Проект №4 "Граница"

Началото.

Виктор Карпович. Ако го бяхте видяли в истинската му светлина, то може би нямаше да го харесате достатъчно, но не съм тук, за да ви говоря колко нечестен и подъл беше той... тук съм, за да ви го покажа.
Отвори вратата на задимения бар, за да посрещне мириса на силен алкохол и догорели фасове. Чувстваше се толкова себе си на подобни места, че нощния живот бе взел връх в съществуването му, изпълнено с толкова много удоволствия и разврат. Стъпваше бавно, наслаждаваше се на обстановката и голите, женски тела, които се обтъркваха в неговото, докато си проправяше път през тълпата към една определена маса. Надя бе качила краката си по особено неприличен начин срещу Картър Столенов. Между тях като че прехвърчаха искри, но истинския пожар принадлежеше на Виктор и той не позволяваше на пламъците да се разгорят опустошително. Всеки опит на русокосата Надя да се доближи до него бе лъжлив... почти го усещаше в ръцете си, но точно в този момент Виктор Карпович забиваше своя шамар от думи в лицето й, оставяйки отпечатъка си на бузата й. Толкова нечестно постъпваше този мъж!
Надя Георгиевна от своя страна бе всепризната дама, изкачила се от поста лична проститутка на Столенов до акционер в малкия им голям бизнес, който въртеше цял свят на малкия си пръст. Русо гладно няма! Така казва народа и е прав този народ. Георгиевна беше достатъчно умна, за да използва себе си и тялото си, което вече бе започнало да поувехва след тридесет и три години живот, двадесет от които бе прекарала сред скъпи пури, мръсен секс и много алкохол. Все пак изглеждаше по- запазена от връсничките си в бизнеса и можеше да се похвали със завиден брой успешни пластични операции, които поддържаха лицето й все така изкуствено младо. Явно се харесваше сама, но за Виктор Карпович, имаше само една полза от нея и тя не беше разврата, който предлагаше.
-Свали си краката, Надя!- скастри я Виктор, докато топлата му длан се спускаше по бедрото й и го отместваше от мястото предназначено за него. Не намираше кожата й за достатъчно свежа и мека, затова не го блазнеше... предпочиташе нещо младо.- По- добре побързай с предложенията преди да съм те изхвърлил от тук.
Не беше в най- доброто си настроение, но можеше да се характеризира като един напълно спокоен шеф, който просто раздаваше обичайните си заповеди, за разлика обаче от обичайното, той обикновено ги изпълняваше и нямаше да се поколебае да изхвърли Надя Георгиевна от собствения си бар, колкото и близка да си мислеше, че му е тя. Недоволното й изсумтяване, успяло да остави дори силната музика на заден фон, накара Виктор да скоси погледа си към нея и да стисне зъби, напрягайки челюстта си. Достатъчен знак за Надя да побърза със заръчаното и да не си отваря устата много много, ако не искаше да излезе точно така по бельо навън в този ноемврийски студ. Картър Столенов подаде ръката си към Виктор, усещайки неприятелската враждебност, която той проявяваше тази вечер. Едва измъкна дланта си измежду пръстите му, стараейки се да не показва внезапната болка от изпукването на няколко малки костици, които със сигурност му бяха нужни, а според Карпович не си заслужаваха да бъдат здрави.
-Това, което ще ти предложа е отбрана колекция.- усмихна се заговорнически Надя, предлагайки няколко папки пред високо поставената му персона.- Съвсем млади и красиви. Картър и аз снощи попаднахме на снимки във вестниците.
Виктор й направи знак да стои по- далеч от него. Винаги можеше да му говори от другия край на масата и той пак да я чува. Какъв й беше проблема с разстоянието? Разгърна първата папка, докато слушаше неспирните обяснения на Георгиевна.
-Петя Петревич.- обяви Надя без да поглежда снимката. Бе подредила папките по собствен определен ред, който никой не разбираше освен нея.- Тринадесет годишна, рускиня. На скоро е спечелила някакъв медал по плуване.
-Давай нататък.- прекъсна я Виктор по средата на изречението и захвърли безинтересната информация на страни, откривайки следващата, която дори не чу, да не говорим, че бе крайно незаинтересован заради границата на годините между детската и юношеска класа, което означаваше много местене, а това от друга страна не беше добре за бизнеса и поверителността му.-Ами тази коя е?- попита той, отправяйки се към третото предложение на тази жена, чийто вкус беше доста извратен, но все пак спомагаше за развитието на публичните домове.
-О, не е много надеждна предвид обстоятелствата, но е лесна плячка стига да си изиграем добре картите.- сви рамене Надя и прокара пръсти през дългата си коса, чиито краища се бяха потопили в чаша с кехлибарена течност и неизвестен собственик.- Василиса Висконз. Баща й е някакъв адвокат, предполагам, че е била на неговото погребение.
Дългия пръст посочи изрезката от вестник, която бе прибавила към краткото досие . Виктор забеляза болката, която бе изписана на лицето на малката Василиса на една от снимките и милата усмивка.
-Искам тази за лично ползване, другите разпределете, където намерите за добре.- нареди Карпович преди да се изправи и да тръгне към изхода.

