ЛОРА

by **Лора** Пон Авг 13, 2012 5:52 pm

ЛОРА

Очаквай неочакваното или по-скоро очаквай да падне саксия с мушкато и да провали живота ти.

Вървеше по улицата. Обичаше да се разхожда, да поема сутрешния свеж въздух, да усеща надигащата се пролет със всичките си сетива, да наблюдава как птиците свиват гнездата си на разлистените дървета, да вдишва аромата на теменужките и зюмбюлите, да прави букети от кокичета, които после да постави в малката ваза на бюрото си. Каква идилия!Не мога да сдържа иронията, която иска да излезе и да развали прекрасната картинка, която ви описах. Сантименталностите бяха характерни и съпътстващи живота й, но не и моя. Тя обичаше да наблюдава и след инцидента сякаш някой я бе убил отвътре. Тя обичаше да се грижи за останалите, обичаше да помага и никога не каза нищо за себе си. Никога не каза, че иска подкрепа, никога не каза, че и тя иска да бъде обичана, никога не спомена колко я боляха краката след благотворителното шествие, никога не спомена, че болката на другите е и нейна болка. Тя живееше в своя добър и светъл свят и оставаше сляпа за чернилката, за реалността, която майка й обрисува с уморената си ръка, за онези хора в сянката, които се спотайваха и които никога нямаше да бъдат разбрани.
Равните й обувки не издаваха звук и Лора се движеше безшумно като котка. В едната си ръка държеше букет от пролетни цветя, дори беше закачила теменужка зад ухото си, в другата носеше роман на Дж. Остин. Беше пусто, като изключим една или две преминаващи коли, забързани граждани всеки със своите грижи или баби, тръгнали с пазарските си чанти. По това време Тусон беше наистина безлюден и най-важното-безопасен. Всъщност, тя нямаше проблеми с Душите, благодарение на чистосърдечието си бе намерила приятели в техните лица.
Лора сви зад ъгъла рязко. Преспъна се във връзките на обувките си и спря да ги завърже.

бележка от автора:ако тогава знаеше какво ще се случи никога нямаше да спре, дори това да значеше, че ще се преспъне някъде

Когато се събуди в болницата беше объркана. Първо от тъмнината. Не виждаше нищо, сякаш бе заспала и очите й се бяха слепнали, но противно на тази илюзия бяха познатите гласове, които огласяха стаята и пронизваха съзнанието й. Опита се да отвори очите си, дори ги докосна с ръце и осъзна един простичък факт, който я вцепени и остави безмълвна три дена.

тя беше сляпа.

Не знаеше какво ще й помогне. Да плаче с несъществуващи сълзи, да страда и да изпадне в депресия или да успее да превъзмогне всичко. Обаче да си сляп не е лесно, а психиката на Лора беше разклатена. Чувствителна и емоционална, нежна като цвете, което лесно може да скъсаш, момичето бе оставено да се справя само. А можеше ли да се справи с това?Не е като да си извършил беля, или да имаш слаба оценка, или да не се ожениш. Това беше нещо, което не зависеше само от нея. О, Господи, защо ме наказа?Нима не се питаше по сто пъти на ден къде сгреши?Какво направи, че разяри някого и остана сляпа?Тя беше в заблуда. И не исках да развалям тази мъгла от неизяснени отговори. Това значеше да я пусна в ръцете на омразата и самосъжалението. Защото ние страдаме от чуждите грешки, защото дори тя да е чиста като сълза, другите не са, но живеем в едно общество и неминуемо някои ще страдат. Как да й кажа това?Как да кажа на 14-годишно момиче, че онази дъртофелница е виновна, че е сляпа?Как, за Бога, да обвиня друг?Понякога да си дете е плюс.

смъртта е по-бърза.

Седях и гледах как това дете линее. Превръщаше се бавно от веселото и усмихнато момиченце, което поздравява всички и обича живота, към неуравновесената, избухлива, потънала в сенки девойка. Минаха няколко години и времете не лекуваше, напротив, задълбаваше раните. Тя спря да говори. Затвори се в своя свят, който не беше хубав и добър като предишния. Седеше в стаята си денонощно. Големите пердета бяха спуснати, единствената светлина идваше от малката нощна лампа и то чак в малките часове на ноща. Никой не беше идвал да чисти. Виждаха се две-три паяжини, имаше прах по повечето мебели, леглото й стоеше неоправено. Самата тя беше в плачевно състояние. Косата й бе сплъстена. Може би от месеци не бе прокарвала гребена си в тях. Имаше дълбоки сенки под очите, беше отслабнала прекалено, а движенията й бяха изпълнени с желание за...смърт.

