Крисчън 'Ред' Елмс

- Келси! – спокойният му и уравновесен глас отекна в дългия коридор, докато стъпките му с умерен такт наближаваха стълбището. Като по часовник симпатичната тъмнокоската, чиито коси смътно напомняха за топли и медени оттенъци на червената гама, се обърна към Крисчън и срещна приветливия му поглед. – Работиш с Уолкър, нали?
Тъмнокоската кимна. Илейн Келси, новобранка в редиците на ЦРУ, но доста упорит служител. От близо половин година работеше в екип с Хейн Уолкър. Алкохолик пред пенсия, който едва можеше да улови дори една муха в офиса си, но след появата на Илейн процентът на разкритите му случаи се бе увеличил. Явно Келси бе добра, защото никой не би повярвал, че влияе в позитивна насока на един закоравял човек без възгледи или бъдеще, но пък тя не заслужаваше да бъде вечно в чуждата сянка.
- Знаеш ли, че миналата година Уолкър имаше едва 25% разкрити случаи, а само за последните три месеца от тази година е разкрил толкова? – попита Елмс, облягайки се върху металната тръба, представляваща парапет към стълбището.
- Какво да кажа... Явно сме добър екип. – отговори Илейн без да влага чувство в думите си. Ясна й бе истината, знаеше, че и Крисчън е осъзнал какво става, но никой не си признаваше пряко. Всеки очакваше другия да я изрече.
- Моля ти се... – метна с ръка Елмс, подразнен от скромността на отговора й. В ЦРУ никой не следеше делата на другите и трябваше да си истински късметлия да бъдеш забелязан. Илейн трябваше да се бори за по-добро място и бъдеще, а не да угажда на алкохолик и мързеливец. – Шегуваш се, нали? Ти работиш, а Хейн просто обира лаврите.
- Знаеш ли? Прав си. – отговори също толкова настървено Келси и в спокойните й очи с лешников нюанс просветна някаква искра, пламък, жажда за нещо повече от чираческа длъжност, каквато заемаше до момента. – И се радвам, че някой най-сетне забеляза.
Илейн успя да върне усмивката на лицето му. Онази усмивка, която по-късно прерастна в смях с медни тонове, който изпълни широкото помещение.
- Нещо смешно ли казах, Елмс? – попита делово Келси, но не можеше да го заблуди, когато устните й също трепваха, готови за звънлив смях.
- Не. Просто смятам да се справя с този дребен проблем. – заяви решително Елмс, срещайки отново погледа й.
- О, не. По-добре недей. Нова съм и няма да е добре за досието ми да си създам врагове още в първата година. – внезапно Илейн се отдръпна и дори пристъпи назад от парапета. В гласа й съвсем смътно Крисчън усети страха от трудното вписване в новата обстновка.
- Ти ще си новият ми партньор. – продължи със същата решителност Елмс, игнорирайки отказа й. – Не приемам откази. – допълни бързо и ясно даде знак, че Илейн нямаше право на мнение, въпреки че бе ясно как и двамата подкрепяха точно това. Дори не я изчака да каже нещо, а се завъртя на пети и се върна от посоката, от която бе дошъл, надолу по коридора.
- Елмс! – извика след него Келси, облегната на нестабилния парапет и с лъчезарна усмивка. – Сигурен ли си, че желаеш да приемеш предизвикателството да работиш с мен?[/b] – попита самоуверено и с крайчетата на устните й усмивката придоби дяволит облик. Пламъчета заблещукаха в лешниковите й очи, но нито едно от тези действия не породи отказ от страна на Крисчън. Той я желаеше в своя екип, а в ЦРУ важеше едно правило: ако искаш, тогава вземай, защото това е война.
- Да ти изглеждам на страхливец, малката? – зададе реторичен въпрос и продължи към дъното на коридора, където го очакваше поредната среща на ръководителите на различните отдели.