Всяка приказка започва с „Имало едно време”, но ако си спомняте, нашата започна с една ужасна, престъпна атмосфера на стриптийз бар и публичен дом в задните помещения на бара. Задушаващия мириз на цигарен дим, алкохолните изпарения и прокрадващия се аромат на разврат никога не бяха витали в нейната стая. Там в момента се намираше само желанието за ново начало на този скапан живот, който й поднесе и пълна осиротялост. Не, че майка й не бе жива, имаше нещо повече в това да загуби баща си и въпреки всичко не достатъчно, за да я докарат на самия ръб без нейното съгласие. Нещата й не бяха докоснати от няколко седмици. Три бих казала по слоя прах, който се стелеше върху вещите на бюрото й. Малко пакетче с няколко таблетки вътре, няколко книги, лаптоп и черната жилетка, която бе носила на погребението. Не се подвеждайте по вида на таблетките в пликчето. Тя не употребяваше наркотици, но често прибягваше до анти депресанти. Нейното спасение за студените дни в началото на декември.
Винаги бе предполагала, че нейното щастливо число е тринадесет, а девет бе повече от нещастно число, но днешния ден й показваше съвсем друго. Девети ден на месеца, девет месеца след погребението, в който изслуша всички девет свои любими песни и се оказа нещастна притежателка на няколко имота на стойност 900 000 евро. Нима не беше днес щастливото й число девет? Може би само на пръв поглед.
Но именно това щастливо число донесе и десета пагубна случка. Едва затвори вратата на хубавата си кола, оставяйки шофьора да паркира пред дома й. Относително казано дом, но все пак не изпитваше лоши чувства. Малките й стъпки, отброявани от всяко потракване на токчетата, я водеха все по- близо към масивната желязна порта и бетонена ограда, скриваща огромната къща отвъд себе си. Засили звука, а музиката зазвуча много по- силно от препоръчителното през слушалките в ушите й. Бе спряла по средата на шосето... безгрижна. Потайна. Най- вече невнимателна. Един чифт ръце се обви грубо около раменете и кръста й и я дръпнаха силно назад. Едната слушалка изпадна от мястото си и тя можеше да чуе тежкото дишане на огромната фигура зад себе си.
Несъзнателност. Паника. Сърцето й заби бързо и лудешки. Искаше да изскочи и да удари нападателя й, което самата Лиса се опитваше да направи. Лактите й се забиваха в гръдния му кош, струваше й се толкова твърд, че чак я заболяваше за кратко. Не пищеше. Нямаше въздух за това, а и не беше предразположена да обявява на целия свят случващото се. Отпусна се за миг в ръцете на нападателя си. Безжизнено, спиращо дъха и изведнъж. Стряскащо. Съзнанието й изключи за миг, сякаш търсеше изход от ситуацията, в която беше много пъти по- слаба от непознатия. Тялото й се разтрепери, когато той извърна лицето й на една страна и го погледна.
-Какво ти стана бе? Само да си посмяла да припаднеш преди да те види шефа!- излая в ухото й нападателя.
Шефа? За какво по дяволите говореше? Василиса си поемаше едва едва въздух, сякаш се опитваше да задържи този, който не беше омърсен от присъствието му. Последвалия звук приличаше на звук от срещаща се плът с плът... жесток удар, а може би не чак толкова но достатъчен, че да я освободи. Достатъчно. Тялото й почти рухна на земята, усети как крака й пропада няколко сантиметра на долу, падайки от бордюра, стъпила на ръба. Погледа й се замъгли, но успя да види полицейската униформа... боричкащите се тела и надвиващото. Сякаш чак тогава осъзна ситуацията. Писъка й привлече не един съсед, ужасявайки човешките мозъци.

-Андрей, не ме баламосвай!- изкрещя в слушалката на телефона Виктор, видимо недоволен от чутото.
Младото му двайсет и две годишно тяло стоеше в близост до панорамния прозорец на собствената си резиденция. Утринната светлина нахлуваше през бронираните и затъмнени стъкла. Огряваше голата му до кръста плът и хвърляше сянката му назад върху пушещата жена. Не можеше да я нарече дама, защото определено не беше такава. Наблюдаваше го с доза пристрастеност в погледа си, сякаш копнееше за още от неговите ласки. Толкова пагубно прекрасни и желани.
-Как не е успял да я хване?! Я, стига! Една петнайсет годишна ли ви се опря! Глупаци! Убий го преди да се е раздрънкал, защото после ще стане лошо!
Прекъсна разговора без да изчака отговор. Какво можеха да му кажат? Че съжаляват? Това определено не му беше достатъчно. Величието на скромната му особа се пръсна на всякъде с обръщането на лицето му към Аня. Беше слаба, притежаваща повече от идеално тяло, което трепереше всеки път за още и още. Може би седемнайсет годишна... по- малко? Нямаше голямо значение. Приближи се към нея. Седеше на пода и инхалираше дробовете си с цигарения дим. Една силна дръпка довърши дозата между пръстите й точно преди Виктор да се наведе. Загаси цигарата и издиша дима в лицето му някак елегантно.
-Започвам да си мисля, че когато искам нещо наистина, трябва сам да се постарая за него. Не мислиш ли, че е точно така, Анастасия?- попита я той, а гласът му беше повече от спокоен и даряващ нежност.
Пръста му очерта една линия от основата на врата й до брадичката. Бавно, славно, каращо кожата й да настръхва, а дъха й да спира.
-За какво ти е някаква Василиса? Имаш мен.- прошепна тя, а едва половин секунда по- късно пръстите му се впиха в челюстта й болезнено. Очите й се насълзиха, а стон на болка се прокрадна в тишината на покоите му. Вече съжаляваше, че е казала това. Не трябваше да си отваря устата.
-Из-чез-ни!- изкрещя срещу й Виктор и я бутна назад яростно.