Тренировъчната зала

Срещна отражението си в дългото огледало точно след влизането в салона и това пробуди толкова много стари спомени, които запълниха бързо съзнанието й със своята сладкa-горчивост. Времето течеше по един и същ начин, залата бе запазена, а хората… те бяха различни, коренно различни. Но и бе невъзможно да си останат същите, след всичко преживяно, особено някои от тях...Горен десен ъгъл на огледалото – разговори! Разговори с души и хора, с Били, с Данте, Джон… Ляв ъгъл – кръв, убийства, умолителни писъци, страх… център – Джоуел, а точно зад нея, приготвящ се да атакува бе Сайленс… Извърна се бавно и с непроницаем поглед на лице. Беше си спомнила нелепото му предложение за "свободолюбивите" натури. Значи с едни личности щяха да се отнасят различно, по-специално, отколкото с други, в зависимост до каква степен се обажда авантюристичния дух, а другите, които не проявяваха такъв, през спокойно можеха да блъскат като машини и да си живеят едноцветния живот, изпъстрен със сиви пръски и някоя друга кървава, нанесена от института за цвят? Дори не направи коментар за предложението му, но желанието да направи добро бе похвално. (Нима нашата Джоуел бе човеколюбива?!)

За миг забрави не просто името си, но и самата история на личността Джоуел. Тя просто не съществуваше. В очите й сякаш в миг се запалиха малки, живи пламъчета, били винаги надълбоко скрити зад маската на хладната резервираност. Движенията й сега бяха изпълнени със страст и живот. А това Данте не го бе виждал повече от 10 години. Докато се приближаваше с ново излъчване, което може би той щеше да сметне дори за по-неприятно, отколкото студеното, ала сигурно и някак спокойно, с което тя "съжителствуваше", (но това не я интересуваше), не сваляше дори за миг поглед от неговия. Не приемаше тази битка като двубой, който да покаже силите и техниките им. Приемаше го като разтоварване, което да извади на показ нещо отдавна забравено, наречено душа и страст. Никой от двамата не можеше да си позволи подобна фриволност на духа, но ето, че в залата за тренировки, магията се отключваше и невъзможното ставаше възможно.
- Хайде, Данте, предоставям ти възможността да ме нападнеш пръв. Имаше шанс да ме атакуваш и докато бях с гръб към теб, но го пропиля. Бъди по-бърз и тих. -Смигна му шеговито, а едновременно с това приклекна леко и стисна юмруци под лицето си, очаквайки удара му. Кипеше от енергия, а денят не бе толкова спокоен, колкото се бе очаквал.

/ТРЕТИ ПЪТ!!! : D /

Съдържаше част почтенност у себе си, която не му бе позволила да я нападне в гръб, макар всичко около тях да беше просто прекалено опасна и кървава игра. Спомни си онази настървеност, с която дейсваха новоранците, когато самите те бяха такива. Колко жив го караше да се чувства и как липсваше милост за тях. Всяка кост от тялото му си спомняше натъртванията и счупванията, които получаваше след тежките игри на Института.
Пристъпваше напред, докато сваляше сакото от себе си и оставаше само по риза. Синкавия плат бе толкова тънак, че създаваше илюзията за прозрачност, а може би не беше само илюзия. Очерваташе силните му ръце и онзи стегнат корем, който бе изваял в годините. Вените по безмилостните му ръце изпъкваха, уличавайки всички белези на жестокостта, докато навиваше ръкавите си до малко над лакътя. Беше величествен, а в очите му се бе разгорял единствено пламъка на нетърпеливостта, с която бе очаквал всички такива вечери, а напоследък те бяха все по- малко, но се радваше, че не бяха закубили онзи ловджийски дух на биещи се вълци. Пръстите му разхлабиха вратовръзката, която определено щеше да пречи и я захвърли на една страна.
За минутата, в която се приближаваше към Джоуел външния му вид се промени толкова от спретнатия, сдържан бизнес вид до неглиже бизнесмен.
По действията му се четеше наличието на напрегнатост, която желаеше да бъде освободена в предстоящия бой, страстта от дългоочакваната среща на саме между двамата и страничен наблюдател би решил, че са любовници, но когато левия му юмрук се стрелна към лицето й, тази илюзия би могла да бъде разбита. Улови блокиралата удара му ръка и я дръпна към себе си, за да забие лакът в ребрата й.
Може би беше повече танц, отколкото бой...
-Нямаше да бъде истинска игра, ако те нападна в гръб.

От погледа й прехвърчаха предизвикателни искрици, докато наблюдаваше всяко едно негово движение, от хвърлянето на вратовръзката, до навиването на ръкавите и приближаването към тялото й с величествена осанка, но и някаква напрегнатост. Това можеше да изиграе доста лоша шега на нейния събеседник, а тя нямаше защо да пести коментарите си тук. Бяха... чувстваше се така, сякаш бяха изолирани от света.
- Внимавай, Данте, притеснението е най-големият ти враг по време на борба. Концентрирай се. - от гласа й се четеше спокойствие, но не ледено, нито целящо да го засегне по някакъв начин и да предизвика бурна реакция.
Значи щеше да се бие с риза? О, но това затрудняваше както него, така и нея. Искаше да вижда кървавите следи по перфектното му тяло, затова го допусна по- близо до себе си в боя, отколкото би направила при нормални условия. Когато се опита да забие лакът в ребрата й, тя го улови със свободната си ръка и го изви високо във въздуха, заплашвайки го с безпощадно счупване. Тялото му се обърна с гръб към нея, а тя сграбчи китката на другата му ръка и я опря силно в гърба му. Телата им бяха почти притиснати едно в друго... Минаха точно секунда и половина, когато усети как той се приготвя да я атакува почти смъртоносно от позицията, която бе взела, с крак и с едно светкавично движение пусна ръцете му и издърпа рязко прозрачната синя риза, която остана на парчета в дланите й.
- Поздравления за плочките. Тялото ти е перфектно. - не се смееше, ала очите й го правеха, докато захвърляше тънкия плат на пода. Мина няколко крачки назад, взирайки се в очите му и изчака съответната реакция.

