Бар в Виктървил(щата Калифорния) - преди месец

Барът в центъра на Виктървил беше оживен. Разноцветни светлини проблясваха с притъмнени цветове, осигурявайки желаното от посетителите усамотение и приятна атмосфера. Музиката бе също толкова незабележима - тиха, успокояваща и все пак беше там, но достатъчно намалена, за да могат хората да се чуват един друг, без да се налага да си викат. Имаше един бар, заемащ централното място и няколко стола около него, на един от които се намираше и той. От тази си позиция - срещу вратата, имаше пряк изглед към пристигащите посетители. За човек, който бе свикнал с години да си пази сам гърба и да очаква неприятности, това бе просто един навик - инстинкт, който не веднъж му бе в полза. Тази вечер несъзнателно бе седнал тук, макар да бе дошъл да се разведри от еднотипната обстановка. Независимо в кой град отидеше, бе все едно и също - не намираше нищо, което да го заинтригува.
Правейки знак на бармана да му долее чашата, той почти веднага я надигна, изливайки в гърлото си студеното уиски, което приятно изпрати тръпки по мъжкото му тяло. Само ледът остана на дъното й - нямащ възможността да се разтопи.

Понякога просто се налагаше да оставиш всичко за момент и да се забавляваш.Точно и за това се измъкнах от Тусон за една седмица,защото в града напоследък беше напрегнато и имах нужда от почивка.Знаех много добре къде да отида.Несъмнено това бе щата Калифорния,а именно градчето Виктървил.Не познавах никой там и точно това ми трябваше,няколко дни с няколко непознати.Не бях от хората,които обикаляха по дискотеките и се напиваха до козирката,определено имах нужда от нещо такова ,но в по-малка доза и без дискотеката.Аз не и целях това,просто исках за момент да се забавлявам и да забравя проблемите си.
Дълго време обикалях из града с колата и не можах да реша къде да отида,но реших да спра пред първия бар и така направих.Паркирах и влязох вътре,а мястото беше привидно приятно.
-Едно мартини,сухо!-Казах на бармана и седнах на един от столовете.Определено нещата нямаше да минат както очаквах.

Антъни тъкмо се бе заслушал в познатата песен, звучаща от тонклоните в близост до него. Песента беше бавна и макар да не отиваше на стила му той си спомни познатия й текст. Песента, която родителите му толкова обичаха, тяхната песен. Само от мисълта за тях го заболя. Още помнеше тяхното безгрижие щом се отнасяше до него и, че едвам бе изчакал да навърши пълнолетие, за да тръгне по своя път...Твърдо решен да забрави за всичко той изпи поредната чаша - не се притесняваше, че ще се напие, от няколко питиета дори мозъчната му дейност не се забавяше. Макар привидното безгрижно държание, той целият бе готов във всяка една секунда да се бие или да бяга, ако се наложи. Само глупаците биха се оставили да бъдат хванати по този очевиден начин.
Подсмихна се и тогава я видя - типичната калифорнийска красавица. Седна наперено на един от столовете от другия край на бара, като се огледа - типичната постъпка на човек, който влиза за първи път на непознато място. Усмихна се с неговата неустоимо секси усмивка, привличайки погледа й, и я подкани с пръстче да дойде при него. Нямаше да му се отрази зле малко компания и развлечение в този безличен град. А тя не изглеждаше зле, никак даже.

Отпих глътка от мартинито си и се огледах наоколо.Музиката беше хубава и обстановката със сигурност вече беше приятно,но бях сама.Може би бях единствената сама в този бар,но не беше така.Докато се оглеждах видях един мъж,нямаше как да не го забележиш сред другите.Вероятно бе от онези мъже,които обикновено ми бяха антипатични,но определено ми беше скучно.Малко компания нямаше да ми попречи и реших да отида при него.Най-много щях да се напия и да говоря глупости,защото не носех на алкохол.От малко можех да се напия,а и пиенето не бе присъщо за мен.Взех чашата и чантата си и седнах до него.
-Здравей!-Усмихнах му се и се засмях тихо.-Ще споделиш ли какво търсиш тук,сам?-За човек като мен запознанство в бара беше нетипично,но предпочитах да не седя сама на бара.Отпих отново и този път беше голяма глътка ,но се повторих да не го пия бързо и хапнах маслинката.

