Странния път към първия знак;;

Според лудите приказки на чичо Джеб, началото на пътуването към Подземното скривалище започваше именно от подножието на върха Пикачо Пийк. Точно там започваше този страничен път, отделен с голяма тежка верига, която доста трудно се отместваше, но все пак беше възможно. Масивния катинар, сложен някога от хората, днес не съществуваше и нямаше пречка, която да затрудни някой в това отношение.
Пътя водеше до Първия знак, където започваха стъпаловидните издатини.

Амбър не обичаше дългите преходи. Не толкова от усиленото физическо натоварване, колкото от еднаквостта, която го съпътстваше. Именно по тази причина при най-удобният случай с хитри и изключително умели действия успя да лиши една бедна Душа от красивата й придобивка на четири колела. Е, ако въобще можеше да каже това за семеен ван с две врати и избледняла червена боя.
Лехейн не избираше по марка или цвят, а по практичност. Това беше достатъчно практично за мисията им и наличието на багаж, който все още не проумяваше защо носят със себе си. Може би единствено на нея й се струваше, че допълните дрехи, четки за зъби и прочие бяха ненужни.
- Ще ти направя добра реклама сред хората, ако някога въобще реша да се върна в някой от лагерите. - изръси сред нищото, сред пълната тишина, която изграждаше невидима преграда между тях и Нерион изглеждаше доволна от този факт. Не можеше да го мисли наистина... Уайт едва ли някога щеше да се върне сред бегълците и не само защото не знаеше как би могла да се измъкне от Института, но и защото не искаше да продължава с живота в тъмнината, онзи, от който бе избягала някога.
- Какво е това? - попита с по-сдържан тон, в който смътно можеше да се усети нотка на страх от непознатото. Факта, че Лехейн предпочиташе да крие всичко в себе си и зад плътен пласт от гордост и буен темперамент не означаваше, че и при нея понякога не надделяваха чувствата и неканените емоции. Постепенно намали скоростта, която и без това не бе от завидните, поради старостта на самото превозно средство, което си бе присвоила. Понякога липсата на пълно образование от коли й изиграваше лоша шега, но пък никой не можеше да я вини. Беше отдавна последния път, когато й се бе налагало да пали кола без налични ключове или иначе казано да краде нечия. В началото това си бе обичайна практика за нея, когато се бореше за своето място в свободния свят, където парада водеха Душите.
Почти спря на метри от бялата светлина, която впоследствие оприличи на кола. Да, лъскава кола, определено нечие притежание, но изоставена като малко пале без следа от собственика й или пък посоката, по която бе поел.

Мона работеше сама. Относително сама. Беше подла до една невинна степен, но достатъчна, че да използва чуждите следи. Непозволено или не... в тази игра нямаше правила, а ако успееше да залови този Карпович, Данте щеше да я забелязва повече, отколкото я забелязваше сега. Щеше да има неговото внимание и... може би щеше да започне да я харесва малко повече, отколкото в момента изобщо си даваше сметка, че Виктрола съществува. Не беше обучена като Търсач, нито имаше такива задачи и мисии и освен да подготвя останалите за въпросните такива, не вършеше друго в Института. Не, че се оплакваше... това беше нейното призвание и тя го харесваше! Но една по- висша цел я водеше в момента. Целта да получи щастливото и така желано внимание в комплект с поздравителна усмивка.
Бе оставила фаровете на собствената си кола включени, паркирана малко пред Шърлийн, сякаш така можеше да я скрие и остави за себе си. Но всъщност не целеше това. От Шърлийн бе останала единствено фасадата. Акумулатора й бе паднал и отдавна нямаше енергия в колата, но криеше доста интересни неща, едно от които беше телефона му. Мона се облегна на предния капак, докато изваждаше батерията от собствения си телефон и я местеше в неговия, а когато той се включи дори без да иска пин код си напомни, че Душите не използваха такива средства... обикновено нямаше нужда от тях. Пръстите й се движеха бързо по клавиатурата из съобщенията и мейлите, получавани от Виктор. Дори банковата му сметка.
Погледа й се вдигна бавно, когато червения мини ван се спря на метри от нейната кола. Не виждаше достатъчно добре в тъмното, но фаровете от нейната осветяваха профила на шофьорката и в нейно лице разпозна чертите на Лехейн. Прегледа за последно екрана на телефона и фотогеничната й памет запозна всяка една цифра и адреса от последните му покупки. Заподхвърля мобилния телефон в едната си ръка, докато се приближаваше към вана бавно и без да се приближава на повече от два метра.
-Какво правиш тук?-отбранително попита Виктрола.

