Преди няколко дни в имението на градските бунтари

- Ооооооооуммммм... - застанала в поза лотус, Контесата се опитваше да медитира, да пречисти съзнанието си и да се отдаде изцяло на Баст, но за хубаво, или не, това просто не можеше да се случи. При всеки опит да отпусне тялото си, в главата й изскачаше някоя позната мелодия, или пък запечатала се като интересна случка от миналото и в крайна сметка реши да се откаже (доста лесно пусна сламката). - Друг път, сега съм прекалено развълнувана! - подскочи пъргаво и изтича до двукрилия си гардероб, от където измъкна шарена рокля на оранжеви, розови и сини цветчета на бял фон. Поогледа я, поразтегна я, а накрая я облече и със същата бързина и живец се плъзна по чорапки по паркета, стигайки до другия край на стаята, където се намираха "магьосническите" й вещи: карти таро, тамян, захар и сол в малки бурканчета, неизвестни билки, розови листа и прочее.
Подобно абсолютно всеки делник, днешният й следобед се очертаваше със също толкова скучен завършек... И определено се надяваше някоя заблудена (или пък не) бунтарска душа да се сети за нежната й особа и да дойде да я попита за бъдещето? Или за нещо друго? Просто да я попита!

Тичаше с часове наред. Пулсът й бе ускорен, а тялото й постепенно започваше да отказва. Всяка фибра от натежалия въздух се сблъскваше с нея противопоставяйки й се. И въпреки всичко тя продължаваше да ускорява колкото й позволяваше крехката й фигура. Чуваше тежките им стъпки плътно зад себе си. Натежаваха все повече и въпреки това не губеха пъргавостта си. Ах, как й се искаше всичко това да върши ! Просто да спре и да се предаде на Търсачите. Проклетници ! Възползваха се от нея, знаеха че е твърде лесна мишена. Именно затова я преследваха.. Туп ! Туп ! Туп ! Камъчето е претърколи пред очите й, а миг по късно тя самата се озова на земята. Сграбчиха я прекалено бързо ! Не й дадоха възможност да се изправи, да докаже характера си ..
Отвори очи ! Тялото й бе изтръпнало. Усещаше напрежение в ходилата си. Пулсът й бе учестен. Едва успя да си поеме дъх от нарасналото напрежение. Дилемата между сън и реалност се крепеше на такава крехка линия при мис Карио. Ах, тя и нейното въображение.. Чувстваше се като героиня в някой ужасен роман.
- Ехо.. - промърмори тихо почуквайки леко на крехката врата. След като не получи желаният експресен отговор си позволи да надникне.. - Там ли си ? - попита плахо.

- ОООО! - вторачи се невярващо в елегантната госпожица и се изправи рязко, без капчица грация в цялото това движение. Просто не можеше да повярва на очите си. И все пак, не й беше трудно да забележи учестеното дишане на Вероник. - Влез, заповядай, Вероник! - енергично посочи мястото пред себе си около мъничката маса.
В същото време Баст за пореден път ближеше пухкавата си лапичка в съзнанието на Флориана и оглеждаше новодошлата с котешко любопитство и престорено недоволство.
Контесата седна обратно на пухкавата си възглавничка и облягайки длан на бузата си, спря поглед върху този на чаровната госпожица, очаквайки да чуе с прикрито нетърпение причината за посещението й.

Движенията й бяха резки, непреценени. Вероник имаше неприятното чувство, че би могла да пострада от внезапният ентусиазъм на красивата госпожица, която без капчица срам поставяше наяве радостта си от пристигането на младата мис. Ах, а тя просто искаше да разбере какво означаваше сънят й..
- Благодаря, Контес.. - измърмори напрегнато и пъргаво се настани пред нея. Протегна безпомощно ръце и плахо улови едната нейна. Имаше нужда от подкрепа. А й тайничко се надяваше това да подпомогне за разтълкуването на бъдещето й. Пое една успокояваща глътка въздух, за да успее да нормализира дишането си, а както и да спре ненужното треперене на тялото си.
- Те ме заловиха на сън.. - прошепна напрегнато.. - Не бях достатъчно силна и те просто ме хванаха ! Искаха да ме направят тяхна.. - шепотът й премина в бърза истерия. Думите й се преплитаха една в друга все така тихо. Не бе на себе си. Фактът, че можеше да е подчинена на тези същества я ужасяваш до неузнаваемост