На лицето му се появи една толкова дяволита усмивка, докато поклащаше глава и раздвижваше сякаш схваналите му се рамене. Сега си припомни колко вълнуващи можеха да бъдат отношенията им, лишени от хлад, лед, делово държание към другия или сдържаността. Тук и сега в празната зала, която бяха готови да унищожат, нямаше никой, въздуха се изпълваше с нещо смътно познато. Леката приятелска готовност всеки да смаже другия просто за забавление, да открие всяка част плът, за да се превърне боя и в удоволствие за очите и плътта.
С риск да бъде атакуван, Данте отдели почти цяла минута стоене с гръб към нея. Мусскулите му изпъкваха и придобиваха своите очертания на готовност. Широките му рамене изглеждаха дори по- широки без риза и определено по- силни, а за сексапил... (писателката ви просто няма достатъчно думи, за да го опише).
-Току що унищожи една от любимите ми ризи.- чистата констатация прозвуча някак прекалено спокойно с липса на всякаква заплаха в гласа му.
Обърна се и с бавна крачка се приближи към нея на същото онова прилично разстояние, но ръката му се стрелна като стрела към нея само, за да хване рамото й, а крака му подкоси нейните и усети как тялото й политва.
-Приемам комплимента ти!
Сви устните си по онзи начин, който предвещаваше появата на доволна и леко високомерна усмивка на лицето му.

Сграбчи ръката му преди да падне на ледения под и се избута напред към тялото му, като бедрата й се сковаха около таза му, едната й ръка успя да побере двете негови по много странен начин, така че да не може да посегне към нея, или да я избута, а с другата си го сграбчи за косата и изви главата му назад. Сега вената на шията му бе леко изпъкнала, а нямаше как да се отрече, че дългия му врат не е прекрасен... сигурно и някои мутанти-кръвопийци щяха да се съгласят с това твърдение.
- ... помниш ли този белег? - с езикът и докосна един от белезите му, който бе точно върху ключицата, ясен, пресен, все още напомнящ за оставената болка върху му. Беше от нея. Затегна още по-силно захвата около кръста му така, че да му причини остра болка, а след това пусна ръцете му, само за да забие юмрука си в едната му страна и да отскочи рязко назад, гледайки го като кикотещ се хищник, подготвящ клопка след клопка в главата си. Май трябваше да се ограничи с ударите по лицето, защото щеше да е странно Данте да броди сред новаците със синини. Поредица от юмруци се изгуби и в корема му, което го отмести с няколко крачки от позицията му... и тогава разбра, че е пуснала лъва от клетката. Уау, чувството бе уникално! Прехапа устни и усети настаняващото се желание за ... кръв?
Раздвижи врата си наляво и надясно, изпъна ръце, като малките, но определено ясно забелязващи се мускули на ръцете изпъкнаха дори повече.
"Приятна загрявка" прехвърчаха думите през главата й, а няколко малки кичура е бяха спуснали около челото й, от резките движения, които се бе налагало да прави.

Дори още не бяха започнали качествено своята игра. И Данте изглеждаше повече от готов да се впусне като истински хищник. Тялото му бе лишено от онази предишна нервност и заредено с толкова много решителност пръскаше своите привличащи хормони на всякъде. Бе приел леко приведена позиция, от която имаше прекрасна възможност да покоси Джоуел. Вените по ръцете му изпъкваха, а мускулите съдържаха своята напрегнатост на свитите в юмруци пръсти.
Панталона, част от костюма стоеше някак не на мястото си в случая, макар да го караше да изглежда достатъчно разсейващо. Адреналина му се покачваше с неимоверно бързи темпове и заплашваше да удари в тавана, ако не бъде изпуснат скоро.
-Спомням си и аз какво ти оставих.- усмихна се загадъчно Данте.
Юмрука му полетя срещу горната част на гръдния й кош, но ако той пропусна заради рязкото й дръпване, ритника му се заби право в корема й, сякаш Данте използваше всеки път, когато тя съвсем за мъничко успяваше да намали силната си концентрация съвсем мъничко. Видя как тялото й залита назад и се удря в стената, която се намираше сякаш достатъчно близо до тях. Политането беше придружено и с едва доловимо изпукване. Данте я притисна също до стената и напипа едно малко място под гърдите й, натискайки го силно.
-Тук ли те шиха заради мен?

Погледът й - спокоен, изведнъж лишен от всякакви пламенни, или ледени сили, просто се спря върху неговия, изследвайки го с позната пестеливост на думи и движения. Бяха я шили? О, да, определено, не само там, а на много други места и някои от най-запомнящите се рани по стройното й тяло бяха белязани именно от Данте. Изчертани в уникални форми, наподобяващи непознати знаци, което подсказваше, че Сайленс твореше по време на самия бой... Затова не бе заличила по-уникалните. Като този под гърдата, който той напипа умело, бе един от тях.
Чувството дългия крайник на Данте Сайленс да се забие в стомаха ти и определено не от най-приятните на земята, а за капак усещането костите ти да са впити в ледената плоскост след тази сила бе ... изключително дразнещо. Предизвикваше нейните собствени сили до толкова, че да използва непозволените техники за "приспиване". Само един шамар, забит с правилна сила, бързина и на правилно място, можеха да гипсират човек за цяла нощ. Използва точно такъв, но не с необходимата точност, нарочно, за да не изпадне в безсъзнание, а просто да се зашемети и отпусне захвата си около тялото й.
Събори го на пода с лекота в това състояние и надвеси лице над неговото, оставяйки русите кичури да погалят дразнещо лицето му и започналото леко да се подува място от по-ранния й удар.
- Такова изкуство забравя ли се? - удари го по-леко, като за "събуждане" или отрезняване и стъпи на гърдите му, забивайки петичка в гръдния му кош...*пук*... Беше болезнено, нали? Точно както тя бе изтръпнала от болка, когато с удара си, Сайленс бе предизвикал неприятни натъртвания и разбира се, ранно неудобство на Джоуел по време на дългата битка.
- Болезнено. Ала не достатъчно. - какво ли би се случило, ако сама разкъсаше всяко едно парче месо от кожата му? Какво ли щеше да се случи, ако му причинеше толкова силна и запомняща се болка? Дали удоволствието от показа на свободолюбивия дух и вечното желание за развитие сред красота и въздух нямаше да намалее тройно? Ааххх... Дръпна се от него и сграбчи раменете му, изправяйки го бързо и грубо, сетне един ритник с колянце се изгуби в кръста му и за капак - дълбоко одраскване с нокти, оставящи безопасни, но отвратителни следи от кръв. Той, разбира се, не й оставаше длъжен с действията си и ето, че получи ново зашеметяване с един от перфектните му удари, но това не се понрави на русата дама и я го сграбчи за косата отново, извивайки лицето му и навеждайки го до под своето.
- Мяу. - с наслада и отвращение едновременно изсъска, след това ги ритна под брадичката, оставяйки го летящ към земята.

