ИндексWelcome
Добре дошли в единствения по рода си рпг- форум по романа на Стефани Майер- Скитница! Земята е населена от непознати същества наречени Души. Оживелите хора се изолирани в почти безлюдни местности и са принудени да крадат и убиват, за да живея. Към кои си? Какъв си? Реши сам и се присъедини към нас, за да се потопиш в един нов и напълно различен свят.
Вход
Latest topics
Клена Илайза Девън
2 posters
Клена Илайза Девън
by Temptress Съб Апр 28, 2012 7:50 am
Кажи ми името си и ще ти кажа какво е бъдещето ти....
Правилно ли ви разбрах? Искате да разберете името ми?... Но нима, ако ви го кажа това ще промени нещо? Ще има ли някакво значение за вас? Едва ли. Никой до сега не е успял да разбере какво се крие зад чаровната ми усмивка и вечно замечтаният поглед. Със или без името, същността ми няма да се промени. Много хора отдават прекалено голямо значение на тази красива съвкупност от букви и звуци, но не и аз. За мен името не е нищо повече от една илюзия, илюзия, зад която обичаме да се крием. Преди имах само едно име, но от тогава мина толкова много време, че дори не си го спомням вече. Сега съм позната като Реайн, Даяна, Айрис, Леоноре, и още много имена, чиито смисъл е загубен някъде назад във времето и пространството. И все пак рожденото ми име все още е жигосано някъде там в сърцето ми. И колкото и да се правя, че не съществува аз винаги ще си остана „Клена Илайза Девън”, онова малко момиченце, което си мислише, че бъдещето й зависи само и единствено от нея.
*Клена – емоционална
* Илайза - светла
Може и да не помниш годините си, но за мен те са важни..
А ти на колко години искаш да съм? Мога да бъда много неща, но едва ли бих могла да променя годините си колкото и да ми се иска. Родена съм в по средата на зимата, от тогава минаха малко повече от 18 години.
Произход – неизвестен
Семейство...
Семейство ли? Какво означава това? Казват, че това са хора, който те обичат независимо дали си добър или лош, винаги са до тебе и каквото и да стане никога не биха те изоставили.Хм, аз някога имах такова, дори и да бе за кратко. Не познавам майка си, не знам нито името й, нито пък как е изглеждала. Понякога баща ми казваше, че съм взела нейните черти, а когато ме погледнеше виждах болката в очите му. Но и той си замина. Умря малко преди да навърша десет. Трудно ми е да си спомня изражението му, но никога няма да забравя онези очи, в който винаги гореще огън. А брат ми беше този, който ме спаси и то не само един път...
Погледни се в огледалото и ми кажи не си ли най-красива на земята...
Ярките лъчи на едва изгряващото слънце нахлуваха безпощадно през пролуките на изпочупения прозорец и галеха бледата ми кожа. Изправих се рязко и отметнах няколко кичура от тъмнокафявата ми коса. Плъзнах пръстите си по настръхналото си тяло и отметнах импровизираната завивка настрани. Малките ми стъпала припряно се спуснаха до студеният под и докато се опитвах да се събудя нахлузих кецовете си. Все още напълно неадекватно се изправих и се опитах да намеря в тази полусрутена постройка нещо приличащо на баня. След няколко минути търсене най-накрая попаднах на мраморно бяло помещение, в което единственото запазено нещо бе грамадното огледало, вградено в стената. Смутено се приближих до него и хвърлих бегъл поглед на отражението си. Плътните ми устни едвазабележимо се разтеглиха в загадъчна усмивка, а в златистите ми очи затанцуваха искрици. Изправена пред него стоях доста по-дълго от колкото ми бе необходимо, за да се преведа в приличен вид. Според баща ми лицето ми имало същата форма като това на майка, но никога не съм я виждала затова не знам дали наистина е така. Тънките ми вежди се стрелнаха бързо нагоре, когато едвачут шум се чу от импровизираната ми спалня. От устните ми се откъсна сподавена въздишка, докато предпазливо се пристъпвах натам. Вратата изкърца зловещо и миг перди да я достигна се сгромоляса на земята. По дяволите! Каква развалина само...Игнорирайки случилото се, прескочих разпадналата се врата и припряно се добрах до грамадният сак в ъгъла на стаята. Всичко, което можеше да се открие вътре бе черно, не харесвах останалите цветове, а този ме караше да се чувствам незабележима. Хванах панталоните и тениската, намиращи се най-отгоре и ги обляках с резки движения. Дрехите се прилепиха до слабото ми, почти дребно тяло. Понякога ми се искаше да бъда малко по-висока, но какво да се прави. Това да си дребен често заблуждава околните, но всъщност съм по-силна отколкото излеждам, а и съм издържлива....