В погледа на Контесата се четеше нежност и любов, това извираше и от душата й, а сега, когато пред нея стоеше подобно разкошно цвете, уплашено и нуждаещо се от подкрепата й, тя нямаше как да не даде всичко от себе си, за да му помогне! Почувства се като някаква Майка-утешителка-спасителка, от която зависи животът на много, много хора.
- Спокойно Вер, тях ги няма сега. Не могат да те заловят. Разкажи ми какво се случи след като те хванаха? Видя ли как те превръщат в душа? - докато задаваше въпросите си, сипваше топла течност в малка чаена чаша. Беше успокояващ билков чай, който определено щеше да подейства положително на разтресената от различни чувства госпожица.
Остави чашата пред Вера и се върна на мястото си, отдавайки се изцяло на интересните й слова.
Картите таро бяха точно до дясната ръка на пророчицата, затова тя смяташе да хвърли един бърз поглед на бъдещето й освен чрез Баст, с тях също.
"Дали тя ще бъде заловената? Спомням си, че ми бе казала за бунрат, който ще бъде хванат и превърнат, и по-лошо - ще се разделим с него завинаги."
" ."

Тишина. Проточи се известно време докато Вероник съсредоточено наблюдаваше горещата течност в чашата си. Взираше се в нея в продължение на една дълга минута, размишляваше. Беше си позволила да стиска ръката на добрата пророчица, която бе готова да й помогне по всяко време. Не, не я стискаше с онази злоба, с която можеше да прогони всеки. Стискаше леко, едва ли не нежно. Сякаш Контесата бе спасителното й въже, сякаш очакваше да й каже нещо хубаво. Искаше й се да опровергае всички съмнения за Търсачите, които така упорито я преследваха в сънят й.
- Не, не ! - промърмори развълнувано впивайки сините си очи в тези на тъмнокосата. Съсредоточеният й поглед се опитваше да разпознае напрежението, но лицето на Контес бе чисто, внимателно. Очите й искряха с разбиране. - Просто ме заловиха.. Едър мъж ме сграбчи и всичко свърши.. Просто отворих очи и .. Не знаех какво да правя, дойдох при теб.. - прошепна съжалително. Не искаше да й се натрапва, но.. Само тя можеше да й помогне..
- Какво.. ? Какво означава това ? - попита развълнувано след още едно кратко мълчание..

Контесата се усмихна сковано, а миг след това впи поглед към зловещо бълбукащата течност в чайника. Можеше да означава много неща сънят на Вероник, но и в същото време- нищо.
- Сънят ти най-просто може да бъде предизвикан от страха ти към търсачите и унищожаването на човешкото съзнание от душите.Но да няма нищо общо с бъдещето. Иии... обратното... - каза малко по-тихо и придърпа със свободната си ръка картите. - Ооооо! И добре си направила, като си дошла... Сега ще надникнем в така интересното за всички ви бъдеще и ще разберем какво се крие тамммм! - извади хартиените картончета от мистериозната им кутийка и оставяйки копринената кърпичка на масата, ги разбърка веднъж. Имаше различни методи за гадаене, а този, който героинята избра, бе теглене на три карти от купчинката. Всяка една от тях имаше важно значение за бъдещето, но първите две се отнасяха за миналото и настоящето. - Изтегли си три карти и ги обръщай още при издърпването им. - Флор с интерес изчака движението на девойката, а с още по-голям интерес разчете първата от трите изтеглени карти! - О-о-о-о...- капчици ужас се долавяха в това възклицание. Беше смъртта, при това обърната!Картата най-общо представляваше Скелет, жънещ с коса човешки тела.Виждаха се две глави, а също ръце и крака, зад самия скелет отляво надясно течеше река, а на хоризонта слънцето стоеше ниско на небето, увиснало между два стълба. Написано с арабски цифри, числото 13 бе съставено от едно и три, и сборът му бе четири, което беше символ на реда и организираността. Следователно, привидният хаос, който създаваше косата на Страшния жътвар, бе само първата крачка към един нов ред - онзи, който настъпваше, след като животът приключи. Смъртта в алегория на вечния живот. В отрицателен смисъл, както бе и в този случай, защото картата бе обърната, подчертаваше печалният факт, че всички сме равни пред нея и който се е роди, ще умре... Означаваше още в случая на Вера- провал, загуба, разруха, край, смърт, сляпата съдба отнема това, което обичаш. - Отминало събитие, сляпата съдба отнема това, което обичаш. - бяха единствените думички на Контесата, която чувайки печалния разказ на Баст в главата си, представляващ историята на разтрепераната девойка, направо й идеше да се разциври на секундата. Колко трогателно!!!!

