[преди две години и половина] Лабораториите на Тусон

Ъх, пустош.
Всичко бе толкова оранжево, толкова кафяво. Изглеждаше сякаш абсолютно всеки камък и всяко изсъхнало дърво бяха направени от метал,, след това залети с вода и ръждясали. Всичко изглеждаше занемарено, ръждясало, мизерно и лепкаво. През цялото време духаше вятър, който излизаше от всички възможни посоки, завихряше се, изпълваше очите и устата на Нерион със пясък, а ноздрите ѝ със грозната и тежка миризма на разлагаща се плът, на сяра и на стари чорапи, която полепваше като прах по гърлото ѝ, задушаваше я. Езикът ѝ бе почти подут от количеството пясък, което бе схрускала, очите ѝ толкова време бяха стояли присвити срещу изпепеляващата бяла слънчева светлина, че дори и на сянка, те пак заемаха същата позиция. Носът ѝ беше изгорял, също и раменете ѝ. Самото чувство, че е толкова горещо, влажно и сухо едновременно притискаше цялото ѝ тяло, притъпяваше сетивата ѝ и затрудняваше работата ѝ. Това означаваше, че щеше да прекара още толкова място на това адско място, примижвайки срещу плоския слънчев диск, търсейки стъпки я пясъка, отдавна заличени от ветровете, надявайки се, че изстиналите следи ще я отведат някъде.
Да, ама не.
Как мразеше да идва тук. Не можеше да разбере защо някой изобщо би пожелал да замени удобствата на планинския Тусон с горчивата като пот горещина на това място. Изглеждаше застинало и самотно и караше дори Клариса, свикнала сама да си пази гърба, да се чувства смазана от липсата ѝ на помощник или партньор. Кой изобщо би дошъл тук, как изобщо би могъл да се скрие тук Тук, където няма нито едно дърво, под което да полегнеш, нито една сянка, в чиито хладни прегръдки да потънеш и да се скриеш от врага. Нямаше дори храна - само лигави гущерчета, които доволно се излягаха на прашните оранжеви скали и събираха лъчите на слънцето измежду люспите си, багрейки ги във всеки цвят от дъгата.
Но ето, че точно това бяха предимствата на Гранд Каньон. Предимства за Търсачите, де.
Точно липсата на каквито и да е убежища правеха работата им толкова лесна. Тук беше тихо и освен вятъра, друг звук нямаше. Просто супер. Клариса се запъти към една скала, тиха и грациозна като тигрица, приготвяща се за атака. Инстинктите ѝ, сетивата ѝ, цялото ѝ тяло. Вибрираше и ѝ казваше, че зад тази скала има някого.
- Хванах те! - рече тя и сграбчи за прокъсаната от молци яка на беглеца. Беше страшно измършавял, отслабнал, изгорял на слънцето. В очите му се четеше глад и готовност да се предаде. Умора, която ѝ гарантираше, че той най-накрая щеше да позволи да бъде имплантиран, само и само защото щеше да получи нови дрехи, пари и храна, за да започне новия си живот.
Той стана послушно, сам подаде ръцете си, белезниците щракнаха. Клариса го поведе към посоката откъде бе дошла, към Тусон, към прохладния въздух на планината. Заключи беглецът в колата си и потегли към дома.

Поредната ѝ плячка в момента биваше имплантирана. Клариса обичаше да гледа как животът на човеците се променя, как очите им потъмняват с един нюанс повече и как слънчевата енергия на Душите се разлива по всяка клетка на тялото им. Докато наблюдаваше имплантацията на поредния анонимен от прозорчето към лабораториите, в тъмния коридор се разнесе пляскане с ръце.
- Браво, наистина. С този станаха шестдесет.
Данте Сайленс, можеше да го познае от два километра.

Данте пристъпи бавно зад нея, докато не изравни позицията на телата им. Изглеждаше тих, спокоен, какъвто винаги бе бил. Сякаш въпреки думите му, нямаше нищо впечатляващо там, където си мислеше, че е Клариса. Познаваше я прекалено добре, макар да не я бе виждал повече от един- два пъти. Не веднъж бе чел досието й и бе разисквал присъединяването й към Института. Сам я искаше вътре! А след убеждаването на борда и на самата Джоуел, беше свободен да я вземе със себе си- с нейно съгласие или без такова.
Извърна поглед към нея и я погледна от високо. Беше красива, но не заради красотата тя щеше да пребивава в Института. Тя беше умела, вярна на своето призвание и това пораждаше истински интерес у Данте, но трябваше да му се признае, че го прикриваше повече от идеално.
-Добра работа, Клариса.- равнодушно обяви Сайленс. Както винаги беше повече от тих, не развълнуван, а по- скоро доволен по един много спокоен начин.- А аз знам едно място, което наистина би оценило твоите способности.
Бе предвидил всичко. Всеки вход и изход на сградата държеше своите тайни, ако се случеше нещо непредвидено за ситуацията, което да се помъчи да изненада Данте и целия Институт.