Входа на скривалището;;

- Красота... - въздъхна някак блажено Жюстин, докато наблюдаваше с нескрито обожание местността, до усеща пустинния пясък между пръстите си, малките песъчинки, лепнещи по кожата и навлизащо в устата и очите й... Тази сладостна забрава не можеше да се сравни с нищо друго на земята, нито с полета на птиците, нито с бега на жребците.
От прекрасния си унес бе изтръгната грубо с мисълта за неприятния, арогантен и себичен мъж, с когото вероятно щеше да пътува наоколо, за да търси "нещо", което ще разбере от него. Прокара галантно пръсти през влажните си, буйни гриви и въздъхна раздразнено. Аристократчетата бяха с вродено чувство за закъсняване! Усещаше как цялата тази история с издирването щеше да приключи много зле и да сложи край на добрите й взаимоотношения с всички... И все пак... "спокойно, закъснява със само пет минути" опитваше се да й въздейства някакъв тих глас, ала едва ли имаше голям успех...

-Не, не, не! Никъде не ме пращайте с нея!- последно се помоли Алекзандър, преди да бъде изкаран на пряка слънчева светлина. Не би понесъл няколко дни под гадното слънце, камо ли нещо друго.- Предпочитам да ме пратите с някой търсач на мисия. Ще умра млад, още преди да съм спал с всички жени тук!
Жалванията му бяха прекъснати от скърцащия звук на зареждане на пушка. Само един имаше пушка тук и това беше Джеб, а той не се колебаеше да я използва, което и накара Саша да се промъкне през входа навън бързо като гепард. Изостави зад себе си няколко сърдити лица и също толкова развеселени от цирка, който им бе спретнал. Защо просто не го назначат за пещерен шут и да се приключи с това работене? Много ненавиждаше самата идея да се движи из пустинята втори път, след първия, в който мъчително бе пристигнал почти умрял до тук.
Ранните... или пък късни, слънчеви лъчи заслепиха погледа му и го накараха да залитне лекичко, докато носеше "менците с вода". Успя да запази равновесие и изравни тялото си със стартовата линия на това на Жюстин. Хвърли един бегъл поглед от високо...
-От сега да знаеш, че тръгвам с нежелание ии обичам да пия много вода.

Погледът й се спусна с насмешлива нотка по тялото му, докато той се приближаваше и поклащаше, подобно преполовил три бутилки силно уиски дядо.
- За разлика от теб, аз нямам проблем с вършенето на физически труд и тръгнах с желание... Но мързеливото ти присъствие със сигурност ще превърне част от така нареченото нещо "мисия" в пълен провал! - грабна едната кофичка с вода, която бе предназначена за нея и го погледна сурово за няколко кратки мига. Той какво, щеше да й изпие й водата, да й среже нервите и накрая, за капак, да мрънкоти на главата й ли или какво!?
Жюстин повдигна отчаяно глава и въздъхна; Бог искаше да изпита търпението й, точно така! Прие като предизвикателство за нервите си тази неприятна компания и изправяйки се светкавично, тръгна напред. - Тръгвай, мързел, че колкото по-бързо, си свършим работата, толкова по-бързо ще се лишим от присъствието на другия! - направо му съобщи, че не го понася и тръгна гордо напред, без да се замисля за нищо друго. - Аа, какво търсим всъщност? -чак сега този въпрос разцепи главата й и тя се извърна бавно и някак намусено към Саша.

Саша я изимитира, докато тръгваше след нея. Още от сега му се струваше трудно да стъпва по нагорещяващия се пясък, не можеше да се говори за средните часове на деня, когато слънцето безмилостно щеше да грее върху гърбовете и главите им и тъмнокоските щяха да се изпържат. Добре, че бе запазил част от русото в себе си и може би щеше да се отърве с един слънчев удар по- малко от госпожицата пред себе си.
-Не мога да ти кажа.- съвсем спокойно оповести Алекзандър, това руско, нарцистично чедо, докато крачеше редом с госпожица Жюстин, чието име определено щеше да му отнеме време да произнесе. Но това му беше хубавото и изпитваше силна привързаност към името й.- Това е секретна тайна, ако ме разбираш.- намигна Сашко и намести раницата на гърба си.- Джеб каза да пазя тайна и на теб бих ти я казал в мнооого краен случай, маце.
Изкуши се да я плесне по дупето, но за миг се замисли дали ще е добре да получи шамар още първия ден и то още преди да се скрият зад ъгъла. Да, определено си заслужаваше, за да пипне това дупе. Ръката му се засили, но удара представляваше по- скоро засилване, но след това вместо да я тупне, ръката му я стисна не толкова леко, а това бе приятно усещане за дланта.