Антъни бе очаквал, че тя ще дойде и въпреки това се подразни. Всеки път бе така - никоя не му отказваше компанията си, може би някъде дълбоко в себе си искаше някоя, която няма да бъде толкова лесно достъпна, каквато очевидно щеше да се окаже и тази. Винаги бе получавал каквото иска, че чак му бе омръзнало. Все пак се усмихна, разкривайки два реда бели зъби и леко се наклони към нея. Очите му "светеха", когато го направи, тъй като един лъч от тези светлини бе попаднал на лицето му, подчертавайки харизмата му.
- Здравейте, госпожице. Сигурна ли сте, че можете да пиете в този бар? - Самоуверената му усмивка се бе върнала и той леко се засмя - един краткотраен звук, който изчезна толкова бързо, колкото се бе появил.Изглеждаше толкова малка, че се съмняваше да е навършила пълнолетие, а ако грешеше - е, беше успял да я подразни. Намигна й, оттегляйки се на предишното си място. Ах, май вечерта нямаше да се окаже напълно провалена.

Добре,щом щяхме да караме така и аз щях да върна топката.Не можех да пия в този бар,но възрастта ми не ме притесняваше,нито пречех на някой.Но щом щяхме да играем така,нямаше да оставя нещата.Обичах да владея ситуацията и нямаше да го оставя да говори така,всеки с годините си.Щом стана въпрос за моята възраст,аз щях да повдигна на въпрос неговата и дори да преувеличавах щеше да е весело.
-Може да съм млада,но за възрастен човек като теб е по-добре да не стои на течение,ще имаш проблеми с кръста!-Засмях се шумно.-Съжалявам,трябва да говоря на "Вие".-Усмихнах се и отново отпих.Определено щеше да е весело ,особено в такава ситуация.
-Предлагам да седнете там!-Посочих една маса.-Мисля,че ще е подходяща.Далеч от вратата и климатика,кръстът ви ще бъде наред.-За жалост понякога просто се налагаше да пораснеш,ситуацията те приканваше да се грижиш за себе си и да се държиш като възрастен.Но какво ли не преживя този свят,нямаше нищо нормално.

Ха, малката си бе показала рогцата. Добре, но тази игра се играеше от двама. С прелъстителската си усмивка той се приближи на сантиметри от нея и прошепна:
- Малка ми госпожице, не се тревожете за гърба или някоя друга част на тялото ми...Но ако толкова много се тревожите за физическото ми състояние, можете сама да проверите до колко здрав съм. - Дъхът му се разливаше по кожата й, бе достатъчно близо да усети аромат на рози? Все още близо до нея, той се засмя и секси мъжкият му смях разцепи атмосферата. "Това детенце се бе осмелило да го нарече стар." Не можеше да повярва на смелостта, която малкото й телце съдържаше или на глупостта, че да започне тази игра с него...Той бе много по-опитен в тези игрички и нямаше да й се даде, но първо щяха да си поиграят...
Докосна леко с палец лявата й буза, оставайки пътечка от скулата чак до шията й, където спря, след което се отдръпна изведнъж и се засмя.
- Уи, какво детенце си имаме тука....искаш ли биберон или шише мляко? - Очите му примигваха весело и огнени пламъчета горяха в тях, все едно че говори на пеленаче, докато си беше преправил гласа, а след това се засмя силно, не можейки да се сдържи. Физиономията й бе безценна в този момент.

Нещата ставах сериозни и аз нямаше да се откажа,нито да позволя да ме наричат бебе.Играта тепърва започваше и нещата ставаха все по-сериозни.Нямаше да позволя да се отнасят така с мен ,а и още не бях започнала с коментарите спрямо него.Вътрешно леко се ядосах ,даже не беше леко,но щях да си го върна тъпкано и аз щях да се смея последна.Който се смее последен,се смее най-добре!
-Надявам се да не се отнасяте така с децата си!На колко са те?20?-Ехидна усмивка се появи на лицето ми,но не бях приключила.-По усмивката ви разбирам,че сте щастлив,предполагам,че чакате внук!-Този път се засмях,не се удържах.
-За човек на моята "крехка" възраст е важно да помага на старци като вас.-Потупах го по рамото.-Най-малкото мога да се погрижа за кръста ви или някой път да направя място в автобуса.-Едвам се сдържах да не се засмея,ставаше все по-весело и по-весело.

