Преди няколко години около горите на Тусон

Болката напомняше силно на непрестанно прорязване с опасно острие по плътта... Толкова ясна, толкова съскаща и презрителна, че й идеше да закрещи без глас, ала бе невъзможно. Притисна дланта към огромната кървава рана и буквално влачейки се по земята се придвижи към мястото, което в далечината й обещаваше спокойствие и тишина, уют и лек за болките, предизвикано от халюцинациите, плод на губещото връзката й съзнание с реалността и фантазията... Мигове на блаженство, сън... и изпадна в безсъзнание. Най-приятното чувство за последните няколко дни бе изпадането в този сън, но с напредване на времето, той се превръщаше в опасна, кървава баня, предвещаваща повече злини, отколкото можеше да си представи, че ще причини, или биха причинили на нея.


Отвори бавно очите си и се намери в някакво малко, непознато помещение, не знаеше как бе стигнала до тук, но при опита си да се изправи, установи че не може да движи тялото си от болка. Бе също така изтръпнало цялото... Погледът й фиксира мъжка фигура и тя спусна моментално хладната завеса на характера си.
- Благодаря за помощта. - кратко и ясно.

-За нищо.-Отврърна Ор и се усмихна демостративно топло,сякаш,за да отговори на нейната студенина.Бавно остави чашата си с чай настрани и се вгледа в момичето.
-Не бива да мърдаш много,все още не си добре.-Делово продължи мъжът,за да прикрие загрижеността си.Все пак не си падаше по спасяване на хора и преди не му се бе случвало и противно на очакванията си не се чувстваше много по-добре.Някъде бе чел,че когато направиш нещо добро,се чувстваш страхотно,той лично се чувстваше нелепо...като,като....медецинска сестра в дънки.
-Ако имаш нужда от нещо,ще бъда в съседната стая.-Ор изчака няколко секунди,за да се увери,че не и трябва нищо точно в този момент и се изниза от помещението.

Щом непознатия мъж напусна помещението, по устните на Джоуел пролази мека усмивка. Погрижиха се за нея без да искат нищо в замяна? Или може би искаше нещо? Може би играеше? Бавно се помести в седнало положение на леглото и стисна края на матрака, щом множество цветни прашинки завъртяха вихрен пирует пред погледа й. Миг... още един... И успя да се изправи, без да й се подкосят краката. Влезе в другата стая и побърза да седне до него, придържайки превързаната рана.
- Кой си ти ? - директно изстреля въпроса си, а погледът й бе придобил каменна стена, непроницаема - И каква е причината за помощта ти? - за да зададе този въпрос или самата тя никога не помагаше на хората, или бе толкова пъти използвана по подобен начин, или бе виждала използвачи непрестанно да го правят с други хора. Не трябваше да бъде винена.
Подпря лакът на дървената маса, обгръщайки с длан лицето си.

Ор изпита нещо,което успя да класифицира като отчаяние от човешкия род.
-Виж сега...-той се замисли с какво име да се обърне към нея,но се отказа.-Аз не съм филантроп,но когато видя някой да умира на пътя ми,ще му помогна.Знаеш ли защо,защото съм човек,защото...-Изречението заглъхна в ума му,неизречено.Беше се разпалил повече от нормалното.Рязко стана от стола,без първоначална идея,къде отива,в последствие реши,че трябва да прави нещо в кухня и тръгна на там.Застанал на вратата той се обърна:
-Името ми е Орион,казвай ми Ор и не-лека присмехулна усмивка се появи на лицето му.-НЕ,нищо не искам и нищо няма да ти направя,не се притеснявай.-Веднъж озовал се в кухнята,се зае да готви.Не че му се отдаваше много,но не можеше да се отрее че се старае(и все пак правеше страхотна паста).Светлината от прозореца филтирана през пердето чертаеше картини от светлина на масата.Някъде навън пееше птичка.