А сега ми кажи какво се тай в сърцето ти...
Усмихнах се, винаги се усмихвах, защото това е най-добрата маска, с която разполагам. Зад нея крия както емоциите си, така и мислите си. Тя ме предпазва от заобикалящият ме свят, и не само, прикрива чувствата и всичко, което се опитвам да забравя. Докато всички виждат фалшивото ми щастие, аз се опитвам да бъда силна и да не се поддавам на емоциите. Защото една грешка може да е фатална, може да ми коства живота и тогава последиците ще са безвъзвратни. Понякога съм прекалено уморена и в тези мигове се оставам на емоциите си. Те са като пясъчна буря, която не мога да контролирам – появяват се за секунда, завладяват тялото и съзнанието ми, карат ме да се държа глупаво и напълно детски, но единствено в тогава се чувствам истински жива. Съдбата ме е научила да живея за момента, да се отдавам на онези малки неща, които утре може да ги няма. Обичам кратките мигове, които стоплят душата ти и ти напомнят, че все още има надежда, изживявам всяка минути като последна, защото утре, когато се събудя може наистина да се окаже такава. Познавам смъртта и вече не ме е страх от нея, защото колкото и да бягам тя рано или късно ще ме намери и тогава края е неизбежен. Също така съм свикнала да живея на ръба, да рискувам живота и неоснователно и дори прекалено чество. Никога не се задържам на едно място прекалено дълго време.
Разкажи ми спомените си...
Светлината, светлината, тя бе последното нещо, което видях преди всичко да потъне в кръв. Погледнах ръцете си, но не можах да видя нищо друго освен червените петна. Те бяха навсякъде – покриваха блузата ми, дънките ми, дори и любимите ми кецове. По пръстите ми се стичаха тъмни капки кръв, а аз просто се опитвах да избягам. Косата ми се разпиляваше като тъмна завеса зад мене, оплиташе се от поривите на вятъра, докато не заприлича на безформена купчина. А аз просто исках да избягам, да се махна. Препъвах се и ставах, докато накрая не забравих от къде съм тръгнала.Бягах без посока и цел. А ужъсът, той просто се бе загнездил в сърцето ми и се опитваше да ме подлуди. Знаех, че не мога да избягам, но въпреки всичко просто продължавах напред...докато не стигнах до реката. Цялото ми тяло трепереше неудържимо и не можех да различа нищо повече от бледи отблясъци на светлината. Погледът ми бе замъглен, а аз се опитвах да запазя равновесие и да не падна в реката. Тогава до съзнанието ми достигна нечий пресмъртен вик. Обърнах се назад, но не видях нищо друго освен плътна сива мъгла. И тогава видях него..
Сърцето ми пропусна един удър, когато видях студените му очи.
И все пак..О, боже..беше толкова красив...
Стоеше там, гледаше ме от високо и ми се усмихваше. Устните му се изкривяваха в прелестна усмивка, която можеше да заслепи самият бог. Това ме накара да замръзна и да се взирам вманиачено в тези плътни и чувствени устни. Не знам колко време го зяпах, преди погледите ни да се срещнат. Сякаш стрела прониза сърцето ми, когато видях тези изрумрудено зелени и безизразни очи. Едва тогава осъзнах каква глупачка съм била през цялото това време..