Антъни тъкмо пийваше поредната глътка от питието си, чувствайки се доволен от сравнението, което измисли, че когато тя каза следващите си думи, той се задави. Течността изгори вътрешните му органи, причинявайки му моментна болка, която той някак пренебрегна още в шок от думите й. Никой до сега не го бе наричал старец, който би могъл да има внуци. Самата мисъл за деца не бе за него. Той беше млад, още в разцвета на силите си, че да мисли за такива сериозни теми. Не, семейството не бе за него. Може би някой психолог би казал, че не иска да създаде такова, защото той самия не бе имал истинско, но засега това не го интересуваше. За да се установи с една жена и да създаде семейство...имаше много време.
- Деца, внук? Момиче, явно вие самата искате да станете майка, като гледам с какво желание говорите за тези неща, но май сте прекалено малка? - напомни й той, заобикаляйки въпроса. - Знаете ли, май костите наистина започнаха да ме болят. - Престори се, че го боли кръста и тъй като тя самата бе предложила помощта си да помогне на "горкия старец", той се надигна от стола си и преметна ръка около нея, опитвайки се да разпредели тежестта си, че да не я смачка и се пак да се престори на човек, чиито кости не го държат на крака. Така бе много близо до тялото й, дотолкова, че само да завърти лице и щяха да се озоват на милиметри...

Задавянето му така ме зарадва,че вътрешно подскачах от радост.Не можах да скрия усмивката си от нега,а и не исках.Радвах се да гледам реакцията му.Той се опита да върне топката,но не му се получи или поне така си мислех.Аз и деца...невъзможно.Може би ставах за бавачка ,но не и за такава роля.Наистина си мислех,че съм победила,но той извади болежките.Имах чувство ,че тежи цял той.Ръката му беше като хватката на анаконда,а теглото му като на змията.Той наистина ми обяви война и щях "да стрелям" дълго време.
-Май си прекалил с хапването на обяд!-Пошегувах се отново аз,той имаше "болни кости",а аз чувство за хумор.Разбира се всичко бе за негова сметка.Харесваше ми да го дразня,доставяше ми голямо удоволствие и наслада за очите.Определено вечерта ми стана интересна,а дори нямах кой знае какви планове.-А сега на къде?-Попитах аз,но най-вероятно беше твърде уморен и трябваше да го карам към старческия дом.

Ръката му бе обгърнала раменете й, подпирайки се на нея. Май малко й бе некомфортно, затова намали тежестта, която падаше върху нея като стъпи по здраво на земята. Тъй като бе още седнала, използва момента да сложи глава на рамото й, наслаждавайки се на меката й кожа. Не му беше много удобно да се извърти, тъй като бе доста висок, и ризата му се опъна...В един момент се опитваше да се нагласи така, че да не падне от стола, а в следващия удари глава в приведената й брадичка. По филмите това никога не ставаше - телата и на двамата пасваха идеално, но в реалността е наистина трудно постижимо, без да се случи някакъв инцидент, което и стана...
Надигна се, подпирайки ръце от двете страни на стола й, като все още торса му лежеше върху нея и повдигна глава, изравнявайки се до нейната. Бавно целуна удареното място и му прошепна да оздравява бързо xD
От тази височина очите им бяха едни срещу други, както и други части, но тях няма да споменава. Той гледаше в продължение на няколко секунди очите й, в които още се забелязваше частица от хумора и колко забавно бе прекарала, шегувайки се с него.
- Ах, прекалих наистина, но с някои други дейности. - Мистериозно й намигна, пък тя каквото искаше да си мисли за тези негови "дейности". - Какво искаш да кажеш с това на къде? Толкова ли се умори от компанията ми, че искаш да ме разкараш? - Пошегува се Антъни с малкото дете, което беше толкова дяволски забавно.

Ударът не беше толкова болезнен и леката болка щеше да отмине до минути,но той малко преувеличи.Но стана след редицата маневри,но е ясно,че някой от тях бяха неуспешни.Аз ен спирах да се усмихвам,защото честно казано ми беше доста смешно и приятно.Единствения въпрос,който се въртеше в главата ми бе какви бяха тези други дейности.Позамислих се малко,но не успях да разбера смисъла на думите му.
-Не се притеснявай!Тази вечер няма да е скучно,но предположих,че искаш да си легнеш.Напомняш ми за дядо ми!-Засмях се отново ,рядко можеше да се шегуваш така с някой без да го приема толкова навътре,не бях сигурна ,че и той не се бе засегнал от думите ми,но не ми изглеждаше да се сърди.-Мога ли да попитам какво имаш предвид под "други дейности?-Вдигнах рамене и леко се отдръпнах ,като увеличих разстоянието помежду ни.За момент ми стана малко некомфортно и се чувствах по-добре на по-голямо разстояние.