"... сляпата съдба отнема това, което обичаш." Думите кънтяха в главата й ! Отново и отново, и отново и отново. Бяха се загнездили в съзнанието й така настоятелно. Бяха като проклето ехо, което просто не искаше да спре. В първият момент защитната бариера на цялото й същество не позволи да се докопа до желаният спомен, който моментално щеше да й припомни какво има в предвид Контесата. Очевидно мис бе загнездила това изживяване много надълбоко, съвсем не успяваше да изникне в главата й, докато не си позволи да асимилира казаното от пророчицата.
Не продума повече просто се изправи бавно без да поглежда нищо й никой. Очите й бяха празни, гледащи назад в миналото. Направи няколко несигурни крачки и безцеремонно излезе от вратата. Искаше да си изкара всичко на целият свят. Но каква вина имаха останалите !? Каква вина имаше тя за случилото се ? Нищо и никаква ! За сметка на това тя бе поела вината. Тя изживяваше смъртта му отново и отново. Като някаква старинна филмова лента. Виждаше бледото му лице, изопналите му очи. Безжизненото тяло лежащо в скута й. Помнеше всичко !
Минаха се около петнадесет минути преди Вероник отново да нахлуе в стаята с убеждението, че всичко лошо е приключило. Никакви спомени, никакви неприятности !
- Аз.. Съжалявам.. Просто не е минало достатъчно време.. - промълви нежно , а на лицето й се озари една извинителна усмивка.

- Луната! - въодушевено викна Контесата и извърна искрящия си поглед към Вероник - Влез, влез да видим какво се крие тук! - ако питате мен, Флориана бе по-ентусиазирана от тази гледанка, отколкото дори самата Вер, но за това си имаше обясними причини.
Картата стоеше изтеглена в средата на масата и най-общо казано представляваше рак, който се опитваше да изпълзи от дълбок вир. Пътят бе пазен от куче, вълк и две кули в далечината. Картата бе осемнадесета в поредицата и сборът от арабските цифри, с които се изписва, бе девет. Отново бяха стигнали до края на цикъла-девет се явяваше последното едноцифрено число и също както при друга карта в поредицата-Отшелника, говореше за самота и уязвимост. Според много древни религиозни системи, достъпни за средновековните учени, луната бе царство на праведниците, отвъдния свят, където те намираха блаженство. Следователно тя бе едновременно символ на смъртта, но и на новия живот, който идваше след нея. Ракът бе символ на подсъзнателното, силите които се опитваха да изпълзят от дълбините на нашето "Аз" и които се налагаше... да укротим, за да бъде открит пъъъъътя към блаженството! Този път обаче се охраняваше зорко и бяха необходими повече от сила на духа и настойчивост, за да се стигне до него! Питащия явно се намираше в сложен момент от своя живот, но имаше възможност да постигне и успех, ако овладее първичните си инстинкти, и ако има смелостта и волята да преодолее пречките пред себе си. И... обратното, картата бе предупреждение за пазене от надмощия на първичните подсъзнателните инстинкти, от необуздани полети на фантазията и бягството в света на въображението. ( xD ) За щастие не беше обратно обърната! - Хм, екстравагантност, видения, склонност към неизвестното, окултизма и приключенията. Критичен момент, в който трябва да разчиташ само на себе си и на интуицията си? - зелените й очи, отдавна белязани със син ореол, се спряха върху тези на Вер любопитно.