преди шест години, сиропиталището

Жасмин не бе спокойна. Макар да бе време за обяд и всички да се опитваха да се пошегуват и отпочинат, тя бе нащрек. Виждаше промяната днес - имаше един набит мъж до вратата, като бодигард, който трябваше да се увери, че никой няма да избяга. Не че някой си помисляше за бягство. На това място от дете, Жасмин бе начила едно - нямаше път за бягство. Но това не бе единствения проблем. Повечето деца тук бяха сирачета, бедни и отритнати от външния свят и тъй като си нямаха никой биваха изпращани тук. Така че това място дори не можеше да се нарече сиропиталище. Сградата бе двуетажна, малка постройка, в която на втория етаж се намираха спалните помещения, а на първия - учебните стаи, столовата и кухнята. Така изредено можеше да прилича на нормално сиропиталище, но режимът бе толкова строг, колкото бе в затвор за непълнолетни. Имаше деца на всякаква възраст, които се обучаваха заедно. Обучение....,ако можем да наречем подчинението и унижението, прекланянето и замълчаването...На това ги учиха, а после в най-добрия случай ги продаваха кой знае къде. Никоя от тези "късметлийки" не се бе върнала и Жас знаеше, че нищо добро не ги чака извън тези врати. А да избягат? Бе немислимо. Дори да успееха да се промъкнат и да излезнат, какво щяха да правят? Нямаха никакви роднини, трябваше да умрат от глад на улицата. Това бе единствената перспектива и затова никой не се бе опитал да избяга, да не говорим какво би могло да е наказанието за едно такова неподчинение, макар и дребно - престой в онази страшна, без прозорци стая и 20 удара с камшик...Момичето никога не бе виждало "канцлера" както я наричаше, но чуваше от другите какво е- подземие, затворническа килия, вериги и окови, с които те задържат, докато гърбът ти не получи двайсет удара с камшик. Ще попитате как така никой не е осъдил тези "учителки". Отговорът бе прост- никой не се занимаваше с тези деца тук. Правителството отдвавна бе спряло помощите и дори мислеха, че сиропиталището не съществува. И кой би могъл да каже за мъченията тук? Никой.
Това бе жестоката реалност и Жасмин трепереше вътрешно, докато внимателно поглеждаше заплашителния на вид мъж. Досега нямаха охрана, а днес, точно днес се бе появил той. Момичето усети бучката да застива в гърлото й от страх, че някой ги бе разкрил. Снощи двете с Мади бяха успяли да се вмъкнат в стаята на една от възпитателките, която бе заключена, но двете успяха да откраднат ключа за външната врата. Нима някой ги бе проследил и издал? Жас не знаеше, но изведнъж шумът на тракащи прибори замлъкна. Момичето изплашено видгна глава, само да види, че надзирателката идваше и то с камшика! Някой ги бе издал! Но кой ли можеше да е?

Осъзна, че Мади бе казала прекалено много. Не можеше ли просто да си замълчи, свеждайки покорно глава, докато "змеят" я обиждаше? Още докато си го мислеше, отхвърли този вариант. Приятелката й бе импулсивна, несвеждаща лесно глава и Жасмин й завиждаше затова. В нейното съзнание това качество се наричаше смелост, нещо, което липсваше при девойката. Със сведена глава момичето наблюдаваше почервеняващото от яд лице на"змея" и осъзнаваше, чеМади щеше да си изпати. Бе сигурна, че ще я пратят на онова отвратително място, канцлера, където кой знаеше какво щяха да й сторят. Жасмин дори не искаше да си помисля за вероятната съдба на Мади и знаеше, искаше да й помогне. Тишината бе оглушителна. Всички бяха затаили дъх в очокването на наказанието. Жас не можеше да остави Мади да поеме вината, след като самата тя бе инициатора на кражбата. Тя бе накарала момичето да наглежда за евентуални хора, докато успее да открадне ключа към свободата им. Трябваше да я отърве, така че и да спаси и двете, иначе само щеше да усложни ситуацията с намесата си, нали? Трябваше да измисли нещо, някакъв план, с който би могла да измъкне и двете от опасността. Но един въпрос не я оставяше на мира - кой ги бе издал. Жасмин беше сигурна, че има информатор, тъй като никой снощи не бе разбрал, че не са си по леглата. Изключваше и възможността да бяха разбрали за кражбата от липсващия ключ, който сега стоеше скрит под дюшека й. Така че бе очевидно, че някой също не си е бил в леглото миналата вечер и ги бе проследил. Но кой? Жасмин огледа столовата, всички бяха стреснати и със сведени глави, с изключение на Стефан. На лицето му грееше иронична усмивка, а цялото му излъчване бе като на победител...Нима той ги бе издал? Момичето не знаеше почти нищо за него, освен, че отдавна бе тук, още преди нея и че беше мистерия. Планът бавно се оформи в главата й. Не искаше да прехвърли никому вината за кражбата, освен ако можеше да го избегне. Хуманистичната й страна бе против дори да обвини Стефан, докато практичната настояваше да отърве двете с Мади. Накрая се получи нещо средно. Само се надяваше да проработи.
Столът й издаде пронизителен звук, когато бе дръпнат назад, а Жасмин стана.
- Извинете. - Глъсът й, сигурен и силен, проехтя в напълно тихата стая и всички погледи се вдигнаха към нея. Със задоволство момичето видя, че й "змеят" я бе погледнал. - Не мислите ли, че първо трябва да проверите до колко достоверни са доказателствата, представени от информатора и чак тогава да търсете виновните за станалото? - Знаеше, че звучеше прекалено сигурно, прекалено дръзко и дори провокативно, но трябваше да изгежда такава иначе много лесно биха могли да отхвърлят теорията й, базираща се на никакви твърди факти. Също така бе сигурна, че не могат да докажат нищо, тъй като всеки знаеше за психичните проблеми на Стефан, който често виждаше образи и посещаваше псохолог. Нима биха могли да посочат това не напълно с ума си момче и да се опират на неговите доказателства какво точно е видял онази нощ? Не, нямаха нищо срещу Мади и Жасмин се усмихна като видя, че доводите й достигнаха до ума на "змея", който яростно се обърна на 180 градуса и напусна стаята с гневно изражение, като не пропусна да хвърли изпепеляващ поглед на Жасмин. Наистина момичето не искаше да лъже, все пак имаше лъжа, но нямаше друг избор, нали?