Успя да я раздразни само с думите си, отказвайки да й каже за какво, аджеба, е излезнала с него- малоумника, но онова, което последва... О, небеса! Беше толкова страшно, колкото цунамито в Токио! Да си позволи да я ощипе по задника!?
Обръщайки се с рязка, светкавична бързина, тя му плесна един такъв огромен шамар, оставяйки червен отпечатък на пет пръста по бузата му, а след това го ритна и събори в пясъка, поставяйки колянце на гърдите.
- Виж какво, руски задник такъв! Първо, дръж си отвратителните, покварени, мръсни и проказни ръчички далеч от мен, освен ако не искаш да ги изгубиш някъде в пустинята! - с едно изключително бързо движение извади тънък нож от бедрото си и го насочи към врата му. Сребристото сияние на малкото оръжие предаде страхотно чувство на Жюстин. Как да ви кажа... изпита същински екстаз, а физиономията му беше просто безценна! - Виждаш ли го? Ще режа всеки един пръст бавно и мъчително, м? Внимавай, Сашко! - скочи рязко и тръгна напред, все още горяща в кашата на собствения си ад от гняв и отрицателни чувства.
Краката й потъваха в нагорещения пясък, а раздразнеността й се усилваше неимоверно... как можеше съдбата да е толкова лоша?!
- Говори, глупако! Не знам какво търся, нито къде отивам, спри да се правиш на интересен руски пич и ми кажи целта на проклетата мисия! - тупна с крак в пясъка и се извъртя към него, хе хе, все още с почервеняла буза и ясно различаващ се отпечатък от шамар...

Саша се изправи светкавично... беше свикнал да му бият шамари последно време. Джеб го удряше профилактично, когато видеше, че отново не работи, а онази, не знайна жена, чиято стоя обърка със своята, също заши един шамар на красивото му лице, а сега и Жюстин. Тази малка.... отвори устата си и избълва няколко много неприлични думи на руски, които би ме било срам да ви споделя, сами си правете извода какво означаваха.
Когато Жюстин се обърна, той огледално изигра нейната реакция, която според имитирането представляваше ръце, поставени на кръста, тропане с крак и усмихнато кисела физиономия.
-Аз никак не се шегувам, мадам, не мога да ти кажа, наредено ми е да не го правя... пък и какво те интересува. Ей сега стигаме до града- Саша я прегърна през раменете и я накара да се обърне на север- и сме свободни да си веем гащите на по- хладни места от това. Какво по- хубаво? Естествено, ако не си съгласна, винаги можем да намерим нещото, което няма да ти кажа какво е и да си дойдем обратно.
Усмихна й се съвсем спокойно и в същото време някак прекалено ехидно, което можеше да му спечели поредния шамар.

- Спри! - това я побъркваше; знаеше че само спокойствие от нейна страна би го накарало да поспре с глупавото държание, но просто разярението й бе стигнало връхната си точка. Изблъска ръцете му от раменете си и го погледна сериозно - Кажи ми нещото, за да свършим по бързо! Не си само ти част от тази мисия, а и аз също! Или предпочиташ сам да търсиш? Да, аз също предпочитам сама, но явно никой не ме пита!- сграбчи ръба на раницата му и я изхлузи от едното му рамо, сетне я отвори и взе един от документите вътре, готова да прочете за какво става въпрос. - И още нещо... Знам руски. - смигна му подигравателно и го нарече ''Малоумно к****е; дано куче от бяс те захапе и акула те погълне!" на френски. - Какво е това... - оглеждаше шашнато лисста и преместваше поглед ту към него, ту към хартията. - АWWWWWW, колко си сладък! - сграбчи му бузата и го ощипа силно, още малко и вероятно щеше да откъсне част от кожата му, но не стигна до там де... - ... сега за наказание ще те влача по горещия пясък чаааак до долу - срита го и наистина го завлачи за бузата, оставяйки тялото му да се сурне секунда-две по горещата повърхност. Разбира се, той бе силен и само едно движение бе достатъчно, за да я избута.

