Парка в покрайнините..

Парка се намираше в крайните квартали, където реалността на Душите граничеше с тази на бежанците. На едва километър от тук се намираше домът на Виктор Карпович и на около пет пъти повече от същинския Тусон. Паркът не беше едно от най- поддържаните места, но Виктор обожаваше идването тук. Дивотата на природата извикваше у него малко стари спомени за прекрасния му живот. Ако имаше нещо прекрасно у него за останалите... можеше да се похвали с голяма охолност и доста прегрешения. Главата му се изпълни с грях като Содом и Гомор.
Толкова грешно неприлични спомени се бяха извикали у съзнанието му, само за да напомнят, че се чувстваше самотен физически, психически и по всички други начини. Почти отказал се от всичката работа, той дори нямаше допирна точка със секретарката си, камо ли с Мадлен или която и да е склонна към разврат душичка.
Движеше се бързо, а мускулите му вече почти агонизираха от натоварването на кроса, който утешителя си спретна. Усещаше слабостта в краката си и умората в ръцете, но спря чак когато границата на парка и останалите гори се сля и не остана и помен от цивилизацията, в която живееше. Мускулите му се свиваха и разпускаха в протеста си срещу повече движение, но до такава степен бяха свикнали с движението против волята им, че беше чак необичайно спирането на всякаква активност толкова изведнъж. Свали слушалките от ушите си и си пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си с него.

Виктор повдигна въпросително вежди, но се дръпна от непознатата тъмнокоса, предпочел да избегне някой от бъдещите удари, които вече се зараждаха като евентуална предстояща картинка в главата му. Усети как бицепсите му се противопоставиха на вдигането на ръцете му във въздуха.
-Спокойно! Не ям хора.- дръпна се също крачка назад, приемайки безопасното разстояние между двамата, което Отрова бе предприела за такова... та дори и малко повече от колкото трябваше.
Тениската бе прилепнала плътно по тялото му и открояваше мускулите му, макар да можеше да си признае, че е загубил форма от последните месеци на постоянно каране на колата и никакво движение... нека не забравяме и безразборното ядене на сладолед вкъщи и неработното състояние. Беше си пълен безделник, но смяташе да поправи това още сега като докажеше фалшивата си преданост към Душите. Протегна ръката си, за да улови непознатата за рамото, но нещо му убягна и пръстите му дори не докоснаха одеждите й, колкото и да му се искаше да го стори.
-Но пък ги предавам, малката.-засмя се Виктор, но в погледа му се прочете нещо същинско... като усета на хищник за предстоящ лов или по- точно може би щеше да бъде определението за гладно дете и сандвич с шунка, но не му се искаше да сравнява спасението си с филийка нали?
Щеше да замаже случая с ударената кола и щеше да получи отново онова чисто и непринудено доверие на всеки непознат, което получаваше.