Щом чу резкия трясък на забитата врата, Джоуел се усмихна горчиво от предизвикателния вкус, настанил се в устата й, заради Орион. Държанието му; движенията му; начина му на мислене, всичко бе различно, по-диво и буйно. Сякаш не бе ограничаван от никого другиго и сам бе господар както на себе си, така и на света си. Индивидуален; вероятно отдавна се бе отегчил от реенето в морето, изпълнено с хора еднакви, пардон, души. Убийството на човешкото съзнание; те бяха като безчувствени, зли господари, а този мъж показваше страст с всяка фибра на тялото си. И не онази похотлива страст, не ме разбирайте погрешно.
Беше човек. Щеше да го предаде веднага, но нещо й попречи; и не беше само раната, едва предоставяща й възможността да диша, а точно тази различна искрица, която блестеше в буйната му, гневна природа.
Нямаше да му се довери, нито щеше да разпитва повече. Бе благодарна за подслона, затова се загледа в танцуващите сенки по масата с жив интерес, а слухът й се окъпа в невероятното море от красиви и необичайни, хармонични звуци на природата...
- Джоуел, наричай ме както искаш.

Не биваше да се ядосва толкова лесно,знаеше го и съжеляваше,че се е държал така,но не съжеляваше чак толкова,че да се извини.Все пак доста по спокойно от първия път отвори вратата и стараейки се да придаде на гласът си студен и безразличен нюанс попита:
-Ще готвя-обяви той-какво предпочиташ?Освен това ще излизам да напазарувам продукти,ако имаш нужда от нещо ми кажи или направи списък.С подобна цел на хладиленика бяха оставени химикалка и купчина жълти листчета.Той ги свали от там и ги спожи пред нея,за да ги ползва,ако и до трябват.Все пак жените се нуждаят(или поне така си мислят),от доста неща.Този дом никога не бе обитаван от жена,поне не за повече от няколко нощи и той не бе наясно как точно се съжителства със същество от другия пол,също не бе и наясно как точно подобава да се грижиш за някого,така,че реши,че тя най-добре си знае какво и трябва да е добре,а той като добра мравка ще примъква около нея необходимото.Ор всъщност не бе точно мравка,по-скоро товарно магаре,ако се съди по ината който притежаваше.

Повдигна бавно лицето си към него, срещайки погледа му - ледената сила блестеше и от двамата с такава неописуема светлина, че вероятно се неутрализираше, защото Джоуел не се чувстваше неприятно от нея. А както всички знаем, хората, макар и някои първо да бяха привлечени от загадъчната хладнина, по-късно я намразваха, защото ги караше да се чувстват некомфортно; отблъскваше ги, всеки имаше нужда от топлина, нали?
- Много ... великодушно от твоя страна. Купи каквото ти трябва, аз нямам нужда от нищо. - в гласът й се четеше непоколебимост, твърдост и вероятно неотстъпчивост ; ). Инатът... някои хора го определяха като глупост? Дали бяха прави?
Извърна се леко към масата и подпирайки брадичката си с лявата си ръка, издърпа листче и химикал с дясната, започвайки да чертае множество красиви и загадъчни линии. Наподобяваше сюрреалистична мини-картина, която тя самата дори не осъзнаваше, че сътворява. Защото в момента не мислеше за химикала или рисунката; съзнанието й бе изпразнено от ежедневната затормозяваща мозъка информация.
Погледна за втори и последен път по посока на Орион, сетне се съгласи с вътрешните си думи. Държанието му... това бе просто начинът, по който един сантиментален човек прикрива собствената си слабост. Вероятно понякога жестокостта му се явяваше обратната страна на сантименталността? Множество предположения; никакви отговори.
Дали когато се оправеше, щеше да се съгласи на спаринг с нея? Щеше да бъде... мноооого интересна битка.