Саша я ощипа достатъчно силно по коремчето, за да го пусне и да се изправи, докато подпираше равновесието й с крак между нейните. Но дори това не я спаси от повличането на горещия пясък. Алекзандър не успяваше да запази себе си прав в това време, пък камо ли да успее с нея. Въпреки това я вдигна веднага щом тялото й докосна пясъка и я метна на рамото си, което добави допълнителна тежест на гърба му. Не можеше да изключи тежината на водата, с която трябваше да изкарат, докато не стигнат до горите. Там със сигурност трябваше да има вода, налиии?
Силно се надяваше да е така, защото руското му тяло нямаше да издържи дълго преди да се дехидратира.
-Лигло!- скастри я шеговито Саша, докато я подрусваше вече няколко метра с тежките си крачки.- Да знаеш, че моята персона е изградена с много поддържане и тренировки на МИНУСОВИ температури, а не при плюс 394854 по Целзий. Не ми се смей.
Плесна я по дупето без да се колебае и я намести на рамото си, докато усещаше бунтуването през голямата стара раница, която омекотяваше всеки получен удар. Нямаше как да не се забележи усмивката му, но прехапваше устните си, за да не получи някой опит за отмъщение и за задоволството си.

Цялата перелина от събития се спусна пред очите на Жюстин и... тя побесня. Побесня! Подобно анимациите, очите й кървясаха, а устните й се разтрепериха в негласни ядни изкази. Знаете ли колко й костваше да не му пререже шията с ножа? ИЗОБЩО НИЩО, но не знаеше още задачата, а това я затрудняваше ... а да се върне обратно, не че беше лоша идея, но жегата допълнително я отказваше от всякакви движения, затова предпочете да я носят и да се изморяват с тялото й, сякаш бе кралица, отколкото да усеща парещия пясък между пръстите си; по кожата си. Хе хе, умник беше Саша, или?
- Изобщо не ме интересува на какви температури си свикнал ти. Аз не се оплаквам, че ми е горещо и че умирам, затова и ти не го прави. - не знаеше за неговото самодоволство, но нейното определено беше двойно, когато го удари по неговия задник, а след това сряза плата на панталона му и раздразни с върха на острието бялата кожа. Ха ха ха! Беше му скъсала (съвсем без да иска'') и боксера! - Следващия път ще бъде по-болезнено. Не ми докосвай задните части. - изскърца със зъби в ухото му, а след това го захапа и разкървави.
Явно с хора като него това бе единствения шанс за разбирателство! Да действаш по техния начин! Аргх! Започваше да се побърква от яд, но пък вътрешно си повтаряше "Оооооооум!" и си представяше Буда и величествената й осанка, обагрена оот спокойствие и злато..... ААААААААААА!!!!

-Луда жена!- извика недоволно Алекзандър и я изпусна на земята от високо, точно както би изпуснал човал с ябълки- без изобщо да му пукка, че ще се разсипят или натъртят.
Моментално пусна раницата на земята и се извъртя възможно най- много, за да види не много разрязания си панталон, но все пак бе разрязан, а да не говорим, че това беше един от малкото хубави, които намираше из цялата пещера, а такива нямаше дори в тайните запаси от дрехи на Джеб, а те трудно достигаха до останалите и в крайна сметка само, когато имаше недостиг на плат по нечие тяло, не, че голотата се отказваше от всички.
С недоволна физиономия на изоставено коте, Саша нацупи устни и се обърна към нея, което изискваше само да сведе леко погледа си на дясно.
-Нали знаеш, че сега на първата спирка ще те карам да ме шиеш, ненормалнице! А ако знаеш на какво ще ти направя дрехите, само да ми се отвори възможност някой път.- закани й се Саша, почервенял от яд.- Дупето да ти се опече на топлия пясък, две седмици да не можеш да седнеш на него!
Опита се да върне плата на панталона си на мястото му, но това бе толкова неуспешно, колкото и да съживиш умрялата си, преди цели две години, котка.