Опитах да си тръгна, но безчувствените му пръсти се обвиха около ръката ми придърпвайки ме грубо към себе си.
- Ела с мен...- думите му нарушиха гробната тишина и ме накараха да загубя равновесие. Всичко около мене се въртеше и не знаех къде се намирам. Свлякох се на земята, загледана в някаква далечна точка над него.
- Не...- опитах се да звуча обедено, но гласът ми трепереше. Не можех да му се доверя отново. Не и когато вече се бях примирила с загубата.
- Ела с мен и никога повече няма да си сама...
- Не... – „..ме лъжи”.
Навеждайки се към мен, ръката му повдигна брадичката ни и погледите ни се срещнаха отново. Някогашните живи зелени очи, сега ме гледаха сковано, разкъсвайки се между миналото и настоящето. Целувката, която последва бе лишена от всякакви чувства. Тя бе по-скоро, защото той искаше да заблуди себе си, че всичко може да бъде като преди. Но аз знаех истината. Устните ни се докосваха, но някогашната страст много отдавна се бе изпарила и бе останало единствено блянът по изгубената любов.
- Обичам те...
Нима знаеш какво е любов? Дори и да казваш, че ме обичаш утре дори няма да си спомняш коя съм...И тогава какво? Пак ли ще ме оставиш и ще си отдеш? Не, не мога да преживея случилото се предният път, както и по-предния и...
- Не мога да ти се доверя отново – и колкото и да ми се искаше нещата да са различни се насилих да го отблъсна от себе си и да се изправя. Спокойствието ми започваше да ме напуска, затова преди да успее да ме спре побягнах отново.
И тогава го видях за последен път.
... и все пак това няма да те направи по-добра.
___
Призвание - Градски бунтар
Правилно ли ви разбрах? Искате да разберете името ми?... Но нима, ако ви го кажа това ще промени нещо? Ще има ли някакво значение за вас? Едва ли. Никой до сега не е успял да разбере какво се крие зад чаровната ми усмивка и вечно замечтаният поглед. Със или без името, същността ми няма да се промени. Много хора отдават прекалено голямо значение на тази красива съвкупност от букви и звуци, но не и аз. За мен името не е нищо повече от една илюзия, илюзия, зад която обичаме да се крием. Преди имах само едно име, но от тогава мина толкова много време, че дори не си го спомням вече. Сега съм позната като Реайн, Даяна, Айрис, Леоноре, и още много имена, чиито смисъл е загубен някъде назад във времето и пространството. И все пак рожденото ми име все още е жигосано някъде там в сърцето ми. И колкото и да се правя, че не съществува аз винаги ще си остана „Клена Илайза Девън”, онова малко момиченце, което си мислише, че бъдещето й зависи само и единствено от нея.
*Клена – емоционална
* Илайза - светла
Може и да не помниш годините си, но за мен те са важни..
А ти на колко години искаш да съм? Мога да бъда много неща, но едва ли бих могла да променя годините си колкото и да ми се иска. Родена съм в по средата на зимата, от тогава минаха малко повече от 18 години.
Произход – неизвестен
Семейство...
Семейство ли? Какво означава това? Казват, че това са хора, който те обичат независимо дали си добър или лош, винаги са до тебе и каквото и да стане никога не биха те изоставили.Хм, аз някога имах такова, дори и да бе за кратко. Не познавам майка си, не знам нито името й, нито пък как е изглеждала. Понякога баща ми казваше, че съм взела нейните черти, а когато ме погледнеше виждах болката в очите му. Но и той си замина. Умря малко преди да навърша десет. Трудно ми е да си спомня изражението му, но никога няма да забравя онези очи, в който винаги гореще огън. А брат ми беше този, който ме спаси и то не само един път...
Погледни се в огледалото и ми кажи не си ли най-красива на земята...
Ярките лъчи на едва изгряващото слънце нахлуваха безпощадно през пролуките на изпочупения прозорец и галеха бледата ми кожа. Изправих се рязко и отметнах няколко кичура от тъмнокафявата ми коса. Плъзнах пръстите си по настръхналото си тяло и отметнах импровизираната завивка настрани. Малките ми стъпала припряно се спуснаха до студеният под и докато се опитвах да се събудя нахлузих кецовете си. Все още напълно неадекватно се изправих и се опитах да намеря в тази полусрутена постройка нещо приличащо на баня. След няколко минути търсене най-накрая попаднах на мраморно бяло помещение, в което единственото запазено нещо бе грамадното огледало, вградено в стената. Смутено се приближих до него и хвърлих бегъл поглед на отражението си. Плътните ми устни едвазабележимо се разтеглиха в загадъчна усмивка, а в златистите ми очи затанцуваха искрици. Изправена пред него стоях доста по-дълго от колкото ми бе необходимо, за да се преведа в приличен вид. Според баща ми лицето ми имало същата форма като това на майка, но никога не съм я виждала затова не знам дали наистина е така. Тънките ми вежди се стрелнаха бързо нагоре, когато едвачут шум се чу от импровизираната ми спалня. От устните ми се откъсна сподавена въздишка, докато предпазливо се пристъпвах натам. Вратата изкърца зловещо и миг перди да я достигна се сгромоляса на земята. По дяволите! Каква развалина само...Игнорирайки случилото се, прескочих разпадналата се врата и припряно се добрах до грамадният сак в ъгъла на стаята. Всичко, което можеше да се открие вътре бе черно, не харесвах останалите цветове, а този ме караше да се чувствам незабележима. Хванах панталоните и тениската, намиращи се най-отгоре и ги обляках с резки движения. Дрехите се прилепиха до слабото ми, почти дребно тяло. Понякога ми се искаше да бъда малко по-висока, но какво да се прави. Това да си дребен често заблуждава околните, но всъщност съм по-силна отколкото излеждам, а и съм издържлива....
А сега ми кажи какво се тай в сърцето ти...
Усмихнах се, винаги се усмихвах, защото това е най-добрата маска, с която разполагам. Зад нея крия както емоциите си, така и мислите си. Тя ме предпазва от заобикалящият ме свят, и не само, прикрива чувствата и всичко, което се опитвам да забравя. Докато всички виждат фалшивото ми щастие, аз се опитвам да бъда силна и да не се поддавам на емоциите. Защото една грешка може да е фатална, може да ми коства живота и тогава последиците ще са безвъзвратни. Понякога съм прекалено уморена и в тези мигове се оставам на емоциите си. Те са като пясъчна буря, която не мога да контролирам – появяват се за секунда, завладяват тялото и съзнанието ми, карат ме да се държа глупаво и напълно детски, но единствено в тогава се чувствам истински жива. Съдбата ме е научила да живея за момента, да се отдавам на онези малки неща, които утре може да ги няма. Обичам кратките мигове, които стоплят душата ти и ти напомнят, че все още има надежда, изживявам всяка минути като последна, защото утре, когато се събудя може наистина да се окаже такава. Познавам смъртта и вече не ме е страх от нея, защото колкото и да бягам тя рано или късно ще ме намери и тогава края е неизбежен. Също така съм свикнала да живея на ръба, да рискувам живота и неоснователно и дори прекалено чество. Никога не се задържам на едно място прекалено дълго време.
Разкажи ми спомените си...
