Veronique.

by **Veronique.** Съб Май 05, 2012 6:51 pm

Barbara Palvin

Призвание : Градски бунтар

Досие :

Име : Вероник Самюел Фальор
Години : 19
Народност : Французойка
Цвят на очите : Сини
Цвят на косата : Тъмна
Височина : 157 см
Криминално досие : Съдена за убийството на Хавиер Верико ; Задържана за неправомерно употребяване на спиртни напитки и използване на нецензуриран език пред служител на закона ; Задържана за продажба на наркотици.

Бележка от психолог /д-р Пиер Верико / : Госпожица Вероник Фальор не е опасна за околните по никакъв начин. Няма психически отклонения, но е твърде своенравна за деветнадесет годишно момиче. Забелязва се пълно безразличие към всякаква власт.

Тишина. Проточи се толкова дълго, че госпожицата забрави за насъбралите се хора, които натрапчиво продължаваха да обхождат финото й лице с поглед. Всеки един от тях виждаше тъгата в големите й сини очи, но това разбира се не ги интересуваше толкова.. Искаха да я разпънат на кръст, да изкопчат всякаква информация от нея само, за да се забавляват, за да я наричат "Убийца !".
- Госпожице Фальор, отговорете на въпроса ! - строгият монотонен глас на ниската, пълничка жена прониза тишината. Всяко едно човешко същество в залата потръпна от внезапната уплаха, но уви обвиняемата не помръдна. Тя отмести измореният си поглед от ситните дъждовни капки, които се стичаха една след друга по мръсния прозорец и разсеяно погледна по посока на гласа..
- Бихте ли повторили, моля.. - прошепна едва чуто. Гласът й бе променен, натежал. Упорито се бореше да го изтъни, просто да го извиси с няколко октави, за да може господин съдията да чуе нелепата й защита. Уви, нямаше успех. Буцата в гърлото й така се бе вкопчила в идеята да й попречи, че бе едва ли не невъзможно да проговори нормално.
- Познавахте ли жертвата - Хавиер Верико ? - процеди през зъби дребната адвокатка. Ах, безразличието на госпожица Фальор така я влудяваше ! А факта, че не разбираше на какво се дължи допълнително подхранваше отрицателните й емоции..
- Да. - въздъхна изтощено, сякаш отговаряше на този въпрос за десетен хиляден път.
- Вие и господин Верико бяхте ли близки ? - поредният познат до болка въпрос. Вероник също започваше да се ядосва, а това не бе в нейна полза точно сега.. Впи поглед в арогантната усмивка на адвокатката и замислено присви устни. Искаше й се да излъже, за да получи разнообразието, за което копнееше от няколко месеца насам.
- Да. - измънка разсеяно. - Имахме връзка, госпожо.

***

/Спомен/

Мрак. Силните дъждовни капки, разбиващи се в земята, се сливаха с горещите й сълзи. Гледаше го. Бе в ръцете й, неподвижен и студен.
- Събуди се ! - прошепна умолително, но думите й се загубиха глухи и нечути от никого. Част от нея умря в онзи ден. Сърцето й бе разбито на милиони парченца.. необратимо. Прегърна го. - Не ме оставяй. Ние се заклехме, помниш ли ? Винаги заедно... - продума през хлиповете си. Болката бе изгаряща, убиваща. Протегна треперещата си ръка и извади от пазвата си мъничък прозрачен медальон, в който бе поставен крехък розов цвят.
- Виждаш ли ? - усмихна се тъжно . - Пазя го вече толкова време.. Ще те пазя в сърцето си, като изпълня обещанието си.. за теб. - прошепна, а ситните сълзи отново покапаха по бледото му и безжизнено лице. Вече беше свършило, той си бе отишъл като блед спомен. - Обичам те .. - каза тихо. Беше както той го искаше, безгрижно и невинно. - Сбогом . - измънка с треперещ глас и внимателно целуна устните му... Тогава видя и светлините.

/Край/

***

- Не разбирам.. - каза тихо, невинно. Наистина не разбираше. Логиката им бе погрешна.
- Не се отклонявайте от темата, госпожице Фальор ! - скастри я адвокатката, но съдията.. Той й направи знак да замълчи. Искаше поне веднъж да се докосне до мислите на обвиняемата, която бе така загадъчна в съдебната зала. Сякаш нарочно се опитваше да стовари вината върху себе си..
- Не разбирам.. - повтори още по - тихичко.. Очите й се наляха със сълзи, а буцата в гърлото й сякаш се уголеми двойно.. - Защо го правите ? Задавате едни и същи въпроси, обвинявате ме в убийство.. Убийството на скъп за мен човек. Разпъвате ме на кръст без да осъзнавате колко грешите, по дяволите.. - думите й бяха преминали в бурни хлипове..

●●●●●

- Моля седнете, Вероник. - ясният гърлен глас на тъмнокосият мъж изкара госпожицата от транса й. Приликата им бе удивителна. Та тя дори не подозираше, че братята Верико си приличаха толкова много.. Не бе виждала тъмнокосият от години.
Господинът нетърпеливо направи жест с ръка към кожения диван. В очите му се четеше вълнението, което Хавиер изпитваше всеки път щом зърнеше любимата си. Но уви ! Него вече го нямаше, а мис Фальор продължаваше да изживява своята агония покрай убийството му.
- Нима ще ми говориш така, Пиер ? - попита дръзко, настанявайки се на удобния диван с цялата си наглост. - Нима не се познаваме още от деца едва ли не ? - продължи възмутено..
- Разкажете ми за детството си.. - настоя напълно игнорирайки въпроса й. Подготви тетрадката си и четливо изписа името й , подчертавайки го с две дебели линии. Миг по - късно погледна Вероник, която раздразнено подбелваше очи.
- Имах щастливо детство до шест годишна възраст, господин Верико.. - потръпна при споменаването на фамилното му име.
- Какво се случи след това ? - въпросът му бе безсмислен. Той също бе изживял голяма загуба по онова време.
- Най - добрият ни приятел почина.. Нима не помните ? Всички се променихме от тогава. - подсмихна се арогантно.. Покрай цялата тази шумотевица с убийството, Вероник се бе превърнала в безчувствена парцалена кукла.. Играеше театър отлично прикривайки лесно ранимите си чувства.

/Спомен Втори/

Миризмата на болничното отделение нахлу в малкото съзнание на госпожица Фальор.. Тя пристъпи напред с малките си боди крачета оставяйки мокри следи по черните плочки.. Все още не осъзнаваше какво всъщност се случва, вероятно нямаше и да разбере докато не се случеше или поне докато Сами не й кажеше.. Сами !? Той мразеше да го нарича така и въпреки това всеки път й прощаваше с ведра усмивка.. Тя бе малкото му Слънчице и как не ! Беше перфектна, до колкото можеше да бъде един човек.. Бяха заедно от пеленачета едва ли не, а сега беше време да се разделят.. Завинаги !
- Хей, Ника.. - прошепна нежно момченцето протягайки изнемощелите си ръчички към русите й коси. Сините й очи се разшириха, а краченцата й зашариха по - бързо по пода.. Приближи се и с блажена усмивка му позволи да докосне коприненото й оръжие.. Ах, колко го обожаваше само ! Как изобщо щеше да понесе мисълта, че няма да го види никога повече след като вече всичко ще е свършено !? Оу, тя съвсем не бе толкова глупава и почти разбираше какво всъщност се случва, но почти не беше напълно !
- Хайде ! Трябва да поспиш.. - измърмори с онзи френски акцент, който притежаваше по наследство.. - Уморен си, Сами.. - прошепна и нежно погали личицето му, преди стреснато да запуши устните си с две ръчички.. Бе забравила че не трябва да го нарича така..
Тишина.. Проточваше се толкова дълго, докато тя упорито стискаше студената му ръка.. Бе заспала върху неудобният дървен стол, въртейки се неспокойно, но така и не пусна ръката му ! Той я бе помолил да стои с него до края без да пророни и една сълза..Малката й невинна душица се разяждаше отвътре.. Тя не успя да спази обещанието си, бе плака през цялото време ! Нежното й личице бе измокрено и изнемощяло. Сънуваше последната им игра в парка чак до сутринта. Усмихваше се детински на без да осъзнава реалността, която щеше да я връхлети много скоро !

/Край/