Повдигна съвсем безгрижно рамене, сякаш успокоила се до някаква степен, защото вижда ответната реакция у "опонента" и се поизправи бързо, че наистина да не си загрее дупето. Изтупа златистите песъчинки от тялото си и тръгна с уверени стъпки напред, без дори да поглежда към смешната физиономия на Саша.
- Можеш да ме караш да правя хиляди неща, но това съвсем не означава, че аз ще ги направя, Саше. - иронично вметна и може би на метър-два разстояние се обърна, само и само да види нелепата му поза. - Относно моето дупе - не се тревожи, свикнала съм с горещия пясък и нямам проблеми с изнежена кожа (много интересна комбинация XD), каквито ти имаш. - оплези се победоносно и спря ръце на кръста си, образувайки буквата "Ф".
И до сега не спираше да се чуди на какво се дължеше постоянното противоречие по между им. Никога не бяха на едно мнение; винаги трябваше да спорят или да се противят, а това не беше безизвестно на Джеб и околните. Зароди се друг въпрос. ЗАЩО ги бяха изпратили заедно, въпреки ясната представа за тези две персони, събрани на едно място? Искаха да се помирят? Да стигнат до консенсус поне в едно нещо?! Както и да го погледнеше, изглеждаше повече от невъзможно. Задушен зефир разнесе още песачинки из въздуха и разроши леко част от косите на Жюстин.
- Хайде, госпожице Суета, не ми се стои сто часа на едно място...

-Оо, господин Червената ми коса.- оплези й се Саша и тръгна на север, на където и трябваше всъщност. Север... тази посока винаги му подсказваше, че след известно време можеше да стане по- студеничко и поне слънцето нямаше да пече в очите им, а само щеше да им опържи гърбовете. А оплакванията не вървяха... Жюстин, явно не беше благоразположена към тях и нямаше да му спести някоя подигравка.
-Права си и аз да ти бях скъсал дрехите и аз нямаше да ги зашия.- засмя се Саша.- Така бих отнел от себе си едно голямо удоволствие да те гледам полу гола известно време.
Повдигна закачливо вежди веднъж- дваж срещу нея и не скри доволната си усмивка, когато си я представи почти гола из пустинята... е, нямаше защо да лъже. Жюстин предизвикаше доста неприлични мисли не само в неговата глава, но можеше да й спести този комплимент, за да не й порасне егото.
-Само да добавя... бих го направил и с друга... да не ти порасне работата.
В далечината виждаше една малко черна точка, която трябваше да представлява убежището, където можеха да пренощуват, но определено, пътя до там щеше да им отнеме поне три- четири часа, през които можеха и да се избият и никой от тях да не оживее до малката постройка.

Въздъхна тихичко и върза внимателно косите си с ластик.Няколко немирни кичура стърчаха от косите й, но това дори не я вълнуваше, сега по-важно бе да стигне невредима до някъде, където не знае къде е, да вземе нещо, за което няма и представа, и накрая, последно, ала не и по важност, да изтърпи нечия компания, която предизвиква главоболието й дори стояща на километър разстояние!
- Сашко, твоите думи, ако ще и най-прекрасните към особата ми да са, биха били оскърбление, а не комплимент за егото ми.
Краката й потъваха в горещия пясък и това започваше да я изнервя; всичко пареше! Погледна към краката си, а те, горките, бяха рак червени. Уж нямаше проблеми с горещината, но явно не бе точно така. Колко ли време бяха вървели? Не знаеше, сякаш бяха тръгнали от векове, а все още си стояха на същото място! - Поне ми кажи какво трябва да открием.

Някак си му до свидя, докато гледаше леките мимики на лицето й, които издаваха неприятното усещане от стъпването на гола плът по пясъка, да си даде маратонките на тази пустинна змия с толкова остър език, че чак го заболява, когато му заяви, че мнението му е толкова отвратително, че дори да й каже пчеличка, ще излезе, че е змей. Ама, че жена! Беше съгласен, че не ги разбира, но тази съвсем не я разбираше.
Спря се за малко, за да развърже връзките на маратонките си и да намести хубаво белите си чорапки, които отдавна бяха изгубили искрящо белия цвят, заменен от изморено бял- почти сив.. Събу ги, едва едва стъпвайки върху горещата пясъчна повърхност. Първоначално не пареше, но миг по- късно плата на чорапките му също се нагря и го накара да заподскача от крак на крак след Жюстин.
-Чакай ме, тасманинска жено!- провикна се след нея и я хвана за рамото, за да я накара да се спре поне за мъничко и да му обърне внимание. Постави не много новичките си маратонки пред нея и кимна към тях.- Тържествено ти правя тържествен жест. Да видиш, че и аз съм добричък.
Запърха с мигли по един особено очарователен и дразнещ начин.

