Преди няколко месеца на полето на Изследователския център...

Скитосваше с мотора си вече от няколко часа. Беше решила да излезе от импровизираната си временна бърлога, защото провизиите й бяха към привършване. А беше сама.
От месец насам се отдели от групата. Искаше да остане известно време сама със себе си и да помисли. Не че имаше върху какво да мисли. Животът й беше предопределен – да продължи напред с Градските бунтари и… точка. Минало нямаше, върху което да разсъждава и да анализира. Е, имаше, но не изгаряше от желание да се потапя в спомените. Вярно е, че всички те й повтаряха, че е герой; че е постъпила правилно, като е убила родителите си, защото те не биха искали телата им да се експлоатират по този долен начин; че фактът, че не пророни нито една сълза не я правеше коравосърдечна и… най-вече отвратителен човек. Просто не беше такава. Не беше мекушава, защото в противен случай сигурно тялото й щеше да носи някакво изключително странно име и някой друг да го използва вместо нея, докато не се изтощи напълно и после да го захвърли на бунището като развален хладилник или скъсана чанта.
Беше твърда.
Беше боец.
O, да. Беше повече от добър боец и не се оставяше някой друг да я контролира.
… не и против волята й.

А сега.
Тази топла вечер беше идеална за разходка из природата. Работата беше там, че не възнамеряваше да се отдаде на Майката Земя, а по-скоро на едно от онези полета, на които Душите отглеждаха своите култури. Опитваха се да приличат на хората, но нямаше как да стане. Да, обладаваха техните тела и по този начин приемаха техния облик, но това не ги правеше човеци. Оставаха си отвратителни твари*, които можеха само да навредят, отколкото да помогнат. Та с какво можеш да бъдеш полезен, когато заместиш някого в живота и дори в неговото собствено тяло.

Вървеше напред и оглеждаше слънчогледите. Нямаше да й свършат никаква работа, затова даваше направо без да се спира. Опитваше се да не вдига много шум, като стъпва по-внимателно, но по земята имаше изпопадали листа и под натиска на тежките й кубинки изхрущяваха глухо.
И все пак не се предполагаше да има никого тук.
Вече беше тъмно и Душите отдавна бяха приключили работния си ден. Освен да се натъкне на някой друг човек, не разполагаше с особено голям избор за евентуално настъпили ситуации. И тогава чу тънък женски глас само на около десет метра от себе си.
По тялото й полазиха множество неприятни… и приятни тръпки. Шестото й чувство й подсказваше, че се е натъкнала на Душа, което значеше само едно – тази вечер щеше да празнува. И щеше да добави още една жертва в списъка си. Четвърта.
Извади ножа си от дясната кубинка и зае нападателна поза, а след това бавно започна да се приближава, като се стараеше да не издава почти никакъв звук.

Само за секунди нещо освети лицето й. Фенерче.
Последва приглушен изплашен писък.
Лана изпъна дясната си ръка назад. Това беше нейния подход при нападението.
- НЕ! – изпищя младата жена, стояща пред нея, при което русокоската се стъписа. Не очакваше точно такава реакция от една Душа, а определено беше една от онези твари – виждаше го в очите й.

*Лана изпитва силна омраза към Душите. За повече информация прочети героя.

Не можах да продължа по-дълго, сори ...

К…
Какво?
Какво, по дяволите, става тук?
Е, не беше особено сигурна какво точно се случи, но едно знаеше – хванаха я неподготвена. Стъписа се при писъка на жената и я изненадаха… в лице. Което си беше още по-зле, между другото. Сега можеше да бъде мъртва. Или дори по-лошо – в нея да живее една Душа и да използва тялото й, докато функционира правилно (а то беше добре тренирано и щеше да издържи по-дълго, отколкото й се искаше).
Но тя беше жива.
А Душата лежеше до нея.
Нямаше време за губене.

Скочи на крака по най-впечатляващия и акробатичен начин, при което с още няколко ловки движения се докопа до скъпоценното си оръжие. Вярно е, че в тъмното не можеше да вижда, но затова пък всичките й други сетива работеха повече от отлично. Дори и в разгара на женска битка, успя да чуе къде пада ножа, за да може да разчита на някаква по-добра защита, ако й се отдаде възможност да стигне до нея, разбира се.
Насочила металното острие към жената, която сега беше седнала на твърдата земя, Лана се приближи до фенерчето, което Душата беше изтървала, когато й се нахвърли. Все още светеше. Русокоската го вдигна бавно от земята, като същевременно не отместваше поглед от врага в нейните крака. След като беше на сигурно в ръцете й, го насочи към жената, за да може по-добре да се вгледа в очите й. Нещо я беше разколебало и просто прецени, че ще е по-добре да провери, преди да направи каквото и да било.

За първи път от години насам инстинктът й я беше подвел.
По дя-во-ли-те.
По дяволите!
Наистина беше човек, а Лана бе толкова убедена, че пред нея стои Душа, че дори се смути, когато не забеляза признаците на паразит в очите на жената пред нея.
Щеше да убие невинен човек…
Не, това вече не би могла да си го прости. В никакъв случай. Никога.

Примигна още няколко пъти, за да се увери напълно, че пред нея не стои Душа, а напълно нормален човек, каквато беше и тя (ако можехме да кажем, че е нормална, разбира се). Смръщи вежди, докато мислеше как да започне с… извинението може би? Нужно ли беше? Не. Щеше да разбере.
- Тук се разхождат много Души. Трябва да внимаваш. – каза и присви очи преценяващо.
И все пак шестото й чувство никога не грешеше.
Имаше нещо гнило в цялата тази работа…


аа..не се притеснявай ;D