Главата му се изпразни.
Абстрахира се от всеки удар, всяко рязко движение и звук. Сякаш мозъка му изключи и останаха единствено глухите понятия за всичко случващо се. Глухия плясък от шамара, глухия звук на всеки удар или падение. Но паденията бяха предназначени само, за да покажат величественото му изправяне от пепелта. Как надигаше рамене, подпирайки се с една ръка о пода, изпъваше гръб само, за да почувства, че всички кости са на мястото им и да чуе как изпукват прешлените по гръбначния му стълб. И винаги го бе правил толкова изящно, а тялото му приемаше своето място сред статуите на гръцките богове. Да, точно онези с прекрасните тела (но уверявам ви, че достойнството му беше по- достойно от малките размери по скулптурите).
Всяка една стратегия намери място в сложната схема на мисленето му, която бе започнала да се пропуква от време на време в присъствието на Амбър. Сега обаче тя беше по- здрава, успешна и неразбиваема, откогато и да е било. До слуха му достигнаха тихите стъпки на Джоуел, които само известяваха лекото й отдръпване от него, може би искаше просто да го погледне. Бе леко свъсил вежди, но като цяло изглеждаше спокоен и нормален до момента, в който не се усмихна и не разкри два реда кърваво бели зъби. Хубавото беше, че на първата проверка от езика му, всички зъбчета бяха на мястото си и в отлично състояние. Изплю кръвта на пода, която бе напълнила устата му преди секунди.
Присви очи някак презрително, но всъщност не презрение се криеше в тях. Имаше един решителен и животински блясък на забавление. Ръката му се стрелна към нея и я хвана за глезена, дръпвайки силно. Повали я на земята от раз, макар да му костваше доста усилия на веднъж. Възседна я и улови ръката й. Натисна рамото й малко по- силно от нужното, а след това изви ръката си назад, докато не се увери, че бе извадено.
Ах, Данте, толкова си лош!
-Имаш ли нещо за казване, котенце?- попита Данте и повдигна вежди преди да натисне още веднъж само, за да чуе тихото й изсъскване от болка.

Сграбчи със здравата си ръка рамото му и го дръпна рязко надолу към себе си, макар това да означаваше допълнителна болка в нейното вече контузено, изгледа го с не можещ да се определи като какъвто и да е от някого другиго, освен от нея, поглед и плъзна насмешливо влажния си език по меката кожа на лицето му от бузата, до брадичката, сетне захапа силно мястото и го бутна назад, при което заби с всичка сила шамара на лявата си ръка точно на онази точка, за която говорех, но по-скоро го зашемети повторно, отколкото приспа.
- Мяу, скъпи. - повтори в ухото му преди да забие силно коляното си в стомаха му и да го принуди да я пусне заради отчайващото си състояние.
Изтича до огледалото, погледна положението на ръката си и стисна здраво очи; спомена за наместване на рамо бе отвратителен и бе почти невъзможно да се справиш сам, но не и според Джоуел, което по някакъв наистина странен и изключително болезнен начин успя да се справи със задачата. Тихото изпукване при наместването й причини толкова силна болка, че тя отвори уста, но през нея излезе негласен стон, а цялото й тяло се разтрепери, ако Данте можеше да я види, което силно я съмняваше, щеше да прочете даровете болка, които сръчно бе поместил върху й.
Въздъхна облекчено и макар с изтръпнала, почти неизползваема все още ръка, се приближи към Сайленс поглеждайки го. Седна върху му, сякаш бяха любяща двойка, но в цялото движение и излъчване на тялото й се четеше ирония. Пое едната му ръка и я повдигна така, че и двамата да я виждат, сетне преплете пръстите си нежно и любвеобвилно с неговите и ги погали лекичко.
- Мислил ли си някога за тялото си като нещо ненужно на духа? - гласът бе пропит със смразяващо вените ти чувство, а пръстите й започнаха да се притискат толкова силно към неговите и да ги извиват по много толкова опасен начин, който оповестяваше счупване... Тя продължаваше... и продължаваше... кожата придоби бял цвят... леко синкав... СЧУП! Четирите му пръста бяха пречупени... - М?- изправи се с грация от него и се насочи към една от стените.

Данте изръмжа срещу й и притисна за миг лявата си ръка към гърдите си. Ох, тази... знаете ли какви думи му идваха на ум? И би ги използвал, ако беше онзи стар Данте, който не беше никак тих и не се свенеше да оприличава жените на уличници и да им преписва какви ли не, според него непристойни, професии. Днес обаче той беше Сайленс, а Сайленс използваше неприлични думи само, когато... всъщност не използваше такива. Ограничаваше се.
Хейй, Америка, да ти имам свободата на словото, казваше Данте недоволно всеки път, в който си правеше самота компания с карцера заради обида към висшите постове в Института. А това се случваше често, повярвайте ми. Поне веднъж месечно, той прибягваше до оскверняването на нечия майка, а сина или дъщерята на въпросната майка скъсяваха живота му и шанса да се измъкне от Института. И всичко това продължаваше, докато не се запозна лично с Джоуел. Не, че не се бяха хранили един до друг... на съседни маси, но все пак близо. Стана по- спокоен, по- въздържан от части, ала запази свободолюбивостта си, докато не се промени всичко и не се превърнаха в това.
Изправи се и отпусна ръката си, разтърсвайки я няколко пъти само, за да установи, че и да иска, пръстите му висяха повече от безжизнено. Нямаше да удря с тази ръка поне месец, а това което Джоуел я очакваше, определено нямаше да е също толкова приятно. Той я улови за рамото и я накара да се обърне към него. Лакътя му се заби в ключицата й с един силен чупещ звук, а след това и в брадичката й, която може би щеше да посинее... като неговата! Изблъска я към стъклото, хубавото беше, че беше достатъчно добре подкрепено, за да не бъде разбито стъклото с тялото й. Пръстите на здравата му ръка уловиха челюстта й и стиснаха силно, докато той размахваше счупените си пред погледа й.
-Тялото е храм на нашата душа, Джоуел.

Преви се на две, когато Данте счупи ключицата й, но той не й позволи да се "самосъжалява" дълго и да крещи наум от болка, а я заби в стъклото и изказа думи, говорещи много повече за него, отколкото цяла автобиография, поставена на бюрото й.
Когато бяха в Института по онова време, Джоуел бе една от най-бурните членки, рядко се подчиняваше на установения ред от началниците, и в същото време оставаше индивидуална до край, въпреки човеколюбивостта си. Двете в никакъв случай не се изключваха, но бяха рядко срещано явление. "Не се подчиняваше на правилата" може би е изтъркано и неправилно вече, по-скоро се подчиняваше, но на СВОИТЕ правила, тези които сама поставяше от главата си. Може би това бе другата причина, поради която съдбата реши да я срещне със Сайленс. Но той не знаеше нищо за вътрешния й свят, или поне тя така подозираше, докато през годините на общуване с него, тя бе разплела част от паяжината, създадена в душата му. Защото обичаше да анализира хората, което бе една от лошите й черти.
Нямаше смисъл да се сеща за онова време, но единственото, което то бе отнело и от двамата, бе проявата на емоции и свободен дух. Ха, да бе, виждаме много добре какво се случва в тази зала. С лявата си ръка (защото бе счупил дясната ключица) се опита да го избута от себе си, но той бе притиснал тялото й прекалено силно към затъмненото стъкло, затова си позволи да вдигне повторно крака и да ги увие около кръста му... болезнено (със сигурност вече имаше синини по тези части на тялото си) и сграбчи неговата брадичка, приближавайки я към лицето си до толкова, че ако бе гладен вълк, щеше да го погълне на секундата. Очите й - синьо-сиви, дълбоки и нещо средно между топли и студени се взираха в неговите остри и излъчващи болка, ала и стоманена самоувереност и самодоволство от действията си. Това, че приемаше тялото по този начин бе хубаво. За пръв път от много дълъг период от време, на лицето й пролази искрена, чиста, но все пак сдържана усмивка, която показа на човека, готов да я пречупи на хиляди парченца.
- Радвам се, че ти имаш същото отношение към човешкото тяло, - с тези думи обаче сграбчи шията му и по-точно едно специфично местенце около гръкляна и го стисна силно, заплашвайки с удушаване. - и аз също съм на това мнение, че то е храм на душите ни. - ритна го по счупеното ребро и го събори на земята, потърквайки едва разранената си брадичка.

Изръмжа от болката, която се появи в ребрата му. Усещането, че някой просто бърка в органите те, че нещо се забива толкова на дълбоко, способно да разкъса плътта ти и да излезе от другата страна съвсем невъзпрепятствано не беше най- красивото и приятно нещо. Искаше му се да се превие и да намести тази важна кост, която заплашваше да се забие в някой орган, който определено нямаше нужда от перфориране.
Постави силните си ръце върху гърдите си и се извърна само за миг на другата страна, натискайки леко под костта, докато не чу тихото "пук". Крака му се стрелна към свивките на коленете й с такава сила, че ги накара да се подкосят и тя литна назад. Данте чу шума от падането й, което бе увенчано само с глухо "туп". Обожаваше този падежен звук, носещ толкова удоволствие за слуха му и всички останали сетива, сякаш подтикваше ума му да пожелае чуждото тяло по начин, по който малко хора можеха да го имат. А той имаше Джоуел именно такава- бойна! И намираше в тези им действия нещо по-удовлетворяващо, по- духовито и удоволствено, отколкото можеше да намери в секса.
Изправи се бавно и се отдалечи с гръб от Джо, оставяйки й възможността да се изправи. Здравата му ръка посегна към един от онези метални прътове, с които често се биеха новобранците. Улови го и отпусна лявата си ръка до тялото, сякаш така можеше да я предпази от всеки следващ ход на Джоуел. Завъртя пръта няколко пъти в ръката си само, за да демонстрира наученото от онова време, когато те стояха по средата на същото помещение, но няколко години по- млади и по- невъздържани.
-Тогава да разрушим тези храмове със страст!- прошепна загадъчно Данте.
Ръката му насочи метала към бедрото й точно на място, където нямаше да излезе синина, но силата, с която го направи донасяше повече болка, отколкото щеше да донесе в кокалчето на глезена.
Тяхната страст се криеше в това. В именно тези моменти, които носеха такова голямо удовлетворение!

Забиването на хладния метал в бедрото й подсили сковаването в цялото й тяло! Ах, тази сладостна болка! Изгаряше я, погубваше я, и я караше да желае по различен начин, насочен и изпълним, изглежда, само с Данте. Сграбчи металния прът точно преди да го отдръпне от тялото й и го издърпа силно към себе си, с което и самият Сайленс се премести с няколко крачки към нея - лежаща на пода, достойна за съжаление. Дланта й стисна силно счупените пръсти на боеца и го принуди да изкрещи от болка. Стон, който изскочи и от нейните устни, усещайки разяждащата болка от счупени ребро и ключица. Този взаимен вик прозвуча в такъв синхрон, че бе плашещо самото удоволствие, което болката доставяше на тялото. И на ума.
Подпети краката му, ритайки го около глезените и го събори с едно рязко движение на пода до себе си. Здравата й ръка се стовари на гърдите му, а тя се изправи леко, поглеждайки го с искрящи от страст очи.
Скочи на краката си и едновременно с това изпита най-острата болка през целия си живот - тази животворна болка, подсказваща ти не само, че си още жив и определено ... дишаш, но и че си готов за още една порция сковаващи мозъка удари. Издърпа оръжието от ръката му и го плъзна бавно и внимателно по тялото му - мина по гърдите, натискайки счупените точки, по корема, слабините, бедрата, коленете... И неочаквано го заби в лявото му бедро - силно и болезнено, ето че първите кървави отпечатъци бележеха пода и телата им. Но този удар явно не бе толкова безобиден и лесен за изпълнение, защото от напрягането на мускулите (за да го забие по-навътре) цялото й тяло потрепери от неописуеми болки, а когато го извади и хвърли назад, самия й "храм" на душата полетя безжизнено надолу, стоварвайки се болезнено върху Данте Сайленс. Лицата им бяха на едно ниво, очи в очи се взираха, гърдите им и счупените ребра се притискаха до толкова, че едва не ги задушаваха от болка, бедрото й се бе спряло върху неговото наранено и пое част от кръвта върху плата, а устните им... сухите им устни се отъркаха едно в друго от неволното падане и принудиха и двамата да изпаднат в ням шок - болка, изненада, шок.
За да се отърсят от пагубното за удоволствията шокиращо въздействие, Джоуел захапа силно устната му, разкъсвайки я леко, но болезнено и облиза кръвта от своята:
- Можем и по-добре, нали? - прошепна срещу Данте, след което се преметна от тялото му, падайки по гръб до него на пода. Мигове мълчание, учестено дишане и ... развеселен, мелодичен смях.

