Питър Боунс

by **Питър Боунс** Сря Май 23, 2012 7:17 am

Името му беше Питър Салвейшън Боунс. Висок и наистина огромен по структура, но много по- тих и спокоен, отколкото някой можеше да предположи. Огромната му ръка не бе посягала на човешки живот до този момент, в който му се наложи да срине жената, а ножа му остана в корема й. За миг зърна как сребърното сияние в очите на русокосата почти умираше и избледняваше, както и силите й. Можеше единствено да предполага колко болка бе нанесъл на малкото тяло, което носеше наистина опасно същество в себе си. Такъв извод имаше...
Душа. Бе превърнал това наименование в синоним на разрушението, което настъпи в досегашния му свят, колкото и леко да продължаваше да бъде преживяването му, стига да не го закачаше никой и да не го намираха, докато се криеше в стаята си на третия етаж в голямото Имение. Нямаше проблем с нито една от персоните, живеещи там, не познаваше добре нито Роуд, нито който и да е бил друг от скромното им убежище, което обитаваха почти миролюбиво. Напускаше разрушения град само при нужда или при онези толкова наложителни мисии за провизии. Сегашната може би бе също толкова важна, нуждаеща се от бързото намиране на медикаменти- по възможност човешки, които не бяха останали на Земята. Само, че Питър прекрачи границата на позволеното и попадна в клопката на Търсач.
Тялото на Блу се свлече в краката му, карайки го да се взира почти безпомощно в него. Гърдите й се издигаха накъсано, сякаш я бе докоснал по толкова неприличен начин, но всъщност бе наранил тялото й и агонизиращата болка в момента се разливаше по него, карайки всяка една клетка от него да се свива и да иска всичко да свърши секунди по- скоро. Белите й дробове не можеха да поемат достатъчно кислород, за да бъде мисленето й достатъчно трезво. Ръката й се хвана за крачола на панталона на Питър, но той се отдръпна като попарен и вдигна раницата си от земята, която бе напълнил с всевъзможни кутийки с неясно медикаментозно съдържание. Погледа му шареше почти невярващо по Меринела и го караше да се чувства виновен за състоянието й. Наведе се леко напред и измъкна джобния, но достатъчно голям, за да нарани, нож от плътта й, оставяйки кръвта да се измъква все по- бързо от нея.
Затича се без да се обръща, за да я погледне отново. Гората му позволяваше да се скрие след няколко метра, докато слушаше болезнените й стонове и вика за помощ. Не знаеше дали няма да е по- човешко да се върне и да я излекува, но ако го направеше рискуваше да бъде заловен и да предаде толкова много чужди животи. Отпусна се на дебелия ствол на дървото и остана дълго така, докато слуха му реагираше всяко движение на Душата, която се намираше на около пет- шест метра зад него. И всичко продължи, докато не дочу чуждите стъпки. Накараха го да се изправи мигновено и с бързи стъпки да се отдалечи в опита си да стигне поне до входа на града или някой от подземните тунели.

Дневника на Питър, 67 страница, лявата колонка от дясно.
Никога не съм искал да убивам, никоя от тези Души не бе успяла да ми стори много лошо и сега се чувствам виновен, че забих ножа в тялото на онази жена, която носеше табелка, на която пишеше Блу. Сигурно използват някакви прякори... или пък това наистина беше името й. Не мога да кажа кое е вярно, но едва ли повече ще я видя. Та, аз отнех живота й и някой от всички богове горе щеше да ме накаже за това, което сторих. Много се извинявам на тази Блу. Ако мога бих й се извинил и сигурно скоро ще настъпи и моя час и ще се срещнем на небето, където ще мога да поднеса извиненията си на тази жена.

Три години преди нашествието.

Притисна Анлея към стената на асансьора и погали с пръст врата й, сякаш нарочно да я подразни с невинното си действие. Оставаше им малко време до приема, но това никак не ги притесняваше и дори сякаш ги подтикваше да се желаят още повече. Черния му костюм стоеше някак небрежно върху тялото му в момента, а вратовръзката бе разхлабена и висяща по доста пиянски начин на врата му. Все още не чувстваше онова типично залитане и неспособност за фокусиране на предмети, така че можеше спокойно да заключи, че не беше достатъчно пиян, за да се изложи на приема.
Виждаше ясно замъгления, от страст, поглед на Анлея, която похотливо вече разхопчаваше ризата му и пъхаше ръцете си под нея нетърпеливо. Обожаваше докосването й и не би прекъснал дребната им игра в асансьора, ако вратите не се бяха отворили и пропуснали десетина погледа да се вперят в тях. Питър отблъсна Анлея от себе си и закопча копчетата на ризата си по възможно най- бързия начин и се извърна към посрещащите ги господа. Пристегна вратовръзката си, докато на лицето му изгряваше обещаващата усмивка на бъдещ шеф на списанието на баща си. Похотливостта, която излъчваше влияеше сякаш доста на чуждите жени и решението, което бяха предоставили на Боунс Старши.
-Ето го и моят дяволски подходящ син.- засмя се прошарен мъж и го посрещна с чаша шампанско в ръка.- Ела да те запозная с някого.
Питър изостави дамата си да се разхожда из тълпата, правейки й знак да се разкара. Нямаше намерения да рискува бъдещото си място, ако го забележат по обстойно с не толкова спретнатата Анлея. Знаеше, че баща му щеше да го лиши от поста му в списанието, ако...
Пода под краката им се разтресе неудържимо цели десет секунди и вся достатъчно паника, че да се разтичат всички. Питър изостави баща си и си проправи път през тълпата хора, които несъобразително се отправяше към асансьора- може би най- голямата грешка, която можеха да направят. Ръката му улови тази на тъмнокосата и я дръпна рязко към гърдите му, малко преди да стъпи в асансьора.
-Луда ли си? Не от там!

Сега!
Стъпките му отекваха из коридора на третия етаж в Имението. Погледа му все гледаше през прозореца, а ума му напомняше стари спомени от преди пагубното заметресение, когато познаваше Изоставения град като толкова красива околност в близост до Тусон. Днес обаче, след пагубната нощ на неговото светско представяне пред света на медиите, нямаше и помен от пищността на града, имението и която и да е друга част. Спря се до панорамния прозорец в края на дългото помещение, свързващо толкова много стаи. Очите му се спряха върху двора, където не растеше нито един стрък жива трева, а дърветата бяха оклюмали, изгнили от вътре и негодни, за да пречистват въздуха качествено.