Поогледа му огромните обувки, позамисли се, накрая извъртя очи към неговите и въздъхна тихо.
- Кажи ми, че нямаш гъбички или други такива паразити по краката си, в противен случай не мога да обуя тези кофи. - скръсти гордо ръце и го изгледа преценяващо. Изобщо не й се нравеше това, сигурно това беше част от някой негов пъклен план, с който искаше да се пошегува с нея или да продължи да лази по тънките й нерви. Това не бе добро, особено за дама с нейния статут (ха - ха). - Иначе много мило от твоя страна. - насмешливо погледна мръсните му чорапи и това бе втория намек за " Не му обувай мръсните обувки!", но все пак краката й загаряха, затова стъпи с чехлите си върху маратонките и въздъхна облекчено, но все така тихо, без да издава удоволствието си. - И все пак, поне ми кажи колко горе-долу ще ни отнеме тази мисия. По-дълга ли ще е, ще се борим ли с нещо; ще търсим ли нещо из пустините? О, да не ни е пратил за скритото съкровище на Броакх-стан? - авантюристичната й страна се включи и тя се усмихна, макар и някак сковано и не с пълни чувства. И нормално, тази руска напаст бе до нея, въпреки че си бе дал обувките, не можеше да си спечели доверието й Н-И-К-О-Г-А.

Сашко, понеже беше много умен и изобретателен, събу едно от чорапчетата си, за да покаже чисто бялата и мекичка кожа на крачетата си, които сякаш цял живот бяха стъпвали върху коприна и нито веднъж боси по неравната земя. Нито едно трънче сякаш не ги бе наранявало, да не говорим, че на допир кожата му беше мека и нежна като бебешко дупе, но беше по- добре да му се спести този коментар.
-Виж, че нищо ми няма на крачетооо!- ядосано обяви той и размърда простите си, но позагуби равновесие и стъпи на горещия пясък, което го накара да заподскача недоволно, издавайки звуци от същия жанр. Бързо надена чорапчето и чак тогава стъпи, усещайки облекчението, което му носеше това важно чорапче.
Беше изненадан от разбирането й за мисията им, но нямаше против да се съгласи. Почеша се по главата неразбиращо, докато се взираше в светналия й поглед. Съкровището на кой търсеха? Леле, това щеше да е наистина дълга мисия... всъщност, струваше му се търсеха някакво растение, но нямаше да спори с нея.
-Щом така искаш, търсим съкровището на.... същия непознат!- закима с глава одобрително.- Ама първо ще стигнем до там преди да се стъмни.- посочи малката постройка на сред нищото.

Усещаше как изтънелите й нерви се опитват да се прекъсат само от звука на гласа му... Как се стърпяваше да не се врътне и да си отиде където пожелае без него - неизвестно.
Когато й показа гладкия крак, сякаш никога през годините срещал се с нещо различно от мляко и нежни, копринени хавлии, тя скръсти ръце повторно и го загледа с крещяща ирония. Наистина всяка жена би му завидяла за педикюра!
- Много мило от твоя страна да ми предлагаш обувките си, но предпочитам да остана със своите. - категорично заяви и подритна маратонките му към краката му, които разпръснаха доста пясък и той попадна на чистата му, не наранена кожа. - И спри да се държиш като дете! Как така това е мисията?! Не знаеш какво търсим?! Нали се срещна с Джеб, как така не знаеш?! - не издържа и се развика в лицето му, разрахомаха се с ръце, вената на челото й леко изпъкна, а накрая проследи пръста му и забеляза постройката в далечината. Ха! Щели да се паркират там, а сякаш не можеха да се върнат на десет минути разстояние вкъщи, за да попитат ОТНОВО Джеб... Билка, дали наистина не беше такова нещо? Но каква билка, в такъв случай? - Оф, тръгвай, тръгвай! - забута го към съзряното място и след това продължи сама надолу, раздразнена, както обикновено, не особено доволна, но все пак и леко развеселена от цялата нелепост на ситуацията.

