Upstairs

Антъни безуспешно чака цели 5 минути на студа, очаквайки някой да отговори на почукването му. Явно в този град не бяха познати звънците, което не му остави друг избор, освен да почука на старата дървена врата. Бе гладен, премръзнал и изморен - лоша комбинация. Огледа се, но не видя нито една запалена лампа, а не вярваше в околността да намери друга къща, която да бе по средата на нищото, точно като тази. За сетен път почука и явно бе по-силно тъй като вратата поддаде. Антъни леко натисна дръжката, воден от любопитство и подаде предпазливо глава. Всичко изглеждаше нормално и тихо, нищо чудно в този късен час всички обитатели сигурно сега спяха, необезпокоявани от неканени гости. Но да е отключено посред нощ? Това бе наистина странно и въпреки това мъжът се замисли... "Кой ще разбере, ако просто вляза и поспа на дивана и утре рано си тръгна." Вътрешният му глас се обади, че така ще влезе в чужда собственост и ще наруши закона, но колко пъти до сега го бе нарушавал...безброй. Тъй или иначе вече го издирваха за не малко престъпления, не беше кой знае каква работа да добави още едно към досието си. Да внесе малко разнообразие нямаше да е зле,а "влизане в чужда собственост" щеше да украси допълнително не страдащото му от еднаквост досие. С усмивка от естеството на мислите си, той влезе в предверието. Беше тъмно и за да не събуди някой и най-вече този някой да не извика полиция, стъпвайки съвсем леко Антъни се добра до стълбището. Щеше да се настани в някоя от свободните стаи, възползвайки се от леглото там и на сутринта щеш да изчезне както винаги. Планът му бе добър, но веднъж започнал да се изкачва взе да чува странни звуци...Колкото по-нагоре отиваше, толкова по-ясно се чуваха. Чудеше се как някой още не бе чул скимтящия мъж, но явно тук спяха като заклани или неговият слух бе по-добър, след като бе прекарал години в криене и предпазливост. Тръгна по един коридор, зави и тъкмо минаваше покрай една врата, когато различи шумовете отвътре. От тук идваше всичко и той хвана здраво сака си - единственото му оръжие срещу този, който се намираше от другата страна на вратата. Трябваше да види какво става вътре и да спре досадния звук, иначе все някой щеше да го чуе и да го разкрият, а веднъж ако това станеше, трябваше да изчезне възможно най-бързо. Приготви се, броейки до три и отвори вратата. Бе очаквал всичко, но това което намери толкова го удиви, че гледаше в посока на непознатия мъж като слепец. Горкият бе окован на всяка една от колоните на леглото с въжета, не позволяващи му да помръдне. Поне устата му не бе запушена и той викаше...Явно не от скоро, тъй като гласът му се чуваше слабо и притихнало..горкият наистина.( )

Роуд затвори устата си, когато дочу тихите стъпки отвън в коридора. Може би, все пак, Ивон се бе върнала да го отвърже след цели три часа, които бе прекарал напълно сам самичък в стаята й, вързан за леглото. Изобщо не беше дори в добра позиция да се развърже, защото възела беше достатъчен, че да спира движението на кръвта по вените му чак до ръцете и по тази причина те изтръпнаха още след час и половина и в момента не ги усещаше добре. Да не говорим, че се чувстваше като девственица по време на специален ритуал, преди да я погълне някой вулкан, за да бъде спокоен и задоволен цяла година, докато хората от местното село не си намерят нова девственица, а когато те случайно свършеха... ами, всички просто умират! Но за него имаше спасение и когато вратата се отвори, Роуд се отпусна на леглото и си отдъхна спокойно.
-О, явно има Бог!- каза Роуд с огромно облекчение.- Хайде, става ли да ми помогнеш не особено познат непознат човеко?
Направи една от онези свои недоумяващи физиономии и вдигна главата си само, за да погледне изражението му още веднъж. Беше сигурен, че не го е виждал или ако го бе виждал не е било скоро и горкия му мозък бе забравил, че изобщо са се срещали. Това сега нямаше значение, фокусирания му поглед бе установил, че е човек и имаше шанс за спасение.
Ах, тази Ивон, само да му паднеше, щеше да й го върне тъпкано и без време, ако това значеше, че сега ще излезе от тази стая и ще стигне чак до Тусон да я търси.