,,-Ама да прави каквото си иска!-Обади се саракстичният глас в главата му.Обикновенно тялото на Орион слушаше именно него.
-Ама...-Започна другият глас,този на сантиментални и добричък Ор.Но беше рязко прекъснат и пратен по дявлите ,където и си стоеше през повечето време.
-Върви да купуваш,каквито сирена и глупости ще купуваш и мълчи.
Двете половини от душата му плюс тялото се изнесоха от кухнята,взеха си якето и ключовете за колата и излязоха навън.Ор влезе в колата си,включи двигателя и запали цигара,погледна към прозореца на кухнята и потегли.Автомобила се изкашля,образно казано" няколко пъти,подскочи лекичко във въздуха и потегли с бръмчене.Колата която той наричаше Кейти,беше инат почти толкова голям колкото и Джоуел,само дето временната му съквартирантка изгелждаше по-добре.Забележителна жена,по този въпрос бяха съгласни и двете половини на съзнанието му и двете половини също така бяха амбицирани да сломят съпротивата и.
Ор купи храна и с цената на много усилия и голямо самообладание не и купи абсолютно нищо освен пакет принадлежности за баня.Когато се прибра видяч,е я нямаше в стаята и и остави кърпите и другите неща които беше купил на леглото.Отиде в кухнята,където завари Джоуел все още да седи и се зае да подрежда храната по местата 'и.

Вероятно щеше да му помогне, ако не бе ранена, но също така ако контузията не представляваше такъв голям проблем, Джоуел нямаше да бъде тук и да си седи на стола, драскайки върху трето листче. Когато Ор влезеше в стаята, вероятно щеше да види няколко коренно различни "графики" върху масата си, също така няколко липсващи листчета от купчинката.
Изправи се мъчно, щом чу захлопването на кухненската врата и като дух се изниза в стаята, която той в мислите си бе определил като временно нейна.Погледът й съзря хавлиите и веднага си помисли колко прекрасно би й се отразило да се изкъпе... Само че, къде?
Отвори вратата на стаята, в която се намираше Орион и със спокоен глас попита:
- Мога ли да ползвам банята ти? - гласът бе по-тих и леко дрезгав, който се отправи с мелодичността на човек, занимавал се с този вид изкуство-музиката- дълго време. Ала не бе.

По това време Ор изключително внимателно фитетираше рибата,за да не взема да си филетира и пръстите,освен това искаше и хубави равни парчета.Така,че въпросът и прелетя като метеорит в мрасното просторанство на кухнята,без дори да докосне орбитата на съзнанието му.
-Ахъм.-Отвърна той,без дори знае за какво се съгласява.И продължи да се занимава с месото.След няколко секунди метеоритът се удар ив стената и рикошира този път уцелвайки мозъка му.
-Вратата до тази на стаята ти,не бързай.-Погледна я разсеяно,колкото да я погледне и се върна към заниманието си.След като чу шума на водата пълнеща ваната го огря мисълта,че е трябвало да купи и чисти дрехи наред с другото.Заряза готвенето и се затича навън,издири магазин за женски дрехи грабна блуза и дънки които според него щяха да и станат.Купи и възможно най-семплото и безлично бельо създавано някога,прокле се за дето е толкова тъп и се прибра.
Остави нещата на леглото в стаятата иОсъзна,че май е време да спира цигарите,тоя спринт почти го беше съсипал,а и от тинейджър не беше търчал като гламав и то заради жена.Пак се прокле и сложи рибата във фурната.