-Мадам, аз нямам никакво намерение да ходя двайсет и четири часа, затова Джеб каза, че можем да останем там, а утре ще продължим до горитее.- обясни недоволно Саша, толкова ли не го беше разбрала вече?
Или пък той така и не й го каза? Вече не си спомняше репликите, които си бяха разменяли освен тези от последните пет минути. Толкова го беше напекло слънцето, че ставаше все по- мързелив, а той не беше мъничко мързелив, за да му трябва да става още повече.
-Утре направо ще измрем в тази жега, радвам се, обаче, че по- натам скалите на каньона правят поне малко сянка.- закима с голяма надежда Саша, докато продължаваше след нея и отваряше манерката с вода. Нямаше търпение да усети студената течност, разливаща се по гърлото му. О, да! Душевен оргазъм! Студено! Е, не много, но беше мокро и когато водата потече от ъгълчетата на устата му и намокри тениската му, направо му идеше да зстене силно от удоволствие мокрото удоволствие, което го бе заляло... съвсем буквално.

Завъртя очи и продължи към онази сграда, която се виждаше в далечината. Едва ли имаше голямо значение на къде пътуват, особено сега, в този пек, само й се искаше да свърши проклетото нещо, да спре да чува гласа на руското същество да себе си и да се излегне на неудобното си кресло в личното помещение! Ах!
- Такова си мрънкало, че ми иде да те заровя. Няма да умреш от слънцето, нито пък ще изсъхнеш, затова стига си се оплаквал и търсил все възможности за почивка! А ако ни се наложи да вървим и през нощта?! Ами ако там е опасно?! Мисли не само за удобството ни, а за различните не чак толкова благоприятни условия, които може да ни донесе пустинята. - изпуфтя срещу лицето му и продължи троснато надолу, като през това време с петички ('неумишлено') го пръскаше с нажежени песъчинки.
Определено мястото й се виждаше по-близо, а сега, към 17-18 часа слънцето не бе толкова силно и кожата им не се превръщаше във фурна за печене на хляб, затова Жюстин реши да понамали темпото и издърпа манерката си от главата на Саша. Застана в леко бойна позиция, разкрачвайки крака, повдигайки глава нагоре и започвайки да пие жадно-жадно и доста звучно от подобието на бутилка. Хич не я интересуваше, че Саша или някой друг става свидетел на не особено женственото й "лочене", тя се чувстваше невероятно и накрая, щом част от водата се изсипа върху деколтето, корема и коленете й, тя я мушна в своя собствен джоб и продължи мълчаливо надолу. Сградата изглеждаше много, много близо...

-Параноя такава!- изсъска Саша и я изпревари, да, това трябваше да се запише.
Взимайки последните няколко метра до малката постройка, която представляваше нещо като къща с едно голямо помещение. Добре де, направо си беше барака, но предлагаше повече от добри условия. Прекрачвайки прага, Алекзандър се почувства облекчен. Сянката на четирите стени и покрива накара кожата му да настръхне от приятността на липсващото слънце в момента. Колко по- прекрасно можеше да бъде? В единия ъгъл на помещението имаше чешма. Определено пресъхнала и добре че, каналите можеха да отведат Търсачите толкова близо до тях, а това не беше добра идея. Под мивката се намираха няколко големи бидона, бели. Не можеше да се определи точно съдържанието им, но Саша предположи, че то е вода. Няколко рафта се мъдреха по стените, една етажерка с две книги върху си и купчина вестници от последните дни на човешкия свят. По средата малка, съвсем ниска маса от старо и прогнило дърво предлагаше плоскост за полагането на импровизираната им вечеря. Имаше и одеяла, един дюшек, не много широк, но достатъчен, че да ги побере...
... въпреки че Саша се съмняваше в успеваемостта на мисията "да легнем и двамата на удобно; един до друг, може даже да си дишаме въздуха".
-Няма никой!- изкрещя той и остави раницата на пода, покрит с огромен слой прах.- Щом Джеб ни праща тук, сигурен съм, че е безопасно, но все пак може да се редуваме кой ще пази.

Погледна го спокойно, сетне без дори да си прави труда да казва нещо, или да го удостоява с повече погледи, седна на дюшека и скръсти раздразнено ръце. Много повече предпочиташе компанията на Виктор, пред тази на Саша, който за съжаление, бе белязал съзнанието й завинаги с... онази случка.
Минутите минаваха, слънцето съвсем се скри, а по небето искряха множество жълтеникави оттенъци, сякаш пробили тъмния фон, ала луна липсваше.
- Защо го направи... - не издържа тя и извърна очи към тези руснака. Опитваше се да го оправдае в главата си, но не доумяваше! Ревност? Яд? КАКВО! Та преди да се срещне с Карпович бе от ясно по-ясно, че има повече от симпатии към него, но не, той се сети да забележи всичко чак когато съзря опонент, дишащ във врата му.
Измести се към края на дюшека и го потупа до себе си, можеше да седне, но довечера щеше да го изрита, дори да си помислеше да остане за по-дълго на мекичко. И още повече до тялото й.

Саша не се приближи към нея. Не, че си бе определил граници спрямо Жюстин и вече го бе доказал, но предпочиташе да не навлиза в личното й пространство. Обърна се с гръб срещу й, докато приклекнал ровеше из раницата, изваждайки бутилките с вода и манерката, за да стигне до няколкото сандвича, увити старателно в салфетки и прибрани в един голям плик, който му отне достатъчно време с развиването, че да си спечели няколко минути мълчание, в което подготвяше думите си, за да не звучат толкова глупаво, колкото беше причината наистина.
-Не е вечеря пет звезди, но предполагам, че не са се развалили още.- проговори Саша и то никак не по темата. Обърна се с лице към Жюстин и бутна един от сандвичите в ръцете й, а другите положи на ръба на масата, докато се настаняваше върху нея самата. Седна по турски върху дървото без да пресмята вероятността, че щеше да му коства едно много звучно падане. Бе му се видяла достатъчно стабилна, за да го издържи и щеше да бъде прекрасна за неговия бъдещ сън на твърдо и студено през нощта.
-От глупост.- промърмори тихичко Саша, докато развиваше своя сандвич с риба тон, която вече миришеше пагубно силно.-Ъ... съжалявам отново. Планът беше на Дилън, а аз реших, че ако онзи стане свидетел на това ще си бъдеш пак отново моята Жюстин.

Хората бяха такива егоистични същества! Мислеха само иединствено за своите чувства; кога Жюстин бе казала, че е на Саша!? Кога?! Та той никога не я бе имал! Никога не беше я пожелал, преди да открие "пречката' Виктор! Това беше прост егоизъм! Жюстин потрепери от гняв и желание д се разреве, толкова силно и немощно, че беше като невъзможно за силна жена като нея.
Когато й подаваше сандвича, го дръпна за китката рязко, принуждавайки го да седне на колене пред нея, на дюшека. Така, де, беше леко над нея, но го избута бързо, вглеждайки се разярено в очите му. Толкова ли беше сляп!? Глупав!? Страхлив!? Какво!?
Удари го няколко пъти с юмруци по раменете и гърдите, но не силно и болезнено; както умееше.
- Толкова време... толкова време бях "твоята Жюстин", че ти дори не го забеляза! Дори не пожела да разбереш дали чувствата ни са взаимни; не пожела да се опознаем,а накрая... накрая се сети че ти липсва вниманието и обичта, която ти отдавах с цялата си душа, макар и не стандартно, като повечето жени със светещи очи! -
Можеше да си представи как се чувства Виктор сега, знаейки че е сама със Саша на мисия...

-Може и да съм си го признал късно, но никога не съм променял това, което изпитвам.- Саша заби пръст в рамото й ядосано. Но после изражението му омекна. Нямаше никакво право на този яд, който не принадлежеше на него в ситуацията, а би отивал повече на нея. Сведе глава, макар да не спираше да наблюдава очите й, толкова гневни на него, но все пак... беше чувство за него, а не за никой друг. Сърцето му бе затуптяло бързо, но не показваше с нищо това си състояние на момента.
Предпочиташе да го остави за себе си, защото всяка подобна емоция в момента можеше да влоши достатъчно влошените им отношения. Не спря нито веднъж ръката й, която беше готова да го удари повече от няколко пъти и с право.
-Смятах да ти кажа, когато се върнеш, но ти се върна с Него! А аз се почувствах застрашен, защото те защитаваше като орел, ако не си спомняш ме удари за дето те прегърнах.- напомни й Саша, който беше достатъчно злопаметен, че да си спомня малки гадни детайли.- Пердето ми падна пред очите. И... знам, че беше подло да го правя.