Преди две седмици в Тусон.

Данте Сайленс прекрачи прага на заведението. Няколко изключително спретнати дами го последваха чинно, ала се разделиха в момента, в който се озоваха скрити от затварящата се врата. Имаше нещо много подозрително във вида им и в същото време нито една от душите в заведението не се обезпокои. Всички бяха повече от любезни, усмихващи се на напрегнатите лица на агентките, докато Сайленс стоеше почти като бодигард по средата на заведението. Изглеждаше умислен, ала по- скоро причината се коренеше в желанието му да остане съсредоточен. Доста трудно постижимо, ала не невъзможно. Една мисъл го разсейваше и тя беше "Джоуел". Отдавна не му се бе налагало да полага усилия да остане Сайленс и да не отпусне Данте прекалено много... онази заключена и силно подтисната част от него. Леко смръщваше челото си, показвайки вътрешната борба със себе си, а пръстите му наместваха слушалката в ухото му, през която слушаше гласът на диспечера. Не му беше особено приятно да слуша наставленията му, които не смяташе за нужни, ала трябваше да го прави за общия протокол.
Дамите се скриха зад бара, изчезвайки от погледите на всички, а Данте се приближи към плота и прошушна нещо на ухо на барманката, която незабавно се усмихна и се изгуби зад полицата със силни алкохолни напитки. Минаваха минута... две... три, а четвъртата можеше да означава провала на мисията.
"Данте, без да искам я активирах преждевременно", чу гласът на Мона в слушалката си и се смръщи. "Излизай от там!"
Погледа му се разигра по всички в помещението. Едно пиукане. Второ и третото можеше да бъде фатално. Едва ли имаше повече от половин минута. Очите му живо заиграха по госпожица Ред Роуз. Не я познаваше, но мозъка му, работещ на бързи обороти, намери нещо много познато в нея, което го накара да се хвърли върху й и да я бутне под масичката.
Силен тътен огласи заведението и всичко се разлетя. На ляво и надясно. Ударната вълна от експлозията бе довършила прозорците, а самата експлозия унищожила всяка останала здрава част из заведението, отнемайки не един живот по невниманието на глупавата Виктрола.
edit: Ще оправим подробностите

Данте стисна недоволно очи за момент. Мириса на барут и смърт се разнасяше толкова натрапчиво из помещението, което вече не притежаваше нито покрива си, нито всичките си стени. Горящите отломки около бара и изгърмелите шишета със спиртни напитки го накараха да извърне погледа си надолу, докато излизаше изпод масата и да зърне изпадащата в безсъзнание Арома Ред Роуз. О, само това му трябваше. Обаче, ако я остави тук, това можеше да е края му като дясна ръка в Института. Ах, тази шибана Мона! Искаше да й извие врата. Как можеше да не успее да следва няколко прости указания и едно правило- Не активирай бомбата, докато не се увериш, че е чисто! НЕ ДЕТОНИРАЙ!
Наведе се и мускулестите му ръце, скрити от ръкавите на тъмното, луксозно сако, уловиха Утешителкта под мишниците.
***
"Виктрола, ти си невероятно неспособна", ръмжеше в слушалката на телефона Данте и гледаше през френския прозорец, който му предлагаше прекрасна гледка към двора на резиденцията на Института. Следващите му думи останаха неразбираеми за никой в помещението, а единствения друг в помещението беше лежащата на голямото легло Арома. Той стоеше с гръб към нея и дори не я поглеждаше, макар да очакваше съвсем скоро нейното събуждане от внезапния й припадък. Беше свалил костюма и останал по доста по- ежедневни дрехи, каквито си позволяваше само в свободното си време, а то беше рядкост.