Мъжът, който лежеше в леглото, даде най-накрая някакви по-човешки признаци на живот. И все пак...онзи го бе загледал и Антъни знаеше, че се мъчи да си спомни физиономията му, не че ровенето из спомените му щеше да има някакъв резултат...само главата би го заболяла, след като бе станал жертва на нечие отмъщение, без съмнение женско. Самият той бе го почувствал веднъж - невъзможността да помръднеш, безлюдността и най-вече страхът, че може така и да си умреш. Макар ситуацията да бе доста по-различна и не дотам свършила както при този господин, Антъни бе изживял същински ужас, който за едно 15-годишно момче беше невероятна травма, която носеше в себе си и до днес. Никога повече да не позволи на някоя да го докосне...беше си го обещал, след като през онази година, когато още беше хлапе, една жена го поиска. Естествено беше горд, тя беше по-голяма и той бързо се съгласи, но последствията бяха непредвидими. Освен "любовната игра" той бе получил неизмерим брой кървящи рани по цялото си тяло от приятеля й, който по една случайност се оказа най-големият мафиот в града. Не можеше да има по-лош късмет...Още усещаше съблазнителните й ласки, които го докарваха до полуда и после мъчителното очакване смъртта всеки момент да дойде и да го отърве от мъките...Бе останал беззащитен, благодарение на въжетата, с които бе завързан за легло, подобно на това, на което бе вързан и мъжа и споменът изведнъж дойде - толкова пресен, все едно се бе случил вчера. Всичко мина като на филмова лента пред очите му, припомняйки му болката...
Отърси се и премахна образа на кървящото си тяло, което за момент му се бе сторило, че вижда на мястото на мъжа. Ситуация бе толкова подобна, че бе извикала неканени мисли в главата му. Заключи кутията, в която напъха обратно всички спомени, дълбоко в душата си и се приближи до мъжа, изпитващ истинско въодушевение, че ще бъде освободен. Възлите бяха стегнати, за да се развържат сами, но за човек като него, не бяха никакъв проблем. Бързо премахна парчетата плат от китките му, виждайки белезите и почервенялата кожа...Скоро щяха да избледнеят, също като неговите. Инстинктивно погледна към своите китки, невиждащ и същевременно търсещ някакъв признак за съществуването им. Гласът на непознатия го сепна и Антъни се укори, че пак се беше отнесъл. Инспективно, без да се поддава повече на чувствата си, той премахна всякакви остатъци от предишни спомени, стъпвайки здраво в настоящето.
- Не съм Бог, но явно теб Дяволът те е оковал. - В напрегнати моменти, най-доброто, което можеше да стори, бе да се пошегува. Страхът, че ще бъде повикана полицията скоро, напрегна мускулите му, които бяха в готовност да се включат в измъкването му. Непознатият щеше да се досети, че не го е виждал и тогава какво? Оставаше в загадка...



/доста прекалих май /

Роуд се чувстваше толкова добре, когато не беше завързан. Ръцете му се отпуснаха до тялото и усети болезненото боцкащо чувство на изливащата се кръв по вените му, вече доста по- свободно. Пръстите му вече не бяха изтръпнали, но едва усещаше възглавничките им и когато се подпря на матрака и се опита да се изправи до седнало положение, поддаде и отново се строполи, докато не се изправи без особена помощ от ръцете си. Ах, тази Ивон! Тази Сюуел! Само да я хване и щеше да я върже на кола на двора и щеше да я пита тогава какво ще прави с ясното нареждане *което трябваше да помоли Марк да направи* да не я отвързват поне три часа да й изтръпнат и на нея крайниците.
Изтупа панталоните си и се протегна в цял ръст, за да усети силите в тялото си. Определено му беше много по- добре и беше сигурен, че скоро няма да легне обратно на което и да е легло. В главата му изникна мисълта, че не бе виждал Антъни никога преди... не можеше толкова лесно да забрави и до такава степен нечия физиономия, той имаше наистина добра фотогенична памет. Във всеки случай едва ли имаше някакъв проблем, след като безпогрешно бе установил, че е човек.
-Не е Дявола... по- лошо е.. Жена!- възкликна Роуд и погледна Антъни в очите.- Кой те праща? Лоръл?- предположи, че може би е от горските хора, но определено не изглеждаше като всички онези странни хора, които постоянно изглеждаха толкова интелигентни и направо го затъпяваха.
Недоумяващата му физиономия накара Роуд да се откаже от тази си мисъл и да мине в друга тактика...
-Или си попаднал тук по незнайни причини...- засмя се Роуд.- Добре дошъл, непознат човеко!

