Виктрола.

-Бенджамин, сине, остави я, моля те.- старата жена се опита да улови ръката му, която вече разкопчаваше колана на скъпия му панталон.
Винаги изглеждаше добре, абсолютно винаги приведен във вид, дори вечер, когато си лягаше, нямаше и една част от външния му вид, която да не бе приведена в добро състояние и привличащ достатъчно женско внимание, за да може да си позволи следващите действия. На лицето му винаги бе изписана една хладна емоция, а огъня се появяваше единствено, когато й посягаше. Това ставаше все по- често, сякаш съществуваха прекалено много комплекси в този мъж, изкарващ си всяка една емоция върху нея.
-Махни се, майко!- изкрещя и се обърна рязко към нея, достатъчно, че да я сплаши и да я накара да се изниже бързо от стаята.- Махни се, че ти също си виновна!
Мона започна да лази назад в опита си да се спаси от току що измъкнатия от панталона му колан. Вече бе усещала тази кожа и от нея болеше. Няколко резки по гърба й, почти пресни може би от преди ден- два, подсказваха за скорошно подобно събитие, но сякаш по- извратено, непозволено и нещо, на което малко жени биха се подложили... включително и Мона, но тя нямаше избор... Черните й, безбожно дълги коси бяха разпилени и покриваха лицето й, полепнали по него и мокри от сълзите, които бяха започнали да се стичат от светлите й очи. Сърцето й биеше бързо, а Мона едва си поемаше въздух, но не смееше да издаде страха си.
Кожата се стовари върху бедрото й с такава сила и плясък, че би било болезнено дори само от слушането му, а хлиповете й огласиха цялото помещение и сякаш се опитаха да достигнат до нечии уши, чийто собственик няма да се страхува да й помогне. Треперещата й ръка се протегна към вратата на терасата и натисна дръжката, отваряйки я. Тялото й пъргаво се измъкна навън.
-Помощ!- изпищя, но гласът й излезе някак дрезгаво между устните.
-Влизай вътре, кучко!- изръмжа Бенджамин и улови дългата й коса, повличайки навътре безпомощната Мона.

Седеше на пода в банята с ножица в ръка. Можеше да си позволи да го направи след поредната седмица тормоз. Днес си взимаше почивка. Заслужена, петнайсет минутна почивка, докато той довършваше обяда си с онази жена, която последно време взимаше мястото й в леглото на Бенджамин. Мона нямаше нищо против, беше цяло мъчение да бъде с него сексуално. Отвращаваше се дори от мисълта за ласките му, които винаги бяха невъздържани и груби и нараняваха кожата й, където намереха да пипнат. Нека го взима! Да го взима и да я спаси от това мъчение, на което се подлагаше вече повече от три години.
Поредния кичур коса си отиде, отрязан от двете остриета безмилостно. Дългата до дупе коса сега стигаше едва до раменете й, подстригана неравно и от мъка. Така щеше да е грозна за него и щеше да я остави да си тръгне. Още по- добре, щеше да я подари на някой, който щеше да се погрижи по- нежно за нея. Ха! Кого залъгваше...
Вратата на банята се отвори и се чу мъжко, неодобрително изсумтяване, докато тя пускаше кичура на плочките, където стоеше и останалата й коса, сякаш чакаща да се върне на мястото си. Първото, което зърна бяха излъсканите му обувки, а второто, което усети бе острия аромат на алкохол, лъхащ от него на талази изпарения.
-Само цапаш! Ти друго май не знаеш да правиш.- изръмжа Бенджамин и приближи към нея, карайки я да вдигне глава, за да може да посрещне поредния удар с очакване, а не изведнъж. Отново разкопча колана си. Този беше нов и не го бе усещала, но вече си спомняше вкуса на болката и кръвта в устата си, така че просто нямаше търпение да я зарадва с новия си колан. Потръпна и понечи да се отдръпне, но ръката му я хвана за рамото, докато другата сваляше панталоните му.- Не се дърпай, уличнице! Няма да те бия, друго ще правиш.
Усети как й се повдига веднага щом незадоволеното му мъжество излезе пред погледа й. Тя стисна ножицата между пръстите си и точно тогава намери своето спасение. Мона вдигна ножицата и я заби с такава сила, че очите му щяха да изскочат от болка. Завъртя я не веднъж със злоба и презрително присви очи. Изправи се от мястото си и започна да бяга... на където й видеха очите... имаше ли значение къде ще иде?

-Махайте се!- изпищя Виктрола.
Това беше нейното ново име, него използваше, откакто се укриваше от закона повече от шест месеца, оцелявайки не знайно как с малкото средства, които успяваше да припечели като проститутка. Не веднъж бе продавала тялото си на Бенджамин само, за да преживее още един ден... какво щеше да е различното да го прави сега? Даже доброволна, макар отново да бе лишена от избор.
-Мона Деш?- гласът му бе равен. Леко въпросителен, но можеше да се разгадае единствено от много наблюдателна и умна личност. Очите му притежаваха погледа на добронамерен хищник, който обещаваше толкова много, че е трудно да му бъде отказано. Беше опасен, Мона можеше да подуши тихата заплаха, която лъхаше от него и знаеше колко голяма можеше да се окаже всъщност. Облечен не като за лов на хора, а делово, елегантно, всяващ доверие у събеседниците си. Може би фалшиво, но караше сърцето й да бие толкова бързо.
-От къде знаете името ми?- беше уплашена, а цялото й тяло трепереше. Ножа в ръката й бе насочен почти към всеки един от кръга, който я заобикаляше, но само един мъж бе посмял да се приближи към нея, сякаш не се страхуваше за живота си.- Не ме връщайте пак там, моля ви.
-Знам много неща.- отговори кратко и ясно. Аромата на парфюма му достигна до обонянието й и подсказа за нещо наистина мъжествено, съдържаща се страст в опаковката на хладна сдържаност.- Името ми е Данте Сайленс и съм тук единствено, за да ти помогна.
Мона отпусна оръжието до тялото си, но започна да се отдалечава назад с всяка своя крачка. Данте направи знак с ръка на обсадата да я остави да продължи. Миг по- късно, когато тя се обърна с гръб към него, усети големите му, адски силни ръце да се увиват около тялото й.
Рухна в ръцете му.

-Като нова си, Натали.- засмя се звънко Виктрола и остави новобранката да се огледа свободно в огледалото.- Готова е, нали Данте?
Извърна погледа си назад само, за да срещне спокойствието на лицето му, което често демонстрираше яростта си с една нахална пулсираща вена на врата му. Но, едва ли друг я бе забелязал.
Не каза нищо. Кимна едва забележимо.

Добре дошла, Виктрола!