Почувства силната вълна адреналин, която премина през тялото му, когато тялото й се стовари върху неговото. Начина, причиняващ му неимоверно голяма болка във всяка една част от тялото. Появиха се тръпките на удоволствие. Във вътрешността на неговия храм сякаш се провеждаше ритуал на душата му, ликуваща от случващото се и почитаща всеки бог за дадения дар на този храм. Всеки удар и действие от страна на Джоуел го караше да се чувства жив, донасяйки му болката, караща дробовете му да се свиват агонизиращо, търсещи шанс да се изпълнят с кислород без да усетят онази острота на счупената кост, която се опитваше да се забие в тях. И как мускулите му се свиваха и разпускаха от напрежението, което донасяше болката и успокоението, оставащо след нея.
Лежеше задъхан и със затворени очи. Усещаше вкуса на кръв в устата си, толкова познат и приятен, удовлетворяващ, но щеше да хареса повече нейния вкус. Вкуса на всяка кръвна клетка, не друг вкус. Извърна глава на страни, за да я погледне лицето й. Беше засмяна, доволна от ударите, които нанесе и от тези, които и бяха нанесени. Поне така предполагаше. Защо иначе би се смяла толкова искрено? Усмихна се срещу й някак сконфузено, но това чувство не си пролича толкова, колкото удовлетворението от тази игра.
-Притеснително ли е?- попита с равен тон Сайленс, но щеше да е трудно да отрече, че не е харесал това, ако го попиташе директно.

- Ново е. И ще излъжеш, ако кажеш, че не е влудяващо. - извърна на свой ред глава към Данте и спря сиво-сините си очи върху неговите някак... едновременно шеговито и изпитателно. Нямаше съмнение, че всичко това, което изпитваха по време на боя, по време на всеки един допир, се улавяше и от другия. Самите усещания бяха еднакви и за двамата, сякаш се предаваха с магически окончания по часовник у двата "храма".
Припълзя мъчно към него и със самодоволен поглед се надвеси над лицето му. Русите й, вече едва задържани от ластика коси докоснаха кървавото му лице, а малката й ръка си поправи път по корема и гърдите му, натискайки ги силно, едновременно драскайки ги надълбоко с острите нотки и щипейки ги до кръв, докато накрая не стигна до врата му и отново спря пръстите си там - едно по-силно стискане, пречупване и... щеше да разруши напълно 'храма' му, ала след това щеше да съжалява. Палецът й погали с лъжлива нежност кожата, само и само да се впие като отровна змия около му и да извади всичкия му въздух.
Пусна го рязко и сграбчи ръката му със счупени пръсти. Захвана палеца и показалеца, игнорирайки трепета от агонизиращата болка, а след това притискайки ги към устните си, .. ги разрани до кръв. Червената течност се спусна по контузената ръка и брадичката на Джоуел. В следващия миг пусна безжизнения крайник на земята и се усмихна с леден огън в очите.
Приведе се към него, сякаш прочела мислите му, че би се насладил двойно повече на кръвта й в устата си, отколкото това жалко потриване и просто впи разранената си уста в неговата. Така кръвта им се смеси, раните започнаха лютиво да щипят и да припомнят за ужасната агония на плътта, която обаче се явяваше като ликуваща в съзнанията им. Тя вкуси от неговата кръв, точно както той от нейната. Отново, и отново, и отново и отново! Зъбите й разкъсаха върха на езика му и не се учуди, когато той направи същото с нейния, но едновременния стон от сливането и на тези два органа по такъв болезнен начин, не остана нечут.
Отдръпна се рязко от лицето му със самодоволна, триумфална усмивка и няколко пръски кръв по десния край на устата, от която и без друго капеше алена течност, на най-хубавата част, може би дори "кулминационна". Изправи се бавно и му подаде здравата си ръка.
- Отказваш ли се?

-Не, мисля, че не съм се издължал.
Улови ръката й и се изправи. Сведе леко глава, сякаш за да прикрие дяволите в погледа си. Дяволите, които Джоуел разбуди в него, връщащи го към страстта преди десет години, когато намираше подобни чувства във всеки удар, всеки допир между две тела. Бяха специални, както и в случая. Беше се задъхал, ала побърза да лиши Джоуел от удоволствие да чува забързаното му дишане, което се опитваше да успокои по възможно най- бързия начин и пое за последно дълбоко дъх, което изпълни дробовете му болезнено.
Прокара език по устните си. Лакомо. Невъздържано. Неприлично. Дяволски влудяващо. Погледна Джоуел без да вдига глава, изпод вежди и се подсмихна заговорнически. Сякаш имаше план за цялата нощ с нея, но всъщност нямаше търпение да направи това, което предстоеше. Улови лявата й ръка и я накара да се завърти сякаш бе негова партньорка за валс. Притисна гърба й към гърдите си, което се оказа повече болезнено за него, отколкото за нея. Пръстите му си намериха мястото на корема й. Дъха му се спусна по шията й, където вече бе оставял свой отпечатък и той все още си личеше. Впи устните си там, където се намираше белега от зъбите му. Впи ги отново на това място, направено сякаш по поръчка за него. Никак леко захапване. Пръстите му се впиха силно в кръста й, сякаш искаха да сплескат всяка кост там.
Няколко малки капчици кръв удостоиха вкусовите му резистори. Накараха го да затвори за миг очи. Наслада. Последвана от внезапното й обръщане отново с лице, за да забие коляно в корема й.
-Обожавам това място.- гласът му бе плътен, издаващ удоволствието от всяко действие.

