Отрова

by Отрова Вто Юни 12, 2012 3:53 pm

О, на Отрова не й липсваше въображение. В този скучен и еднообразен сив свят тя беше яркото и пъстро петно, което се открояваше, което изпъкваше. Дъгата в облачния ден, цветето насред руините, тревичката насред снега. Беше и всичко, и нищо. И добра, и лоша. Правеше грешки, но вършеше подвизи. Беше смела, но и ужасна страхливка. Беше мила, но и зла. Отмъщаваше, но и бързо забравяше. Беше като вятъра. Променлива, не знаеш в коя посока ще те отвее, къде ще те
отведе, какво ще ти покаже. Дълбините на душата й бяха най-мрачните и неосветени кътчета. Сърцето й бе заключено с катинар, а лошите спомени стояха в прашни, огромни сандъци, забутани някъде из главата й. Тялото й вършеше едно, душата й правеше друго, но всъщност бе един доста объркан човек.

Едно доста странно приятелство

-Отрова?
Не успя да скрие изненадата си и предизвикателно повдигна вежди, на което Отрова едва не се изсмя. Всички реагираха еднакво и може би тази реакция й доставяше такова извратено удоволствие. Дълго ще ме помнят, мислеше си. Очите й светеха лукаво, а устните й бяха извити по познатия подигравален
начин. Кимна с глава и скръсти ръце.
-Саймън, нали?
Момчето само леко се усмихна. Макар да чувстваше събеседничката си странна, имаше едно невидимо очарование, което разпръскваше само с думите и усмивката си. Той се бе хванал и беше в плен на интересното същество пред него. Звънливият й смях го отърси и засрамено прекъсна продължителния
очен контакт.
-Д...д..да.
Държеше се като влюбен петокласник. А не беше ли?Вярно, падаше си наивен, но чак пък толкова. Отрова беше...неразгадаема и точно това толкова много го привличаше и тласкаше към нея.
-Какво правиш на място като това, съвсем сама?
Въпросът му беше логичен. Впрочем, всеки би попитал същото, но сякаш с думите си я издразни. Отегчено въздъхна, но приятелската усмивка не слизаше от лицето й. Излъчваше и пренебрежение, и любезност.
-Виж..-сниши се към него, сякаш ще му казва някаква международна тайна. Саймън изтръпна и бузите му почервеняха. О, тя знаеше какъв ефект има върху него-не мога да ти кажа.Въздъхна и се отдръпна. Магията между тях бе свършила и момчето се чудеше как да прикрие
моментната слабост. Хъм, гордост.А когато беше мъжка, бе още по-голяма.
-Не се обиждай.-продължи тя с полушеговит тон-аз съм си такава...потайна.
Довърши и лукаво му намигна.
-Но можем да сме приятели, нали?
Ченето му буквално бе увиснало от изненада. Действията се развиваха прекалено бързо, за да може да ги осмисли правилно. Предпазливо пое тънката й ръка и заедно се отправиха напред. Отрова не вложи чувства, но с времето щеше да разбере, че тези думи са съдбоносни. Че Саймън наистина ще я защити, ще бъде нейн приятел.

Спомени

-Не ми каза какво е станало с майка ти.
Звучеше като въпрос, но бе по-скоро очевидно твърдение.
-Да. И не мисля да ти казвам.
-Но защо?Не мислиш ли, че ще ти олекне?Да споделиш с мен?
-Трябва ли да съм честна?Не. Няма да ми олекне. Все едно да посипеш сол в раната.
-Отрова, не мога да те разбера.
-Знам, Саймън. Често ми го казват.
-И все пак...сигурна ли си, че е мъртва?
-Не вярвам в съдбата или в Бог, така че да-мъртва е.
Той остана безмълвен и продължи да се взира напред.