Светлината, светлината, тя бе последното нещо, което видях преди всичко да потъне в кръв. Погледнах ръцете си, но не можах да видя нищо друго освен червените петна. Те бяха навсякъде – покриваха блузата ми, дънките ми, дори и любимите ми кецове. По пръстите ми се стичаха тъмни капки кръв, а аз просто се опитвах да избягам. Косата ми се разпиляваше като тъмна завеса зад мене, оплиташе се от поривите на вятъра, докато не заприлича на безформена купчина. А аз просто исках да избягам, да се махна. Препъвах се и ставах, докато накрая не забравих от къде съм тръгнала.Бягах без посока и цел. А ужъсът, той просто се бе загнездил в сърцето ми и се опитваше да ме подлуди. Знаех, че не мога да избягам, но въпреки всичко просто продължавах напред...докато не стигнах до реката. Цялото ми тяло трепереше неудържимо и не можех да различа нищо повече от бледи отблясъци на светлината. Погледът ми бе замъглен, а аз се опитвах да запазя равновесие и да не падна в реката. Тогава до съзнанието ми достигна нечий пресмъртен вик. Обърнах се назад, но не видях нищо друго освен плътна сива мъгла. И тогава видях него..
Сърцето ми пропусна един удър, когато видях студените му очи.
И все пак..О, боже..беше толкова красив...
Стоеше там, гледаше ме от високо и ми се усмихваше. Устните му се изкривяваха в прелестна усмивка, която можеше да заслепи самият бог. Това ме накара да замръзна и да се взирам вманиачено в тези плътни и чувствени устни. Не знам колко време го зяпах, преди погледите ни да се срещнат. Сякаш стрела прониза сърцето ми, когато видях тези изрумрудено зелени и безизразни очи. Едва тогава осъзнах каква глупачка съм била през цялото това време..
Опитах да си тръгна, но безчувствените му пръсти се обвиха около ръката ми придърпвайки ме грубо към себе си.
- Ела с мен...- думите му нарушиха гробната тишина и ме накараха да загубя равновесие. Всичко около мене се въртеше и не знаех къде се намирам. Свлякох се на земята, загледана в някаква далечна точка над него.
- Не...- опитах се да звуча обедено, но гласът ми трепереше. Не можех да му се доверя отново. Не и когато вече се бях примирила с загубата.
- Ела с мен и никога повече няма да си сама...
- Не... – „..ме лъжи”.
Навеждайки се към мен, ръката му повдигна брадичката ни и погледите ни се срещнаха отново. Някогашните живи зелени очи, сега ме гледаха сковано, разкъсвайки се между миналото и настоящето. Целувката, която последва бе лишена от всякакви чувства. Тя бе по-скоро, защото той искаше да заблуди себе си, че всичко може да бъде като преди. Но аз знаех истината. Устните ни се докосваха, но някогашната страст много отдавна се бе изпарила и бе останало единствено блянът по изгубената любов.
- Обичам те...
Нима знаеш какво е любов? Дори и да казваш, че ме обичаш утре дори няма да си спомняш коя съм...И тогава какво? Пак ли ще ме оставиш и ще си отдеш? Не, не мога да преживея случилото се предният път, както и по-предния и...
- Не мога да ти се доверя отново – и колкото и да ми се искаше нещата да са различни се насилих да го отблъсна от себе си и да се изправя. Спокойствието ми започваше да ме напуска, затова преди да успее да ме спре побягнах отново.
И тогава го видях за последен път.
... и все пак това няма да те направи по-добра.
___
Призвание - Градски бунтар
Последната промяна е направена от Temptress на Съб Апр 28, 2012 8:32 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Temptress- Хора;
- Брой мнения : 801
Reputation : 0
Join date : 24.04.2012
Re: Клена Илайза Девън
by Роуд Дръзкото Желание Съб Апр 28, 2012 3:09 pm
Добре дошла. Много завладяващ герой <33 Одобрена!
Роуд Дръзкото Желание- Хора;
- Брой мнения : 3669
Reputation : 0
Join date : 03.03.2012
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
» Въпроси;;
» Другарче за рп.
» Готови персонажи.
» Търся всичко останало..
» Emmelie 'Léa' Voltaire.
» Алина.ᴳᵘᵇᶫᵉᴿ
» Какво късметче ви се падна днес?
» Намисли си някой потребител преди да влезеш