Антъни беше много учуден от реакциите на непознатата. Не беше като никоя жена, която бе срещал преди. Е, всъщност тя не бе жена, поне не напълно, но за първи път някоя бе реагирала така на думите му. Тя се бе засмяла, като че ли докосването му е било само игра...не го вземаше несериозно, но какво да очаква от едно непълнолетно дете? Усещаше, че трябва да я пусне да си ходи иначе щеше да каже или направи нещо, с което да промени детското й съзнание. Това не бе в стила му, да се прави на баща, а тя бе толкова малка, че просто трябваше да я отпрати. Макар да харесваше жените и той си имаше граници - като една от които бе да не се занася с непълнолетни, създаваха прекалено много проблеми.
- Стана късно, не е ли по-добре да си ходиш? Родителите ти ще се притеснят за тебе. - каза без капчица ирония, показвайки малко загриженост да се върне невредима у дома. Не бе проявявал това чувство от толкова дълго време, че бе забравил, че е способен да го изпитва. Съзнанието му инстинктивно се забори с него, за това че я отпраща, но Антъни не му обърна внимание - тя бе прекалено малка за зрял мъж като него. И по-добре да прекара нощта в собствената си компанията , отколкото да прави глупости. Беше минал отдавна тинейджърския период, когато мислеше не с мозъка си, а с някои други части на тялото си. А в момента разумът му нашепваше, че трябва да я остави да се прибере у дома, колкото и приятно да му бе да го нарича "дядо" (xD)

-Аз нямам родители!-Това бе първото нещо дошло ми наум след думите му.Вероятно точно тази липса бе повлияла най-много на държанието ми и моето самоотглеждане,въпреки че доста хора ми помагаха с някой неща.Въпреки всичко сега живеех сама,но обстоятелствата ме бяха принудили.Щях да дам всичко,за да могат да се върнат или най-малко да се върна да живея в предишния ми дом,но нещата никога не се нареждаха при мен.
"Време е да се прибираш"-Чух глас в главата си и скоро утихна ,Авалон се грижеше за мен и може би избра точния момент,за да се появи.Частица от мен се зарадва на появата й ,но другата се притесняваше,че ще си върне контрола над тялото.Бързо се замислих над всичко случило се тази вечер и постъпката му беше правилна.Очите ми започнаха да шарят из стаята и притеснение се надигаше все повече в мен,трябваше да говоря с нея.
-Вероятно наистина трябва да се прибирам!Най-малко ,за да почета паметта им.-Дори телата им да бяха някъде там ,те бяха мъртви и най-малко това можех да направя.Усмихнах и бръкнах в джоба си,за да платя .

Май бе прекалил с загрижеността, като й бе навел явно неприятни спомени от детството. Не знаеше какво е да израснеш без родители, самият той имаше такива, но не ги познаваше. Как да познаваш хора, които виждаш веднъж годишно и получаваш само подаръци от тях за празниците и рождения си ден? Звучи жалко, горкото момченце, израснало без семейна любов...Да, ама не - това му даде една доста мрачна и реалистична картина за света, в който живее. И това, че от малък се научи да оцелява, му помогна и в следващите години. Щеше ли да бъде тук, ако не бе успял? Не.
- Съжалявам за родителите ти. - Съжалението му бе истинско, имаше нещо много малко и уязвимо в това дете, каращо го да бъде възможно най-искрен. - Ето, нека те изпратя. - Предложи, след като си плати сметката на свой ред и я съпроводи до колата, която очевидно бе нейна. Не бе пила много и можеше безпроблемно да се прибере.
- Радвам се, че си поприказвахме. чао - Помаха й, съмнявайки се, че някога ще се видят отново. Кой знае, може съдбата да реши да ги събере отново един ден и тя ще си спомни за "стареца" от бара. Засмя се, загледан в отдалечаващата се кола...