Анъти гледаше сковаността на мъжа, толкова позната и същевременно различна. Ах, тези жени! Бяха ненадминати в леглото, но що се отнасяше за друго бяха по-лоши и от Дявола. Горкият, изглеждаше толкова решен да й го върне, но той познаваше онази решителност, когато си наумиш нещо и не спираш докато не го направиш. Мъжът пред него я нямаше и знаеше, че колкото и ядосан да изглеждаше от жената, която го бе оставила в това състояние, той я обичаше и нямаше да и го причини.
Изведнъж се чу звук, повтори се и Антъни разбра, че идва от стомаха му. Последно бе ял на бензиностанцията, на която зареди и то нещо дребно и сега стомахът му си очакваше вечерята. Роуд бе започнал да го подозира, не знаеше нищо за тукашните хора, нито пък коя беше тази Лоръл, която той спомена. Усещаше, че мъжът се съмнява, че изобщо някога го е виждал и за да го убеди, Антъни реши да му каже истината, пък после и полицията да извикаше, щеше да избяга. Тъй или иначе Роуд щеше да стигне до заключението, че е един непознат, влезнал без разрешение в чужда собственост.
- Не познавам никаква Лоръл, тъкмо се премествам да живея в Тусон, но нещо се загубих по пътя и накрая се озовах тук. - Това "тук" бе доста относително, защото не знаеше къде точно се намира. Знаеше само едно, което бе че може да си наеме стая и да остане за през нощта, а после да си тръгне.
- Извинявам се, че влезнах без позволение, но беше отключено, а не видях никой....ще мога ли да остана за през вечерта, естествено ще си платя. - Знаеше, че най-добрата тактика бе учтивостта, тя някак ти печелеше точки с непознати, а бе прекалено уморен, за да бъде самоуверен. Мислите му се бяха потвърдили, че това не е хотел, но имението изглеждаше предостатъчно голямо и надали всички стаи бяха зети. Се щеше да се намери някоя за него.

-Ти сигурно си от Европа.- заключи Роуд и го погледна недоумяващо... или пък може би господина страдаше от някаква болест, която го караше да забравя части от ежедневието... ама наистина важни части, като тази примерно, че ако изобщо приближи до Тусон някоя душа ще го грабне и той ще се сдобие със себеподобна на въпросната в себе си.- Въпреки че не мислех, че при вас не са се разпространили вече Душите или са ви пропуснали.
Продължаваше да го гледа неразбиращо, докато събираше останките от тениската си и се чудеше дали щеше да може да я възстанови поради простата причина, че имаше изключително голям недостиг от дрехи в момента и трябваше да измисли нещо в скоро време или да организира специална мисия за набавяне на дрехи и да събере размерите на всички бунтари, които се нуждаеха от тях. Няколко ограбени бутика щяха да бъдат истински фурор и сигурно щеше да им се наложи да се крият по- дълго време от обикновеното.
-Какво ще плащаш, пич?- замига Роуд срещу него.- Моля те! Не можеш да идеш в Тусон, нали ще те хванат и ще ти натикат душа в тялото! Цяло чудо е, че дойде тук, а не си заминал направо в Тусон.
Гостоприемството на Роуд можеше да стигне върхови нива и това не трябваше да плаши никой. Щом бе успял да се съгласи Лоръл да се появи с онези ненормално големи вълци нна срещата им, когато всъщност се оказа и заловен, то можеше да приеме в Имението и групата *всъщност, второто може би трябваше да го направи Марк* поне хиляда като Антъни без да се замисля.
-Можеш да останеш колкото поискаш.- възкликна бившия водач и протегна ръката си към него.- Аз съм Роуд.