Лехейн излезе от колата без дори да си дава вид, че е чула думите на Виктрола. Ако не можеше да я чуе, то дори нямаше да си направи труда да я накара да повтори, но разстоянието от близо два метра помежду им бе достатъчно, за да я чуе кристално ясно предвид изострените й сетива в момента. Сега Амбър бе като радар дори за най-беглите движения и звучи, които я заобикаляха, че гласът на чернокосата служителка в Института бе успял да я разконцентрира със своята ясна изразителност и отбранителен привкус.
- Не си хаби силите с мен, че може да ти потрябват за мисията. - отвърна й някак неприветливо Амбър като в гласа й се прокрадна ирония. Наистина ли изглеждаше като заплаха в очите на онази, която бе по-близо до шефовете от останалите? Все пак тя преобразяваше, разкрасяваше и вършеше ред процедури по заповед и малко или много имаше повече досег до каймака на Института. Направи няколко крачки към нея и се спря, обръщайки поглед назад, към мястото, където все още седеше Клариса. Е, може пък да си лека заплаха предвид съюза й с един от най-добрите Търсачи...
- И не смей да ми пипаш дрехите или косата, ако си с подобна цел. Ще се боря със зъби и нокти против всякакви интервенции от твоя страна. - сега вече се просмука заплашителна нотка в тона й, но тя не бе от значение. Всеки бе наясно, а особено Мона, че буйната червенокоската имаше огромни проблеми с капризите на Института при някой мисии и трудно склоняваше да се остави в ръцете на преобразителката.

Клариса все още седеше в колата на Амбър и прехвърляше бележките, които беше успяла да нахвърли в един бележник, докато автомобилът се тресеше из надупчения път. С това казано, бихте разбрали, защо на листа нямаше думи, а нещо от сорта на кардиограма. Чертички, нагоре и надолу, резки завъртулки, а някъде дори листът беше скъсан от натискането. Клариса мразеше почерка си още повече от обикновено.
Няколко пъти беше казала на Лехейн да не стъпва с гуми по следите на колата на Карпович, но всеки път жената я гледаше странно, все едно Риша вижда нещо, което другите не. То си и беше така. За нея следите от "автомобил де ла Карпович" изглеждаха като пукнатини в стария асфалт, които я водеха към целта.
Преглеждаше съобщенията на информатора, преглеждаше бележките си, размишляваше над инстинктите си и досега всичко вървеше плавно, защото трите източника на информация за Нерион бяха в синхрон. Не си мислете обаче, че на около двеста метра зад тях се движеше една позната кола на къси светлини, за да не бъде забелязана. Беше я виждала няколко пъти в Института и жената зад волана беше една от най-противните личности, които познаваше. Всички знаеха, че тя чисто и просто крадеше чуждите следи и не веднъж беше прецаквала други търсачи. Нямаше да ѝ позволи да направи същото и с помощничката ѝ. Вярно е, че не беше много ентусиазирана да работи в екип, но все пак. Всичко си имаше граници, а Клариса не беше от типа, който позволява на другите да се месят в нейните работи.
- Какво правиш тук? - попита ледено Клариса и се обърна към Лехейн, сякаш момичето зад нея не съществува. След това грабна листа с покупките, но прецени че кората с яйца, шунката и кашкавала, изписани на него, нямаше да ѝ помогнат много, освен ако не бързаше да си прави омлет.
- Мислиш ли, че ще са от помощ? - попита на глас Риша и подаде на Амбър парчето хартия; дори не изчака отговор, а се наведе към другата червенокоска и прошепна: - Качвай се в колата. Нямаме работа тук. Отиваме към дома му.
Само се надяваше Виктрола да не ги беше чула.