Тих стон на удоволствие и болка, се откъсна от устните й и вместо да се стовари на земята след този болезнен удар, тя сграбчи раменете му и в миг увисна на тях, карайки го да приклекне.
- Знаеш ли аз какво обожавам?- иронично и задъхано попита, но по-скоро бе риторичен въпрос. Разбира се, че не знаеше, а тя щеше да му покаже, но чувството хладния й глас да гали за пореден път горещата плът на ухото на Данте със сигурност щеше да бъде... неописуемо приятно за него? Зъбите й се впиха болезнено в меката и най-чувствителна част от тялото му, а след това едва не я откъснаха от мястото й, но така да ви кажа... имаше нужда от четири шева най-малко. Кръвта се спусна като чешма от ухото му, а тя се повдигна леко, оставяйки облегната върху му, за да поддържа некомфортната болка.
Дългите й пръсти разтриха добре оформените му мускули, след което се приближи бавно и галантно към него, сякаш влюбена ученичка смята да разкрие чувствата си пред спасителя си... Да, ама пълни глупости! Зъбите й се впиха в нежното месце на бицепса му, първо го засмука, сетне го захапа силно, а накрая... накрая остави мястото оголено и кървящо, а откъснатото парче месо се лепна като стикер на пода под тях.
Ха - ха- ха! Развеселени пламъци танцуваха в очите й, докато и с танцувална стъпка го заобикаляше. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, докато нейните собствени бяха притиснати в голия му гръб, спря движенията на палавите си пръсти точно върху скъпия колан на панталона му и го сграбчи опасно, можеше да го одуши наистина, ако й попаднеше в ръчичките, затова по-добре да не го пипаше. Едната й длан се върна на шията му и я разтри. Леле, какви синини имаше там!
- Любимият ми белег по тялото ти знаеш ли кой е? - с тих глас се обърна към него и спусна ръката от колана му още по-надолу, минавайки по члена му и спирайки се в основата на бедрото му, отвътрешната част. Показалецът й се плъзна с изумителна точност по белега, с дължина около 10см. Беше от нея. - Този. - ръката около врата му се стегна до толкова, че чу тихото изпукване на адамовата му ябълка.
Рязко го завъртя, а след това с едно бързо движение на крака си, едва не заби подметката в лицето му, ала челото му пострада, както и той самия, свличайки се, горкия, за пореден път на пода, до разкъсаното си месо.
Тялото на Джоуел стоеше изправено, треперещо леко от болка, но с бистър поглед, спрял се право върху жертвата си. Обичаше да играе. А както изглежда и той обичаше игрите ; ) ...

Замайване.
Беше неизбежно, както и последвалия лек световъртеж. Нима можеше да не го получи, когато получи един доста фатален ритник в главата. Достатъчно фатален? Естествено, че не. Понесе го и се нуждаеше само от няколко минути, които не надвишаваха пет, а едва ли и достигаха четири. Но бяха минути, тихи... съвсем несъстоятелни. Носещи единствено хриптящи дихания от неговите устни и задъхани от нейните. Вслушваше се в тях, сякаш бяха живото спасяващи, но чуваше само движението на кръвта по вените си, която оставаше в тях, а другата се разливаше по полу голото му тяло. Караше го да изглежда секси. Плашещо сексапилен. Всяка вена по ръцете му се бореше с изпускането на скъпоценната тъмно червена течност. Мускулите му се очертаваха от вадичките телесна течност. Погледа му беше премрежен. Неясен, поглед, какъвто би имал единствено превъзбуден мъж, изпитващ няколко такта удоволствие преди върховното. Сините му очи се бяха спрели точно на едно място и то бе тялото на Джоуел. От тази позиция го виждаше прекрасно, цялото с всяка една неприлично нежна извивка, тръпнеща в очакване да бъде наранена. Той искаше да нарани всяка част от нея. И щеше да си вземе полагаемото.
Леко залитащ се хвана за глезена й толкова силно, че миг по- късно се чу онзи силен звук на счупване. Секундите, в които тялото й политаше на долу му бяха достатъчни, за да се изправи и да я улови под мишниците по онзи начин, който не й позволяваше да движи ръцете си достатъчно бързо, да не говорим, че самото повдигане на едната накара ключицата й да се размести и предизвика агонизираща болка.
Пръстите му се сплетоха в косата й, карайки ластика, който я държеше вързана, да падне на земята. Изви главата й назад, откривайки прекрасната гледка към вече наранения й врат.
-Винаги съм смятал кожата ти за толкова нежна... бяла.- прошепна срещу й Данте.
Нахапа цялата й шия. Зъбите му оставяха трайни и дълбоки следи, вероятно трудно излечими с човешки медикаменти. Красиви, обагрящи кожата й с прекрасния цвят на розите. Белотата на кожата й и червенината на кръвта се сливаха толкова влудяващо прекрасно, че не удържа и улови една вадичка с език.
-А червеното ти отива толкова много!

Мъчно преглътна силния вик, който копнееше да излезе през устните й и да озвучи целия салон, ахххх, тази разяждаща плътта болка! Тази сладостна агония! Къпеше се от часове в нея и никога не щеше да я забрави. Сиво-сините ириси проследиха с интерес спускащите се кървави капки от устната на Данте към издадената брадичка, някои се сплетоха в една по-голяма, хармонична капка, а други плъзнаха надолу по врата му, обагряйки го в рубинена наслада.
Джоуел приближи лицето си към това на Сайленс, прокара език по бузата му, минавайки по всяка една рана, и раздразвайки я мъчително с гореща слюнка, сетне го вмъкна в ухото му и се разсмя дивашки в него, което предизвика остра, прорязваща болка в мозъка му, от неочаквания силен звук, разтърсил тялото му. Разкъса докрай меката плът, а след това отдръпна лице от неговото, вглеждайки се с интерес в дълбоките му сини очи, белязани от непрестанните грешки на живота, излъчващи точно в този миг много по-различни емоции от хладните и сдържаните, очите му й се струваха уникални и заради една друга, едва ли отразена от друг, подробност... бяха прями, проникваха надълбоко в чуждия поглед, в чуждите идеи дори, но с такава страховита проницателност, че вдъхваше респект. Джоуел го бе съзряла преди десет години...
Те творяха, затова изпитваха подобно пагубно удоволствие от действията си.
- Не се дърпай. - меко му заповяда и захапа края на устата му до кръв, след това започна да издълбава странни, заоблени линии, които напомняха на магически дървета, вплитащи тънките си клони в едно със зъби. Цялата тази картина се изрисува чак до средата на скулата му и там я завърши с една поемаща кръвта целувка. Тази рубинена творба щеше да остане неразкритият й шедьовър! Снежно, алено и кремаво вплитаха цветовете си в едно, образувайки една прошарена есенна или пролетна, не бе ясно, картина... на лицето му.
- И на двама ни. - шамарът й се заби с такава точност в носа му, че напука костицата и оттам бликна червена субстанция. Толкова свободна, толкова пламенна... Тя пробуди онези замразени чувства, които трябваше да си останат потиснати.
Беше й трудно да диша от болките във врата си и това беше ясно на самия Сайленс, заради мъчното й поемане на въздух, ала не се оплака, не изказа и дума за това. Сграбчи брадичката му силно и я вдигна нагоре, вглеждайки се в уникалните синини по врата му. Та те бяха като картина на известен художник! Толкова сюрреалистични! Сиво, синьо, лилаво и зелено се вплитаха в огромни езера от болка, а отделни, едва забележими като песъчинки, червени пръски-съсиреци се явяваха като разцъфнали рози, така прелестни в своята простота... Тази картина пробуди желанието й за рисуване. А това не се бе случвало от шест години и Сайленс знаеше за отказването й от изобразителното изкуство, макар и не с подробности.
- Ще те нарисувам така. Тази нощ. - съобщи някак въодушевено, смаяно и изпълнено с плам! Беше готова да докосне дървената четка, да смеси хилядите цветове и да създаде нещо от него за него. За този Данте, който я вдъхновяваше, възбуждаше, превръщаше в друг човек, макар и за кратко.
Здравата й ръка се стрелна към рамото му, задържайки се по-силно и болезнено за него... имаше смътното чувство, че ще падне всеки момент, а това щеше да е пагубно усещане, лишено от всякакво удоволствие.

<3

Не си поемаше дъх, докато усещаше как зъбите й се движат болезнено по лицето му с онази незаменима прецизност на художник, докоснал не за първи път скъпоценното си платно, малко по малко изпълващо се с творбата на таланта, почерка на художника. Всяка фибра в тялото му желаеше удоволствие, повече дори от това, което получаваше в момента, ала желанието му да докосва толкова забранено Джоуел, както го правеше сега бе по- силно от разума. Усещаше треперещото й тяло в ръцете си, притиснато към своето, сякаш само, за да предава тръпките по затворената им верига на удоволствие.
Ръцете му я стиснаха още по- силно. Сякаш целяха да я задушат. Искаха да изтръгнат всичко от нея. Пръстите му стискаха едно място на гърба й, искаха да пробият през плътта. Да усетят всяка капка кръв как се стича по пръстите му. Мисълта за това го накара да си поеме дълбоко въздух и да затвори за миг очи, приближавайки устните си към нейните. Можеше да усети топлината на дъха му, толкова дразнеща по разранените устни на Джоуел. Дишаше тежко. Изправи я, подпирайки тялото й на стената. Беше студена. Хладнината на стъклото караше дланите му да харесват положението си там, около главата й.
Да рисува. Да рисува... отдавна не бе чувал това й желание, но смяташе да го нагорещи дори повече, отколкото бе замислено. Смяташе да й даде повод да нарисува своята страст... или по- скоро неговата. Остави я. Измъкна ръцете си изпод тялото й и се отдръпна, накуцвайки леко с ранения си крак. Здравата му длан обра появилата се кръв по бузата му. Езика му облиза малка част преди да улови металния прът. Подсмихна се съвсем леко преди да се обърна към Джоуел.
-Тялото ми е твое, но първо ще притежавам твоето.- завъртя пръта между пръстите си и с върха му докосна няколко места по тялото й, карайки я да се свлече на пода... не мърдаща. Притежателка на силно напрежение в мускулите си.- Института позволяваше на отбрана група да ви наблюдава...- беше сигурен, че до мозъка на Джоуел бе достигнало предстоящото.- Но теб не те подлагаха на това.
Направи само две крачки, за да бъде точно над нея. Да може да вижда всеки трепет на тялото й. Замахна силно, а пръта се стовари отстрани на кръста й. После втори път, покосявайки вътрешната страна на дясното й бедро.
-Потрепери за мен, Джоуел.

-Имали са основателна причина. - изсъска със странна нотка в гласа си, гледайки свирепо в очите му. Тялото й вече отдавна се мъчеше и гърчеше от хапливата отрова на болката; чувството бе по-ужасно от това да те нахапят пет змии на различни места, а ти да чакаш смъртоносното им семе да те погуби всеки миг...
Когато заби пръта в кръста й, Джоуел просто се изви, прехапвайки силно устните си и стискайки здраво очи, но когато повтори в бедрото й, извика от болка, а дъхът й започна да излиза накъсан и опасен, като на локомотив. Едва успяваше да погълне животворна молекулка кислород сега, но очите й... тези смъртоносни айсберги не бяха загубили нито страстта, нито живота, нито желанието за неговата кръв... и Данте можеше да го прочете ясно, като написан текст върху бяла страница. И не защото я познаваше. А защото ТЯ му позволяваше да го види.
Със здравата си ръка улови неговата, държаща пръта, и я прокара болезнено през всяка своя извивка. Тръпнеше и се топеше като лед под жаркото слънце... но опиянени от тази игра, не забелязваха как цъфтежа на живота и у двамата бе започнал да спира. Мускулите им бяха страшно наранени, както и всяка една тъкан...
Изправи се. Бавно, мъчително, но го направи, заставайки лице в лице със Сайленс, устните й докосваха неговите от това разстояние, раните им се триеха една в друга, а ръцете й... сграбчи със здравата си ръка колана му и с една издърпване Данте остана без него. В очите й присветнаха шеговити искрици, докато го оглеждаше от началото до края.
- Най-добрият. - иронично прошепна срещу му и облиза устните си, с което навлажни и неговите, защото края на езикът й се докосна до устата му. Ала само миг след това нежно докосване, коланът изплющя с все сила върху гърдите му, оставяйки странно подобие на буквичката L (Лаурънс). Удари го повторно, с двойно по-голяма сила, което изтръгна горещ стон от устата му, а това я подлуди, принуждавайки я да прехапе своите разранени розови цветчета. Тялото му се прекърши на две, като покосена от брадвата на дървар фиданка и той падна на коленете си, което предизвика нов, по-звучен стон, заради раната в бедрото. Главата му в тази поза стигаше почти до гърдите на Джоуел, но и не съвсем. Тя просто погали нежно косата му и го притисна към корема си в жалко подобие на прегръдка. Бяха ли пред предела на силите си?
- Не можеш да притежаваш тялото ми ако аз не ти го позволя. - с тези думи го отдръпна от себе си - Хайде скъпи, нека го направим сега.

Звукът от свистенето на кожата през въздуха го накара да затвори очи само, за да ги отвори, когато удара го покоси. Пое си дълбоко въздух, но втория удар го накара да изръмжи, а в очите му се бе появил онзи блясък на решителността на диво животно. Туптенето на сърцето му се ускоряваше всеки път, когато почувства тези лъжливи ласски от нейна страна, но толкова сладки примесени с болката, че му беше трудно да ги откаже всеки път, когато му се предлагаха. До слуха му не достигаше нищо друго, освен тихото шумолене на плата, допрян до едната му страна и ухото му. Търкането му в кожата й. Онази част от нежната й кожа, която още не беше ранена. Искаше да я усеща на голо. Просто ей така. Неприлично близо и още по- неприлично раняващ я.
Ръката му се спусна по кръста й, нагоре, закачайки с пръсти плата на потника й. Повдигаше го авно на горе, докато не го нави до бюста й. Вдиша дълбоко аромата на кожата й, а после издиша. Дъха му докосваше меката й кожа, караше я да настръхва. Прокара езика си по същото място, докато лявата му ръка я притискаше болезнено силно към него, а здравата се озова на дупето й, стискайки го толкова неприлично, силно, възбуждащо; захапа коремчето й, а езика му нахално обходи плътта преди да я изпусне между зъбите си.
По дяволите! Тази жена го побъркваше. Караше мислите му да стават блудкави като девственици в голям греховен град.
Здравия разсъдък го бе напуснал сякаш отдавна, оставяйки мястото си на първичните желания, които подтискаше с месеци до всяка следваща тяхна такава среща. Поемаше си дълбоко въздух и захапваше всеки път едно и също място, когато импровизирания камшик се забиваше в тялото му със силен плясък. Задра гърба и дупето й болезнено и непозволено.
-Аз не питам.- задъхано изрече Данте и стисна зъби, когато колана го удари отново.- Аз си взимам!

Ръката й премина плавно през косите на Данте, съвсем неочаквано и с непозната нежност, в която все още се долавяха прогорените краища на опасната им страст. Усещаше не само всеки негов трепет, но и дъх; устните му, кожата му, зъбите му, езикът му, спускащ се с измамна гальовност по плътта, а миг след това едва не раздираше материалната обвивка, наречена тяло...
Пръстите на здравата му ръка танцуваха неприлично по кръста и задните й части, а очите му... те искряха със силата на горски пожар, разгорил се до степен невъзможна за загасяне... Секундите се проточваха в минути, а минутите в часове, усещаше дразнещите тръпки на напрежение по гърба си, не само заради смяната на неговите собствени докосвания, но и заради пищящата в главата й болка, която бавно, ала сигурно я погубваше. *Кап...кап* сякаш животът й си отиваше с всеки изминал миг...
- Липсваше ми. - тихо изрече и той ясно можеше да разбере, че говори за неговата страстна страна, която не бе виждала отдавна. Миг на наслада... удар - кожения колан се впи болезнено силно в плътта му; мъжки и женски стон преплетени в съзвучна спирала; тишина... И падение. "Камшикът" се изплъзна между пръстите й, а тя рухна в ръцете му. Косите се спуснаха пред лицето й, счупения глезен се изви заедно с крака й, предизвиквайки съскаща болка на русокоската; падна на здравото си коляно и сега не тя, а той бе с около една глава по-висок от нея, дори в това си положение. Притисна тялото му към своето, сключвайки ръце (доста болезнено) на гърба му и задирайки кожата, сякаш последен такт от известна, ала вече привършваща песен. Капки кръв се спуснаха за последно по ноктите й, а пресните им рани зацелуваха страстно отворените си устици; гърдите, корема, врата, колкото по-силно се притискаха един към друг и отнемаха дъха си с тази неимоверна сила, толкова по-лютива, ала сладостна бе болката им...

Задъхан. Винаги му беше трудно да диша в такива моменти. Тя винаги го водеше до ръба. Ръба наречен Джоуел Лаурънс. Толкова фатален, недопустим, свой по свое му, но никога негов. Единствено предполагаем блян и неосъществимо желание за Данте. Неговата забранена сладост, от която вкусваше сега и не знаеше дали ще има друг път. А ако го имаше, кога щеше да бъде. Болеше. Всяка част от Сайленс крещеше безмълвно в тихата си молба за още миг. Скъп колкото можеше да бъде скъпа водата на безводна планета. Скъп колкото беше скъпо вдишването на умиращия... и все пак смяташе, че може да си го позволи. Поне сега, когато бяха толкова сами, изгубили представа за времето. Толкова относителна единица, скъсяваща живота им с всяка секунда; оставяйше им малко време всеки път.
Пръстите му се местеха от рана на рана, сякаш нарочно раздразваха незаздравелите връхчета. От тази на врата, до синината и подутото място на ключицата й, което бе толкова видимо ранено, че би трябвало да бъдеш сляп, за да не забележиш любовта, с която бе направено. Натисна нежно, усещайки трепета на тялото й, а устните му обхождаха онези белези от захапването- рани, незаздравели дори след толкова време. Кръвта й бе засъхнала на същите красиви вадички от преди, обагрящи бялата й кожа, която му се искаше да докосва неприлично нежно, но не можеше да си го позволи. И дори сега, когато устните му бяха също толкова настоятелни, колкото преди, по- невъздържани, желаещи, докосващи, те дразнеха всяка една рана, карайки Джоуел да изпитва повече от приятна и силна болка. Лицето му се провеси над нейното. Върна се в изходна позиция и клюмна само, за да опре чело о нейното. Дишаше тежко, а диханията му се разливаха по лицето й. По устните му капеше прясна кръв. Толкова алена, капките се стичаха до нейните устни и придаваха ален цвят.
-Не трябва.- прошепна тихо Данте. Затвори очи и ги стисна леко, искащ да прогони всяка нахална, непозволена мисъл от главата си. Беше сигурен, че Джоуел знаеше за какво говори той. Така щяха да сринат Института до основи. Да го унищожат малко по малко.
В нея още бумтеше барабана на болката, лекия световъртеж от загубата на кръв. Усещането за несъстоятелност, което обаче бе притъпено от горе посочените. Но тялото му почти не помръдваше от силната си прегръдка, сякаш взаимно придържане, невидима сила не им позволяваше да се отдръпнат един от друг.

Spoiler: