имаха, се стовари точно върху танцьорката, да докосва перфектното, недокосвано от мъж преди тяло на момичето, бе така, сякаш играеш в огъня, без да се опарваш... Отвратителната му уста, от която лъхаше смрадлива миризма на алкохол, целуваше раменете и гърба й, а след това я обърна с лице към себе си и ги впи като удавник в сламка, в гърдите й... - ако някой чуеше жалните писъци, вероятно щеше да съжали крехкия живот на пострадалата жена, ала явно всеки имаше своя собствена съдба, която макар да не бе единствената водеща сила в живота му, беше достатъчно силна, за да нанесе дълбоки рани, с които сам човекът да се справи. Без лекар. Без лекарства. Без чужда помощ.
Тялото й се бе сковало от непрофесионално забитата игла в рамото й и допълнително лекарството, сложено на това място... Погледът й бе все още мъгляв, а щом огледа помещението, с усмивка установи липсата на Роуд.
- Догорелия ден над гората, нека само кърви като рана... - бяха единствените думи, излезли от устните й.
***
Напусна помещението.