приятел по пътя към смъртта.

Тук съм аз. През всичките тези години на самота и отчужденост не родителите й, не приятелите й, а аз бях нейния спътник към оздравяването. Е, тя не го наричаше така. По-скоро спътник към смъртта, но аз имах съвсем други планове за нея. Когато всички бягаха от нея, сякаш е болна, аз идвах и й носех топла супа и парче от любимия й кекс. Когато дори собствените й родители се бояха да влязах в стаята й, аз се разхождах свободно вътре и й четях стихотворения на Пушкин. Тях ги обичаше най-много, спомням си. Лежеше на мекото легло, а аз най-често на креслото, отварях една от многото книги и започвах да чета с гласа на развълнуван читател. Доставяше ми удоволствие. Да видя усмивката й, да почувствам подобрението й, да видя как се храни като нормално дете. Ходих при лекаря скришом, без ничие знание. В този град лекарите не бяха от най-почитаните, но познайвах нещо от медицина и знаех при кого да отида. Той беше честен човек и представяше нещата, както са си. Лекарствата нямаше да ббъдат достатъчни. Трябваше воля, трябваха пари и власт, за едно кратко пътешествие до Америка, където имаше шанс да прогледне. Дойде моментът, когато трябваше да споделя това с родителите й. Беше неизбежна и раздялата ни, но когато се върне щях да я чакам с отворени обятия, гледайки я в очите.

бележка от автора:не си правете планове за далечното бъдеще, което не зависи от вас

Те не бяха съгласни. Консервативното им мислене, тесногръдието и недостатъчната обич към дъщеря им наклониха везните. Аз не можех да направя нищо и безпомощността ме удари в лицето, зашлевявайки ми шамар. Върнах се в стаята й умислен. Тя ме попита какво ми има, но мълчах. След това започнахме да играем. А аз трябваше да забравя.

и трябва време.

Лора още не бе заприлича на нормален човек. Беше качила нужните килограми, но лицето й още бе изпито, сенките още не бяха изчезнали напълно и сякаш стояха там, за да ни напомнят. Бяха минали четири години и тя беше достигнала пълнолетие. Косите й бяха станали дълги и доста често ме караше аз да ги сплитам вместо гувернантката й. Вече излизаше, но задължително с придружител. Бе придобила женствените форми и признавам, беше красива. Избягваха да я водят на обществени места, но когато отиваше, неизменно под ръка я водеше гувернантака, а някъде отзад бях аз. Да й пазя гърба. Като верен приятел, какъвто щях да бъда до края на живота й. А дали само приятел?

│Отиването в болницата, безопасните разходки из града са благодарение на влиянието на родителите й. Но дали наистина всичко е било безопасно?И саксията е била нещастен случай?Следите от местопрестъплението изчезват внезапно.│FC:Odette Yustman│Age: 20│

by **Алексей Беликов.** Пон Авг 13, 2012 5:55 pm

Добре дошла Smile

by **Виктор Карпович** Пон Авг 13, 2012 6:08 pm

Лично се извинявам. Поради привидно и очевидно не достатъчно добрата организация на форума се оказва, че поради пропуск на администратор (АЗ Sad

), се оказва, че Odette Yustman е заета, но не съм се погрижила да я пъхна в заетите ликове. Поднасям Ви личните си извинения за случилото се и наложителността да промените лика на прекрасната Лора.

by **Виктор Карпович** Пон Авг 13, 2012 6:16 pm

Повторни извинения. Не се налага да я сменяш. Още веднъж много много много съжалявам, че внесох смут.

by **Лора** Пон Авг 13, 2012 6:18 pm

Спокойно. Видях чак сега и двете съобщения, затова никакъв смут не си внесъл.
~мадлен

by Sponsored content

ЛОРА

ЛОРА

Re: ЛОРА

Re: ЛОРА

Re: ЛОРА

Re: ЛОРА

Re: ЛОРА