-Аз съм тук, заради Данте.- погледна косо Клариса и някак си укори небрежното й отношение към толкова важни за нея факти. Поне тя извличаше нещо полезно от тях, а беше и напълно сигурна, че Нерион действаше силно безпогрешно през повечето време. Вероятността Мона да открие Виктор Карпович и с удоволствие да го предаде на Сайленс преди Клариса беше 49% към 51%. И все пак имаше своят дял, макар да беше по- малък. Какво пък толкова... просто трябваше да намери правилния си информатор, който да я насочи на ПРАВИЛНОТО място. Така де, планетата не беше толкова голяма, все щеше да е някъде на нея, освен ако не беше депортиран на друга планета, ала тогава нямаше да се вдигне толкова голям шум и нямаше да ги карат да го търсят.
Усмихна се повече от неприветливо срещу Амбър, която винаги бе била такава заплаха за нея в отношенията й с Данте. А всъщност никога не бяха съществували повече от колегиални между Мона и Сайленс, ала... всеки път, когато го видеше да я наблюдава как тренира й се искаше да срине целия Институт върху главата й и тогава да може да се добере поне мъничко до него.
Подмина незаинтересовано Клариса, удряйки леко рамото си в нейното, ала продължи невъзмутимо към колата си.

Хм... Мона не посегна към нея, нито дори каза нещо за промяна поради мисията. Дори звучеше твърде убедено, че може да намери Виктор сама. Амбър не се съмняваше в способностите й, не я подценяваше по никакъв начин, но някакси не можеше да я вярва толкова сляпо и силно в тази възможно, както го правеше Виктрола. Може би пък Лехейн от своя страна бе също толкова заслепена от тази идея, че виждаше себе си като беспорния победител като неизместваше и Клариса, защото щом бяха заедно в това, то значи щяха да са заедно на върха. Самата мисъл за върха я накара да се усмихне съвсем леко, почти незабележимо, но достатъчно, че да успокои мислите й и да я върне в реалността.
- Знаеш ли какъв ти е проблемът? - попита Уайт, повишавайки тон и обръщайки се след Мона. Не очакваше отговор, защото вероятно думите й бяха също толкова неочаквани за нея, щом разговорът изглеждаше приключен. - Липсва ти характер и хъс. Добра си в разкрасителните умения, но какво повече, Виктрола?
Отново не очакваше отговор. Остави въпроса като реторичен, на който Мона можеше да си отговори наум, ако решеше. Може би понякога просто й липсваше смелостта да се запита нещо подобно, а Амбър я улесни. Сега за нея разговорът бе приключен и погледът й се обърна към Нерион. Кратък поглед, но достатъчно еднозначен, за да накара и двете да се върнат край червения ван, тяхно притежание за тази мисия, а след това животът му бе под въпрос.
- Сигурна ли си за дома му? - попита Уайт, шепнейки всяка една дума от страх Виктрола да не бе решила да се върне и да разбере следващата следа, която смятаха да предследват. Не че и пречеше да я прати за зелен хайвер при евентуално потвърждение на опасенията си. Малко или много червенокоската знаеше как да бъде подла, да казва лъжи, а да изглежда толкова невинно. - Може пък съвсем скоро да е пазарувал, а да не се прибирал.
С тези обяснение не стигаше доникъде. Погледът на Клариса си оставаше настойчив и непоколебим, издаващ несъгласието й да се откаже от предчувствията си. Може пък да бе права, затова Амбър се предаде и просто последва инстинктите на един Търсач.
- Добре, но ти ще водиш. - настоя Амбър, след като бе поставена пред свършен факт, а той водеше до задънената улица, че тя не знаеше къде точно живее този Карпович. И бедният ван отново запали с онова задавено ръмжене, подсказващо или вероятно сриване до осново, или просто напомнящо дългите му години с добра служба.