Препаса се като арабин с дългата кърпа и бавно и плавно се насочи към вратата, която бе определена като банята. Отвори я пъргаво и сложи малкия райбер, по-скоро като по навик, отколкото предпазна мярка. Свали хавлията си и докато прозрачната водна струя изпълваше ваната, погледът на Джоуел се взираше в кървавото петно на корема си. Беше... достатъчно голямо, че да я убие при други обстоятелства, но явно рая не бе готов да приеме такова изчадие като нея и предпочиташе да я държи на земята, мъчейки се заедно с другите същества.
Изкъпа се възможно по-бързо, въпреки думите му "не бързай", което бе съвсем нормално. Изпра дрехите и бельото си, заедно с бинта, сетне го изстиска много хубаво, така че да може да се използва отново, и го уви около раната си. Хладния парцал принуди кожата на русокосата да настръхне за миг, но не след дълго свикна с температурата.
Върна се в стаята си и.... ..... .... ( тук лично аз много се смях : D ) това сериозно ли беше или какво? Първо се загледа едновременно смаяно, ужасено, шокирано и невярващо в бельото... и дрехите, сетне сладостен, звънлив смях се разнесе из помещението и тя се приближи към покупките, с цел да ги облече. Оказаха се малко по-широки, но дори се почувства на мястото си така, отколкото иначе щеше да бъде.
Щом се справи с всичко необходимо за обличането и използваните дрехи, се придвижи с лице на дори не изпитващ болка човек; понасяше си я героично, като покосен от три куршума патриот-войник. Влезе в кухнята, където Орион разкриваше уменията си в кулинарството и го погледна с шеговити пламъчета в очите. Не бе свалила хладната завеса, винаги покриваща я с мраз и непроницаемост, но определено се бе развеселила от постъпката на на пръв поглед грубия, първичен и нетърпелив Орион.
- Имаш вкус... за мъжки дрехи, но изключително много ти благодаря за тези. - крайчетата на устните й се извиха леко нагоре, в една едва забележима усмивка.

-Извинявай...-Това беше глас на разкаял се за грешките си човек,който смята,че не заслужава да живее,заради злото което е сложил.Очите му добиха вида на очите на ритнато кученце.-Извинявай,щях да отскоча до фирмения магазин на Прада,но нямаше да ми остане време да направя соса.-Завъртя очите си драматично и повдигна рамене.После отново се върна в нормалното си състояние.Дрехите наистина не и бяха точно по-мярка,но се доближаваха до истината освен това(никога нямаше да го каже на глас),но игелждаше добре с тях,дори направо чудесно.
-Направил съм риба тон,купих и шоколадова торта за десерт от магазина.Надявам се обичаш?-На масата беше подредил въпросните хранителни изделия,заедно с две чинии и прибори.Слънцето се беше изместило и сега кухнята беше малко по-мрачна и не толкова краасива,както сутринта,а и доста по-разхвърляна.Докато търсеше чисти чаши той се сети още нещо.
-Чисти превръзки и лекарства има в стаята ти вътре в нощното шкафче.Не ти предлагам помощ за тях,защото няма да искаш...-Което според него беше чист инат,защото нямаше грам логика след като той е сложил първите превръзки и ги е сменил няколко пъти,да не може да и помогне и сега,но реши да не спори.

- Прада е остаряла история, скъпи. Говори ми за Гучи и Армани... бих се примирила и с Шанел - с престорен глас на дама, разбираща от всякакъв вид дрехи; грижеща се постоянно за външния си вид и не пропускаща модно шоу изрече, но бе от ясно по-ясно, че в действителност Джоуел не е от най-фините и женствени девойки, като на пръв поглед я издаваха оформените женски мускули и стегнат корем, можещи да принадлежат само и единствено на трениращ много повече от нормалното човек. А и тонът й бе шеговит.
Орион или страдаше от шизофрения, раздвоение на личността, или душата му и той бяха две коренно различни същества; подобно близнаците - еднакви на външен вид, ала не и по нещо друго. Огромната буца лед в очите на Джоуел се пропука леко след ироничното подмятане на Орион за дрехите и тя се засмя сдържано, но пък искрено на отговора.
- Мерси за информацията; помощ няма защо да искам, след като мога да се справя и сама. - тя не се срамуваше от голотата, нито пък се инатеше в конкретния случай, затова проблемът не бе, че Орион ще види тялото й или нещо подобно, а просто защото този непознат се бе погрижил предостатъчно за болежките й.