- Събужда се... – извика ниска на ръст млада жена. Все още стажантка, научаваща занаята на лечителската дейност. Последваха я двама Лечители, чиито опит си личеше по походката им, по навиците им и по реакциите им. Те не се изненадаха, въпреки че очакваха събуждането на Ред с половин час по-рано. Рядко се случваше този процес да отнеме повече от отредения максимум от четиридесет и пет минути. Половин час и след това още четвърт, а при Крисчън той бе с половин час отгоре. Закъснението пораждаше много съмнения от страна на по-младите и следователно с по-малко опит, както и гвардията от Утешители и Търсачи, готови да действат на мига при евентуален проблем. Първите бяха готовия за първия сеанс след събуждането, който можеше да подпомогне адаптирането на Душата към новата обстановка, новото тяло и новите изживявания, включващи чужди мисли наравно с нейните. Вторите бяха в готовност да последват Крисчън, ако се окажеше, че той бе беглец от самото си събуждане и да направят всичко по силите си да го спрат или в краен случай да го убият. Не бе рядка практиката на убити приемници, а с тях и Душите. Търсачите не познаваха милост, която би могла да ги възспре от инстинктите и действията им. Те не показваха никаква привързаност или съпричастност към нечия загуба, била тя Душа или човек. В тях бе твърде погрешно да се вярва, че живееше някаква човечност или просто те бяха толкова свикнали с безразличието, че не познаваха другите емоции, с които да изпълнят ежедневието си.
- Добре. Всички да се отдръпнат. – извика на свой ред висок лекар с очила с тънка рамка, за които прозираха сиви очи. Мътни, плътни, наситени сиви очи. Първата гледка, която Елмс видя след острата болка, която все още продънваше съзнанието му. Вливаше се в съществото му, изпълваше го, караше го да чувства, че преживява най-тежката треска през живота си. Препускаше по алената течност във вените му, оплиташе подлите си мрежи около мислите му, избутвайки ги на заден план. – Помниш ли кой си? – попита Лечителят със спокоен тон, когато Крисчън премигна няколко пъти и постепенно започна да открива ясните очертания на всеки един предмет в стаята. Стая, която изглеждаше повече като лаборотория, но все пак имаше нещо уютно и успокояващо в нея.
- Ред. Името ми е Ред. – отговори уверено, въпреки пресипналия и отпаднал глас, дължащ се на стихващото влияние на упойката. Все още губеше за миг ясните очертания пред погледа си. Той отново се замъгляваше и го предаваше. Устните му бяха сухи и напукани от дългото време под упойка. Осезаем бе приливът на кръв към точно тази област в опит да смекчи грубостта на меката плът, но заплащваща да изригне като лава при най-лекото и невнимателно докосване.
- На колко години си Ред? – нов въпрос.
- Двадесет и осем.
- Имаш ли познати? – Ред не разбираше защо го заливаха с въпроси, но продължаваше да търпи.
- Не.
- Чудесно. Мисля, че мисията ни завърши успешно.
Последните думи лекарят изрече тихо и с гръб към Крисчън Елмс, чиито спомени бяха някак мътни, спотаени и недостъпни. Сякаш се опитваше да избяга от тях, затова бе позволил на Душата да води парада, но истината бе, че Крисчън и Ред бяха едно цяло. Вече нямаше Крисчън Елмс, завеждащ отдел „Убийства” към ФБР, а имаше Ред, който тепърва започваше своя живот и все още не разполагаше с нищо повече от името си.


Тази новина го посрещна с влизането в тъмния кабинет. Райли Прескот и Илейн Келси. Тези имена му напомняха смътно за един отминал живот, към който не тръпнеше да се завръща. Райли... Познаваше я повече като Али, а Илейн бе трайно изографисана в съзнанието му, но все пак с лека ръка можеше да отметне тези спомени от мислите си и да продължи към съществените си дела. Ред бе Утешител, при това доста добър в работата си. За кратко време бе усвоил занаята до съвършенство. Работеше бързо и качествено, от което всички оставаха доволни. Не веднъж бе получавал какви ли не предложение за по-добро заплащане, по-голяма реализация и то най-вече от Института, но винаги отказваше и смяташе да прави точно това и за напред. Ред работеше сам и без нечия подкана. Сам избираше пациентите си, сам разпределяше графика си и най-вече сам определяше дали някой е достоен да му налага мнението си или не.

Призвание: Утешител

Одобрен, добре дошъл! Много интересен герой (: