Каталаните..

by **Catalanyte** Вто Апр 24, 2012 6:55 pm

Име: Каталаните дьо Морсер
Възраст: От 19 до 21 години
Произход: Френско-италиански
Последно забелязана: В покрайнините на Единбург преди година и половина
Престъпления: Обвинена за убийството на три души, две от които нейни бивши родители
Регистрирана като: Градски бунтар
Отличителни белези: Руса коса, сини очи; сравнително висока на ръст

***

Понякога само с едно добре премерено и рязко движение – не е нужно да влагаш голямо количество сила – можеш да убиеш цели две души, били те и твоите собствени родители. Без да ти мигне окото. След това, за да не се наложи да прободеш и собственото си сърце, трябва да бягаш, колкото можеш, разбира се, но все пак можеш да си позволиш една малка самодоволна усмивка, колкото да покажеш на онази напаст, че не си свършила с тях.
За сега е с един куршум два заека… или по-точно – с един замах две души. При следващата среща може и да станат повече. Ако й се отдаде благоприятна възможност, защо не? Отдавна не вярва, че ще успее да ги изтреби всичките. Та те са плъзнали навсякъде като хлебарки и нямат намерението да се разкарат от тук. Не ще успее толкова лесно… не и ако е сама. А тя не е и никога няма да бъде, ако си изиграе правилно картите. Другата й сила – освен отличното боравене с ножове – е точно това. Така че… успех, душици!

***

С ловко движение извади острата кама от кожените си ботуши, наподобяващи кубинки, и със същата лекота я хвърли напред, без дори да прави предварителни опити да се прицелва. Не й бяха необходими. Острието на ножът само проблесна във въздуха за част от секундата и в следващия миг вече беше забито точно в сърцето на чучелото. Импровизираният модел на душа тихо последва приятелите си към смъртта, както го беше правило вече стотици пъти. И така ден след ден… след ден.
Беше си го направила сама и никой друг не знаеше за това място (или поне не си беше проличало някой нещастник да е научил). Избра си един изоставен автомобилен сервиз в покрайнините на изоставения град, в който им се налагаше да се укриват. Нужни й бяха повече тренировки. Опитваше се да надхвърли себе си с всеки изминал ден и успяваше. Ставаше все по-добра и по-добра.
С помощта на изоставените в автомобилния сервиз коли успя да измайстори чучелата, върху които се упражняваше непрестанно. Понякога, когато разпореше с ножа си напълно някое, й се налагаше да се занимава с него, за да го поправи. Бяха боклуци, но пък нужни боклуци. Подготвяше се, сякаш за битката на живота си, макар и дълбоко в себе си… Не, знаеше, че никога няма да й се отдаде такава възможност и не й се налагаше някакви вътрешни гласове да й го нашепват. Но така се успокояваше. Изкарваше яда си на старите седалки от автомобилите, трошеше, чупеше. Нуждаеше се от пречиствателна станция за мислите си всеки ден и беше намерила правилното място. Другите не можеха да й помогнат. Никой не можеше.
Лана (така предпочиташе да я наричат) се приближи до чучелото и извади ножа си от изкуствените му гърди, след което напълно безшумно – макар и да стъпваше с дебелите си ботуши върху всякакви пластмасови боклуци – се запъти към малката мивка, която навярно преди време беше използвана от работниците, за да се освежат малко между навирането под колите. Девойката нямаше нужда да прибягва към подобни чужди услуги. Сама си поправяше мотора – най-скъпоценната й вещ.
Погледна се в пукнатото огледало с пластмасова рамка, което като по чудо все още не се беше разпаднало след нейните непрестанни нападения на това забравено от Бога място. В повърхността му се отразяваше едно красиво момиче, макар и жестоко белязано от съдбата. Чертите на лицето й бяха нежни и дори невинни, но сините й очи излъчваха решителност, а тук-там проблясваха и искрици на ярост. Русата й коса се спускаше на вълни върху раменете й и същевременно с това я караше да сияе благодарение на слънчевите лъчи, спускащи се от високите прозорци. Макар и това да не се отразяваше напълно в огледалото, беше относително висока и със слабо, но здраво тяло. Както винаги, носеше черно кожено яке и панталон в същия цвят. Имаше и кожени ръкавици, които бяха конкретно предназначени за мотора, но рядко ги сваляше. Понякога се случваше да разнообрази черната гама от цветове в облеклото си с кафяво, но това най-вероятно щеше да бъдат просто по-различни ботуши или панталон.
За миг погледът й се премести от лицето й към една мъничка снимка, закрепена едва-едва на пластмасовата рамка. Беше направена преди около шест години и на нея бяха тя, майка й и баща й. Лицето й замръзна при спомена, връхлетял заедно с образа им. Те също бяха от градските бунтари, но ги заловиха и още на място им… имплантираха онези паразити. Преди да успеят да направят същото с Лана, тя се измъкна от лапите на похитителите, извади ножа си и съвсем хладнокръвно, само с едно рязко и добре отмерено движение, им преряза гърлата. Успя да избяга и да се покрие… продължаваше да го прави и сега. Знаеше, че родителите й биха пожелали тя да постъпи така, защото бяха противници на това, което се случваше с всички останали хора. Затова и не я гризеше съвестта. Хъх… Направо я изяждаше отвътре, но имаше ли друг избор освен да продължи напред.
Така и направи.
Взе снимката и я разкъса на малки парченца, пускайки ги в мивката. По-добре нищо повече да не й напомня за миналото. Не че щеше да се получи…

by **Роуд Дръзкото Желание** Вто Апр 24, 2012 7:03 pm

Добре дошла! Героя ти е много добър ^^

Каталаните..

Каталаните..

Re: Каталаните..