Ор реши да смени темата и с галантно махване на ръката я покани да седне на масата.По негово скромно мнение всичко бе просто съвършено масата бе застлана със ослепително бяла покривка,на нея се мъдреха две чинии,вярно от различни комплекти,но от красиви комплекти,а по средата рибата кротко димеше.Щеше да е съвършенно,само око свиреше някоя бавна балада и вместо бира кенчета и бутилка плодов сок имаше някое хубаво вино.Обаче нямаше,единствената музика която мъжът признаваше беше добрия стар рок,но в момента му харесваше и тишината.
-Сядай.-Покани Джоуел със лека усмивка и самият той тежко седна на другия стол.

Не й отне много време да забележи перфектно приготвената храна; старанието и желанието за дори по-добро приготвяне, а това говореше само хубави неща за непознатия мъж. Като покорна девойка Джоуел се настани на стола срещу Орион и сведе за миг глава, замисляйки се над хората, които вероятно можеше съвсем мъничко да са се паникьосали от ''безследното изчезване". Като например Данте или Харпър? Друга част от русокосата обаче веднага избута нелепата мисъл и я завърна обратно на масата, срещу човека, спасил жалкия й животец и продължаващ да я обгрижва като някакво пеленаче, което не можеше да се справи само с нищо.
Сините айсберги пронизаха с неосъзната сила очите на Ор, а движението, което последва, бе просто леко кимване, нещо като жест, изричащ думичката "Благодаря.".
След положената втора хапка от вечерята в устата, настроението й се бе подобрило с една идея повече! Можеше да признае със сигурност, че непознатия се справяше отлично с готвенето... или поне с готвенето на риба.
- Храната е прекрасна. - реши да изрази мнението си по отношение на храната, ала погледът й не последва думите, насочени към мъжа, а остана съсредоточен в плъзгащото се острие на ножа между рибата.

Разговорът,доколкото бе съществувал,съвсем заглъхна.Извесно време ядяха в абсолютна тишина чийто невидим воал ги обгръщаше толкова осезаемо,че Ор започна да се задушава.Трябваше да каже нещо
-Ти с какво се занимаваш?-Попита той.-Ор напъха още едно голямо парче риба в устата си и усилено задъвка.Знаеше,че това не е перфектният въпрок,но беше по-добре от царството на ужасяващата тишина.
-Разкажи ми нещо за себе си.-Даде и време да си обмисли отговора и отиде до хладилника за още бира.Установи,че му харесва да живее с нея,просвто така,да си говорят,да ядат заедно...без очаквания,без нищо.Понякога нещата можеха да бъдат толкова простички.
-

Погледът се спря върху него. Той я бе спасил, но това правеше ли я длъжна да дава информация за себе си? Правеше ли я длъжна да отговаря на лични въпроси? Едно огромно кълбо о напрежение се заби в гърдите на Джоуел; тя не бе свикнала да отговаря на такива въпроси, а още по-малко да получава грижи различни от смазващи тренировки за самозащита.
Последно парченце риба се загуби в устните й, когато се реши да отговори поне на въпросите му. Бе ясно, че царящите хладни пипала на тишината не му се нравеха, и макар и тя да ги намираше за успокояване, определено можеха да бъдат и потискащи
- Аз съм убиец и като всеки убиец се занимавам с много лоши неща. - иронична усмивка пропълзя на устните й, щом си спомни как й се наложи да убие главният човек на института... и в действителност си вярваше, че го е направила. Но убийството... това бе нещо, което мразеше да прави, а бе принудена. Не искаше да лишава хората от живот, а зад всяка една малка или голяма нейна победа, се криеше отнет живот... винаги трябваше да дава част от душата си на жертвите, за да получи желаното. Сега можеше да се определи като бездушен балон, който обаче при вероятно спукване можеше да пусне огромна, шарена дъга и множество хармонични звуци, от на пръв поглед празно, изпълнено с въздух пространство. - Аз не съм от... бъбривите хора, Орион, затова престоя с мен може да и се стори по-неприятен, отколкото самотата. - тези думи издаваха много повече, отколкото можеше да му каже. Друг бе въпроса дали човек знаеше как точно да подходи към нея, за да направи разговора приятен и за двамата ; )

Ама тя сериозно ли?!?Убиец?!?!Информацията му,дойде малко в повече и за малко да изплюе глътката бира на масата.Преглътна внимателно и все пак успя да се усмихне.
-Значи си пасваме идеално,аз веднъж убих котка.Без да искам я блъснах с колата.-Той си спомни,колко гузно се бе почуствал тогава,отнемайки невинен живот.-Разбираш,вероятно,че не съм типичния мъж,не обичам насилието,имам антикварна книжарница,не мога да се бия и не съм забавна компания.Добре дошла в Света ми!-Той се засмя,на себе си.В смеха му се прокрадна нотка горчивина,често си мислеше колко по-добре щеше да е да бъде различен.Само,че това си беше неговата вселена,дори и да не я харесваше,си беше негова.-някой.Тоест представяше си го,понякога много подробно,но бе наясно със себе си,че не може да го направи.А си мислеше,че е лошо момче просто защото понякога вършеше измами докато продаваше книгите си.
-Аз те попитах просто така,можеше да ме излъжеш,но се радвам,че ми каза истината.-Той пак стана,за да извади тортата от хладилника.-Ако искаш да си говорим за друго,ако искаш нямам проблем да мълча.

- Мисля,че си много лош човек. - усмихнато изрече, повдигайки поглед към неговия - Да убиеш котка и да укриваш престъпница... ще те убият като нищо. - облегна се назад, заглеждайки се в добре изглеждащата торта ( да кажем доста вкусно изглеждащата) и кимна някак замислено. Е, Орион не можеше да бъде сигурен в нито една от думите й, но да кажем, че всичко изглеждаше достоверно до доказване на противното. - А откъде знаеш, че не те лъжа? И това не е част от отдавна планиран спектакъл в главата ми? Не знаеш! Можеш само да предполагаш и да си правиш грешни заключения от случилото се по-рано. (говори за самото намиране на тялото й в гората) -повдигна предизвикателно вежди, облягайки два пръста - среден и показалец на скулата си.
Всеки имаше свой личен свят; всеки бе малка вселена, ако щеше и личен път го наречете, които ако искаше, можеше да сподели с другите, ако ли не, можеше да ги отхвърли и заключи извън преградата на допустимото. Орион изглежда не бе такъв, или поне не на пръв поглед. Джоуел обаче беше. Тя отхвърляше чуждите пътища и налагаше само и единствено своя, движейки се с различна скорост върху му.

-Не знам защо но ти вярвам!-Той си отряза парче от тортата.-Просто някак си не ми се вярва,че си измислила някакъв пъклен план за измъчването и убийството на моя милост.Нямам пари,нямам ценни вещи...Кой може да иска нещо от мен?-Ор я погледна и се засмя.
-Всъщност не съм си правил никакви заключения,имах твърде много идеи,за да мога да избера само една в която да вярвам.-Орион не беше от хората които вярват,не вярваше нито в любовта и доброто,нито в хората,нито в религиите.По някаква причина на нея вярваше,поне до толква,че да и позволи да живее с него,после...после тя ще си тръгне и неговият живот отново ще бъде спокоен и равномерен,без никакви изненади.Беше си създал свое ъгълче,където да живее така както винаги бе искал,без никакви сътресения,но не можеше да не мисли какво ще стане с нея.Все пак вече всичко бе развалено,той бе направил първата промяна когато реши да я доведе в дома си,а не да я остави там.

Джоуел се загледа с интерес в непознатия мъж, който говореше по такъв начин, сякаш не бе запознат с новостите на света, в който се налагаше да живее. Пари, богатства? Самото му неимплантирано тяло бе най-голямото погатство за търсачите и душите!
Вярваше й, казва? Защо? Беше се доверил на огромните, морско сини очи, които го въвличаха все по-надълбоко в океана си от мистерии и в същото време непроницаем хлад? Или на стройната фигура, която неточния размер дрехи очертаваха? Или заради цялостното излъчване на жена, която започваше да му влие по начин, който нито той, нито който и да било очакваше?
- Идеи? - повдигна бавно вежди, подавайки хладната си длан към него - Сподели ги с мен?

Ор спокйно се облегна назад подпирайки брадичка с дясната си ръка.
-Ами...Може да си била отвлечена от извънземни,но тъй като установих,че раната ти не едостътънчно съвършенна,за да бъде създадено от по-висша цивилизация,за мое съжаление този варант бързо отпадна.Друг вариант е да си била нападната и ограбена или някой нарочно да се е опитал да те убие.-Ор направи малка пауза.-Но не можах да разбера,защо ще иска да те наранява.И общо взето спрях да се чудя за миналото ти на този етап от разсъжденията си.,Бях твърде зает да мисля,какво да направя,за да оцелееш.-Той не знаеше как точно да продължи,за да избегне неизбежния въпрос,защо я е прибрал,а не е примерно извикал помощ.Всъщност и той не знаеше отговора,просто беше някакво предчувствие,че това е най-добрия вариант.Макар,че не беше сигурен,дали не бърка предчувствието с желанието си да не е сам.Имаше доста още да разсъждава над себе си и действията си,за да разбере,точно защото го е нарпавил,но не съжаляваше.
-Сигурно ме мислиш за луд.-Горчива усмивка се появи на лицето му.Повечето хора така си мислеха за него,въпреки,че единствената му странност беше,че не иска да живее в системата и да се съобразява с обществото.Всъщност не знаеше какво точно е системата,но поне беше убеден,че не му пука за нея.

- Луд? Не, те са много по-различни от нас. - притвори леко очи, замисляйки се за множеството загубили разсъдъка си хора; за очите им, които бавно променяха излъчването си, в същото време за състоянието, в което изпадаха и е превръщаше в най-големия им кошмар или сладост; всичко се превръщаше в една виртуална реалност, която се проектираше само в техния ум, ала точно защото ние не можехме да видим нещата, които те ясно съзират, ги определяхме за загубили разсъдъка си. Много неща можеха да бъдат казани по този въпрос, но Джоуел не искаше да изказва задълбочени разсъждения на глас, защото един от вътрешните й закони бе да се ограничава в споделянето за себе си, а това просто щеше да даде коз на противника й, без значение, че в момента вероятно не стоеше пред противник, целящ да я убие. Виждате как мозъка може да се превърне в машинка, постоянно дебнеща и отмерваща чуждите "дихания", да не би да се окажат по-опасни, отколкото изглеждат. И не само за нея, а за работата й. - Много благодаря, че ме спаси; защо си го направил, това няма значение вече. - изправи се бавничко и с хладна, едва доловима усмивка изрече: - Ако нямаш нищо против отивам да спя, лека нощ. - отправи се към помещението, което бе нейна стая и не след дълго се чу захлопването на вратата.
Мушна се под завивките и се загледа с прикрит интерес в тавана му. Спомените й се нижеха бързо по огърлицата на паметта, подобно мъниста на конче; спомни си кървавите дуели да хората от института; спомни си за битките й с един от най-добрите борци Данте и самата наслада от болката, която бе изпитала, а и прочела се върху му; спомни си за някогашните все още непринудени действия и думи от нейна страна, които обаче не представляваха блян по отминалите дни, а просто ... малка ретроспекция? Нито положителни, нито отрицателни чувства обливаха тялото й.