Роуд се усмихна приятелски на мъжа и го потупа по рамото, докато излизаха от стаята на Ивон. Да му покаже стая... това не беше трудна задача, имайки предвид, че Имението разполагаше с достатъчно стаи, че да се падат по две и половина на човек от групата, но честно казано нямаше ни най- малка представа, кои са свободните. На втория етаж (същия, на който се намираха) бе сигурен, че не би могло да има свободни. Всички бяха успели да се натикат в тях под предтекст, че ако стане нещо спешно ще могат да си помогнат едни на други, но всъщност всички знаеха причината...
Третия етаж си беше зловеща гледка. Много от мебелите там бяха негодни за употреба и Роуд или пък Марк, или който и да е друг не бяха успели да реставрират до такава степен изгнилото или проядено от някакви гадинки дърво. Все пак бяха запазили една- две стаи, които ставаха за живеене до някаква степен, затова смяташе да упъти Антъни именно към тях.
С огромна усмивка излезе от помещението и застана с лице, гледащо продължението на коридора, където имаше малка, бяла врата, която водеше към горните етажи. Ръката му я посочи, но всъщност, човек лесно би се сетил, че след като нямаше видими стълби продължаващи нагоре ще е едно от тези помещения.
-Ей от там.- кимна също към целта.- Изкачваш се по стълбите до следващия етаж и там може да останеш в първите три стаи, която си избереш...- лицето на Роуд бе грейнало.- А храна в кухнята на първия етаж.- сега пръста му сочеше към пода.- Намира се точно под нас, няма как да я сбъркаш, тя е най- посещаваното и шумно място. На мен ще ми се наложи да те изоставя, защото трябва да се реванширам на жената дявол, но ако решиш да останеш повече се чувствай свободен да го направиш.
Тихите му стъпки отекнаха по откритите стълби към първия етаж и се загубиха съвсем след миг.

Антъни погледна към посоката, която Роуд му бе посочил...горния етаж? Но там нямаше стълби, което го наведе на мисълта, че го пращат към килера или нещо по-лошо...Все пак беше нещо, повече отколкото му предоставяше неудобната седалка в колата. Определено първо щеше да види помощението и после да търси храна, бе успял да издържи гладен часове преди това, нищо нямаше да му стане от още няколко минути. Обърна се към вече слизащия по стълбите мъж и му подвикна.
- Благодаря, от тук нататък ще се оправя. Приятно...отмъщение. - О, не се съмняваше какво щеше да е "отмъщението " му, нито колко сладостно ще е и за двамата...Това му напомни, че отскоро не бе задоволявал потребностите си, но при първа възможност щеше да го стори. Тялото му си имаше нужди, не по-малко важни от хваната //
Стомахът му изкоркори за пореден път, напомняйки му, че въпреки сексуалния глад в момента имаше по-наложащ.
С лека стъпка се насочи към дъното, където срещу него стоеше самотна бялата врата. Вече бе доста по-спокоен, макар че никога не изключваше онова свое чувство, което го държеше нащрек за всякакви ситации. Да се отпусне...нямаше шанс, при условие, че макар да не се промъкваше като крадец, имението бе неопозната за него територия.
Дръжката удобно се намести под ръката му и се отвори...Това, което видя не бе изненадващо - старо дървено стълбище, без съмнение от времето на построяването на къщата...тоест от достатъчно време, че дървото да се прояде на няколок места и да липсват достатъчно стълби, че ако е тъмно да паднеш... В такива моменти му се искаше да тежи малко по-малко, че както изглеждаха на дали можеха да понесат теглото му. Щеше да опита, ако паднеше, не вярваше че скоро някой ще го намери. Явно стълбите не се използваха много много, но поне шумът да е достатъчен, че да доведе някого. Защо изобщо мислеше, че ще падне? По-добре да се опита да стигне до горния етаж, отколкото да прави предположения. Предпазливо стъпи на първото стъпало и тупна с крак. Не се случи нищо повече, отколокото да се вдигне прах, който го накара да се закашля. Остави вратата отворена, че стълбището да е осветено, иначе имаше шанс да се пребие някъде по пътя. Прескачаше липсващите стъпала и стъпваше възможно по-леко и накрая - сякаш след векове, се озова на третия етаж. Беше като излязал от филм на ужасите. но той не бе малкото ревливо момиченце, което би се уплашило от паяка, който най-необезпокоявано плетеше поредната паяжина, която щеше да допълни интериора. Стъпките му оставяха следи в прахта, покрила целия под и Антъни сериозно се замисли да преспи в колата. И все пак предупреждението на Роуд все още кънтеше в главата му...Да се изложи на риска и да отиде да живее под носа на душите, където всеки момент можеха да го имплантират и него с душа? Не, благодаря! Затова смело продължи и като разгледа трите стаи, избра първата, която му се стори достатъчно чиста и годна за живеене. Огледа всичко, не можеше да се остави да бъде изненадан при такива обстоятелства и след проверката, която установи, че всичко е чисто, той остави сака си на леглото и слезе по същите стъпала, по които се бе качил, за да открие кухнята. Стомахът му напомняше на всеки 5 секунди за себе си и Антъни не издържаше. Ставаше невнимателен, ако не бе ял дълго време, а такова нещо за него означаваше лоши последствия.