Стъкларската фабрика

Антъни вече от месец бе официален член на Бегълците, след като Роуд му бе позволил да остане в онази съдбовна дъждовна нощ. Помнеше деня, сякаш беше
вчера, невидимата сила, която сякаш го бе побутнала да намери имението, което в последствие стана негов дом. Бе избрал този начин на живот, включващ опасните понякога мисии, но нима това не бе по-добре, отколкото да се превърне в една от
онези Души. От звученето на самата дума му се повдигаше. Не искаше никога да среща такава, не разбираше как може някой по свое желание да приеме онези подобни на медузи същества в ума си. Предпочиташе смъртта пред това да стане едно от тези същества. Чист късмет беше, че не отиде в Тусон, ако беше отишъл в града сега сигурно щеше да се намира с едно токова управляващо тялото му същество.Черупка...
"Забрави, всичко е в миналото" Антъни не бе от хората, които щяха да седнат и да се жалват за миналото и да си мисли какво би било, ако не беше направил онова...или бе направил друго...Това за него бе чиста загуба на време, да
мислиш какво би направил в дадена ситуция, тъй като не можеш да промениш тогавашните си действия.
Какво ме доведе тук? Въпросът се въртеше вече няколко часа в ума на тъмнокосия мъж, който сякаш не обръщаше много внимание на неравния път, по който спортната му кола леко се предвижваше макар и с висока скорост. Очите му бяха приковани напред, но не към пътя, а към нещо необятно и невидимо. Мислите му продължаваха да блуждаят и да търсят отговор на онова странно съобщение, което бе получил и, което го бе довело тук. Буквите се бяха запечатил пред очите му, сякаш още четеше бележката.
"Пътят до старата фабрика. Веднага." - Това гласеше бележката, която бе мушната през процепа на вратата му. Нямаше име или подпис и Антъни не знаеше кой може да я е пратил, но тъй като никой външен човек не можеше да проникне в
добре охраняваното имение, предположи, че е някой от Бегълците. Е, явно се бе сдобил с нова «мисия», което се случваше често. Това бе първата му, но тази тайнственост не го оставяше на мира. Какво щеше да търси на този път? Щом
наближи мястото, което позна по срутената стара сграда, той спря гладко, излизайки от возилото и се загърна плътно в шлифера си. Беше доста студено тук и погледът му проницателно се загледа в сградата. Не знаеше какво да очаква
поради липсата на насоки, а на пръв поглед мястото изглеждаше изоставено от години. Обиколи сградата и видя наблизо кола, която ако се съдеше по още излъчващата топлина, скоро е била в движение. Следователно шофьорът трябваше да
е наблизо. Дали той бе свързан с изпращането му тук?

Антъни оглеждаше на пръв поглед изоставените руини, които сигурно преди години са били една доста внушителна сграда, но от тия години не бе останала и следа. Сега постройката приличаше на нещ0, преживяло всякакви бедствия от природата, която явно не го бе щадила. Липсата на ремонт и човешка дейност допринасяха за безлюдността му, но мъжът бе наясно, че някой се крие из многото удобни за целта пространства и избояла растителност. Определено е имало някой тук доскоро и съдейки по наличните доказателства, може би този човек бе още тук, скрит някъде. Е, оставаше и да се е опитал да се върне пеша в града, което би му отнело часове. Никой глупак не би го направил. Тъкмо бе стигнал до това заключение, когато чу шум от листа зад себе си. Душа...товаб е първата мисъл, която премина през съзнанието му. Естествено можеше да е и по-лошо, като Търсач или някой от Института, но мъжът нямаше излишно време да протаква в размисли кой може да е евентуалния му дебнещ противник. Макар да се обърна и впери поглед в фигурата пред него, той не зае нападателна позиция, но бе готов в момента щом онзи го атакува и той да предприеме ответни действия.
Фигурата, наполовина скрита от дърветата, постепенно го прибижи и Антъни имаше няколко безценни мига да си направи първо впечатление за "противника". С раздърпаната и на места скъсана рокля, окаяния външен вид и чорлавата червена коса, тя бе доста хм, нетипична гледка. Приличаше на дете, което си е играло в гората и в последствие косата му се е сдобила с няколко листа и нова прическа. Лек смях ще заформи в него, но мъжът го подтисна, виждайки лицето й. Определено не можеше да я нарече дете. Жената бе доста хубава, ако се абстрахираме от стряскащия й външен вид, който в друга ситуация би намерил за доста подозрителен за такова място. Изглеждаше като човек, който не си бе губил времето, ако ме разбирате. Очите й го убедиха, че е още човек, което значеше че или е Бунтар като него, или бе един от криещите се хора, имащи щастието да не им бъде приселена Душа.
- Хм, доста е странно за жена да бъде на такова отдалечено от цивилизацията място, не мислиш ли? - Усмивка се появи на устните му, искайки да види реакцията на жената. Денят май се очертаваше не толкова безинтересен, колкото мислеше до преди малко. Какво ли правеше тук? На това забравено от Бога място определно не бе подходящо място за дама и то сама. А можеше и това да бъде клопка...Антъни не знаеше, защото не бе получил други инструкции, които биха му подсказали за естеството на работата му.

Глава 56, параграф 2

Мъже - странни същества, на които никой не може да разбере какво им се върти в главата. Нелогични и непоследователни. Наръчник на оцеляващият се извинява, но темата е прекалено сложна за него.
До скоро виждане.
И късмет.

Хванах палтото му с една ръка и леко кимнах. Мързеше ме да му обяснявам ,че изобщо не ми е студено и няма нужда да се лишава от палтото си заради мен, пък и едва ли би ми повярвал имайки се в предвид в какво ужасно състояние се намираше роклята ми. Вместо това го преметнах през ръката си и се облегнах на едно дърво чакайки да разбера "присъдата". Наблюдавах движенията на непознатият със съмнение и не особено голямо доверие. Нямах си и на идея дали наистина разбира от коли и изобщо може ли да поправи проклетницата. Явно оптимистичната ми страна все още вярваше, че денят не може да стане по-ужасен (да бе да!). И все пак нямаше как устните ми да не се помръднат отново в опит за усмивка, когато златистите ми очи попаднаха на правещият се на автомонтьор мъж. За малко дори щях да се засмея, гледайки как се бе надвесил над колата все едно беше заразно болна пациентка, а той бе лекар, който я убеждаваше, че всичко ще се нареди и ще оздравее. Може би трябваше да се замисли за кариера на лекар, все пак "пациентката" изобщо не се бе оплакала от него...все още.
Хм, а казваха, че мъжете разбирали от всичко...
Поне сега и някой друг изглеждаше нелепо, докато зяпаше червената напаст, чудейки се какво й е. Но имаше нещо в цялата тази приказна картинка, което не се връзваше. Добре де, нямаше как да отрека, че изглеждаше добре, дори прекалено добре за мъж, които се води белец и живее на съмнителни места. За момент дори ми се стори симпатичен, но мисълта бързо бе избутана някъде дълбоко в съзнанието ми. Нямах време да се занимавам с мъжки индивиди, още по-малко с такива появили се като по магия колкото и странно-интересни да изглеждат на пръв поглед. Определено имаше нещо съмнително в цялата тази история и по-добре беше да разбера какво е то, преди да стане прекалено късно.
- Оу! - възкликнах все едно ми бе казал нещо невероятно важно за състоянието на "пациентката", което тя не биваше да научи при никакви обстоятелства. В очите ми проблеснаха няколко зелени искрици, когато се погледнах с любопитство возилото и добавих - Май и двигателят не е съвсем наред. Е, жалко, че собственика на колата...който и да е той няма никога повече да я види. Не си прави труда да караш някой да я оправя, нека се отърват от нея...ще си открадна нещо по-надеждно следващият път.
След това се завъртях към него и го погледнах в очите, а на устните ми се изписа игрива усмивчица.
- Момент! - казах изведнъж и обръщайки гръб на непознатият, и игнорирайки въпросителният му поглед, се втурнах към сградата. За всеки, които не е идвал тук би сметнал постройката за пълна развалина. Но имаше една стая на подземният етаж, която бе прилично запазена и преди сигурно е била невероятна баня. Но и в сегашното си състояние щеше да ми свърши работа. Бяха ми нужни само няколко минути, за да разкарам съсипаната рокля, да разкарам червената боя от косата си и да се набутам в черни дънки и тъмно синьо потниче и черни пантофки. Дори облякох палтото, защото ми бе омръзнало да го държа. Поглеждайки се в изпочупеното огледало реших, че резултата е задоволителен при тези условия. Поне сега косата ми бе върнала шоколадовият си облик и изглеждаше поне прилично. Върнах се също толкова светкавично колкото и бях изчезнала.
- Та, как каза, че се казваш? - обърнах се отново към мъжът, все едно до сега бяхме водили задоволителен разговор - ... и как всъщност попадна тук?

Антъни все повече и повече се удивляваше от странната жена пред себе си. Бе я взел за "девойка в беда", а сега цялата му представи се срути правоп ред него и непознатата се оказа не само странна, но и крадла. Е, като част от Бунтарите, Антъни бе имал време да свикне с...необходимите действия на групата щом отиваха в Тусон, но най-малко бе очаквал "мисията" му да е взела назаем кола за целта си, каквато и да бе тя. По-късно щеше и това да разбере, но за момента не бе важно как се бе озовала тук. Първостепенната му задача в момента бе да я заведе безопасно в имението, където се помещаваха Градските бунтари, все пак в това се състоеше задачата му, нали? Но пътят бе дълъг, достатъчно, че да разбере повече за тази особено тайнствена личност.
С този поглед и усмивчица тя сякаш постоянно го преценяваше. О, разбираше желанието й да разбере странника до себе си, нима такова желание не се бе породила и у него? Но Антъни не обичаше да бъде опознаван, малко бяха хората, които познаваха истинския мъж. Повечето знаеха това, което всички други знаеха и мислеха за него - професионалист, не обичащ обвързването, с едни порок - жените. Антъни се придължаше към тази своя известна страна, изобщо не изпитващ нужда да я опровергае. Е, нямаше много за променяне, той си бе такъв само че не изцяло. Но нямаше нужда другите да знаят това, не можеше да си позволи да разкрие на света, че има и друга - по-добра, чувствителна и любща страна. В живота му нямаше място за такива чувства, той бе Бунтар и като такъв, бе изложен на опасност. Във всеки един момент можеха да го заловят, да го убият или по-лошо - да го превърнат в Душа. Затова и не си позволяваше други чувства, които биха наранили и поставили в опасност и някой друг. Беше скъсал всички връзки с миналото щом дойде в Тусон именно поради това. Не, нямаше да допусне да стори грешка, която да му коства допълнителна мъка.
Феерията от червени кичури изчезна от погледа му за секунда, през която мъжът за последно зърна тези досущ живи огнени езици. Жената бе бърза, не можеше да й го отрече. В един момент бе тук, а в друг - възползвайки се от разсеяността му, бе изчезнала. Антъни изобщо не се притесни, тъй като тук не съществуваше никаква опасност, а и тя не можеше да избяга - просто нямаше накъде. Търпеливо изчака малкото й телце да се появи отново в полезрението му и очите ме леко се присвихав изненада, възприемайки тази нова непозната. Без червената боя, косата й сега бе в естествения си цвят, ако не грешеше, и наистина вече по-отблизо установи, че кафявите къдрици повече отиват на лицето й, отколкото червеното. Също така го нямаше размазания грим и лицето й изглеждаше много по бяло на дневна светлина.
- Казвам се Антъни, един от Градските бунтари. Предполагам, че и ти също си от тях, макар да не съм те виждал преди .Колкото до това какво правя тук...е, мисля, че мисията на която ме пратиха, беше ти, така че веднъж щом те върна жива и здрава, работата ми е свършена. Би ми било интересно да науча как ТИ попадна тук, но може да ми разкажеш и в колата. Готова ли си? Да тръгваме. - Без да изчака ответната реакция в непознтата, Антъти се запъти към колата си. Не знаеше какво го кара да бърза, но искаше да напусне това запуснато място. Малка бе вероятността да срещнат някой тук, но никога не трябваше да забравя за възможността някой да го е проследил, независимо Търсач или Душа. Не бе запознат с начините за проследяване на тези същества, нито до колко обучени бяха, но беше чул из имението да се говори, че една от Търсачите бе хванала Роуд, предишния водач. Не се бе интересувал за повече, но самият факт, че водачът е бил пленен от Търсачи, доказваше за изключителните способности на тази групировка. Щом бе така, трябваше всички да бъдат нащрек веднъж щом излизаха извън територията на безопасността на имението.

Наръчник на оцеляващият Ви пожелава приятен ден и най-любезно Ви моли повече да не го занимавате с тези изключително сложни житейски проблеми, че да не вземе да се пресели на друга планета.

Не помръднах от мястото си. Дори не си направих труда да дам признаци, че имам намерение да го последвам. Просто стоях там, гледайки празното пространство между нас, все едно очаквах от въздуха да ми проговори и да ми даде отговорите на всичко онези не доизяснени неща. Бях прекалено шокирана за да мога да реагирам по какъвто и да е било начин. За един безкраен миг забравих къде се намирам и колко ужасен е днешният ден. Прокарах нервно ръка през шоколадовите си коси и отново забих изпитателно очите си в Антъни. Изглеждаше искрен, наистина не останах с впечатлението, че ме лъже, но дали това означаваше, че ми казва всичко. Може би работеше за някой от института и бе обучен да заблуждава хората, за да ги подлъже да тръгнат с него, а след това...Хм, дори не ми се мислеше какво става след това. Започнах да усуквам един кичур около пръстите си, докато обмислям казаното от него.
Думите му бяха толкова "приказни", че ме хванаха напълно неподготвена, а това определено не се случваше често. И все пак в цялата тази прелестна ситуация имаше някой малки нещица, които все още не ми се връзваха. Никога не го бях виждала в имението, но за това трябваше да обвинявам единствено себе си и незаинтересоваността ми от живота там. Добре де, нека предположим за момент, че наистина е "Градски бунтар", но как по дяволите някой му е дал мисия да ме намери....секунда точният израз бе "да ме върне жива и здрава".
Кхъм.
Несъзнателно скръстих ръце пред гърдите си, когато си спомних колко добре ще наритам този, които е дръзнал да си помисли, че имам нужда от помощ. Точно пък аз! Не знаех, че мога да се впиша в категорията "безпомощна и имаща нужда от спасяване момиченце". Може би по-успешно можех да бъда определена като „вечно забъркваща се в неприятности”, но не си мислете, че това непременно означава, че съм изпаднала в беда момиченце. Ох, мале някой щеше да го отнесе и то жестоко, когато се добера до проклетото имение. Само ми трябваше името му и нещастникът щеше да получи един много лош ден, даже много по-лош от моя.
- Момент... - произнесох бавно, почти шепнешком, продължавайки да не свалям погледът си от мъжът. - Искаш да ми кажеш, че някой те е изпратил тук специално заради мен?
Наистина се налагаше много добре да проуча цялата тази история, защото единственият човек, които бе запознат с работата ми бе Калеб, а брат ми никога не би рискувал да бъде забелязан около владенията на бунтарите.
Абсурд.
Лошото в случая бе, че нямах представа дали той бе споделил с някой какво мислим да правим и каква точно информация става дума. До колкото помнех по едно време поддържаше някаква връзка с водача на групата, но дали това бе актуално и днес нямах никаква идея. Което отваряше един голям въпрос - Как триста мълнии бяха научили за "мисията" ми?
- Невъзможно... - проговорих отново и в главата ми се за формиха още много догадки и предположения - Виж, сигурно си се объркал...може би мисията ти е свързана с нещо друго....
Тишина.
- ...И кой те прати на тази "мисия"? - добавих и го погледнах нетърпеливо, чакайки отговорът му, нямайки абсолютно никакво намерение да се кача в колата докато не разбера всичко, от което се интересувам.

*ох гоме не се получи мн добре^^``

Жената се бе оказала по-упорита дори от дете, на което са му отказали близалка и то обещаваше, че няма да помръдне, докато другият не склони и не му я даде. Непознатата упорстваше да разбере колкото се можеше повече за "мисията" му, но Антъни нямаше какво повече да й каже. И той самият бе държан в неведение относно подробностите и, ако тя мислеше, че това му харесва...е, грешеше. Нервно прокара ръка през разрошените си от вятъра коси и мислите му отново отлетяха към въпросите, на които нямаше отговор. И той искаше да узнае защо тя бе първата му мисия, ако това да я върне жива и здрава бе изобщо мисия, но не знаеше.
- Виж какво... - започна, но не можа да продължи, тъй като забеляза странно подозрителна фигура в другия отдалечен край на фабриката. Първо помисли, че се е объркал. Беше доста вероятно, защото имаше висока растителност, плюс това постройката осигуряваше милион възможности да се скриеш, но проблясък на слънцето му подсказа, че някой ги е проследил и подслушва. Погледът му за момент премина през тъмната фигура, но нито един мускул на лицето му не се промени, с което да подскаже на другия, че е разкрит. Нека мисли, че прикритието му е добро и никой не знае за намесата му.
Ах, трябваше да тръгват по-бързо. Не знаше колко възнамерява да стои онзи там, но във всеки един момент би могъл да ги атакува. Антъни не се притесняваше от вероятния развой на събитията, тъй като бе добър в боевете, а и при бунтарите би научил много техники. Ако мъжът бе сам, щяха лесно да се справят с него, дори ако момичето не ме помогнеше, макар да мислеше, че няма да стои с вързани ръце. Но ако имаше други...не знаеше колко други могат просто да чакат скрити там някъде, да им се даде знак от "разузнавача" и да атакуват. Тогава шансовете им значително спадаха, тъй като бяха сами насред пустошта. Задачата му ясно казваше да върне жената жива и здрава и не можеше да рискува да я въвлече във вероятен двубой. Не се притесняваше от това дали ще бъде ранен, но се безпокоеше за нейната съдба. Бе сигурен, че не е проследен на идване. Не бе забелязал "опашка", докато караше, а и на няколко пъти тръгна по заобиколни пътища, с което предотврати вероятно проследяване на бързата му кола. Значи оставаше някой да я бе проследил и досега да се бе спотайвал в сенките. Момичето още не го бе забелязала, тъй като бе с гръб към него и Антъни нямаше как да я предопреди без да издаде на преследвача си, че е разкрит. Е, значи щеше да я остави за малко в неведение. Личеше си, че не бе от хората, които щяха просто тръгнат с този, който им кажеше, нито обичаше да е държана в неведение, но за сега нямаше друг избор. Трябваше на всяка цена да предотврати евентуален сблъсък.
- Трябва да се връщаме. Ще ти кажа всичко, щом тръгнем. Можеш ли просто да задържиш всичките си въпроси за по-късно? - Не искаше да дава допълнителна информация на разузнавача, не знаеше нито кой е, нито до колко наясно бе с градските бунтари. В ума му вече се зафорумаше план от къде да минат, така че онзи да им изгуби следите. Трябваше да бъде много предпазлив, не можеше да постави на риск да разкрие убежището на групата.
Само с поглед се опита да й подскаже сериозността на думите си и необходимостта да тръгнат сега, без да задава повече въпроси. Разбираше желанието й да разбере повече, но сега не му беше времето и мястото, най-вече. Не откъсваше поглед от нейния, сякаш предавайки сигнал и казващ й, че трябва да направи избор - да му се довери и да тръгне с него, или да ги изложи на опасността от неизвестния враг.

Ние хората понякога можем да бъдем толкова ограничени създания. Живеем без да си даваме сметка за истинската същност на живота; обичаме без да оценяваме това, което имаме; съществуваме без да обръщаме внимание на заобикалящият ни свят. И накрая в един прекрасен момент осъзнаваме, че нищо не е такова каквото изглежда, че сме изгубени в света, който сами сме си създали и нямаме нищо. Заблуждаваме се и не виждаме реалността, но тя никога не си отива. Тя е там, около теб, причаквате те и в най-неподходящият момент те напада из под засада, за да съсипе приказният ти свят, за да те накара да се чувстваш отново нищожен, обезверен и съкрушен. Защото никой не може да се противопостави на съдбата и никой, абсолютно никой не би могъл да избяга от реалността. Винаги сме живеели в мрачни времена, в дни, когато моралът и принципите не са значили нищо.
И все още е така.
Обвиняваме Душите за загубеното, но нима ние не сме единствените виновни за това? Нима ние не бяхме тези, които предизвикваха всеки и всичко? Живеехме в розовият си свят, но когато преградата ни се пропука и попаднахме в големият лош свят не всеки успя да го приеме и оцелее.
А сега не ни остава нищо друго освен да се борим...

..но дори и сега мракът заплашва да победи светлината.

А това е нещо, което никога не бих могла да приема. На лицето ми се появи една истинска и неподправена усмивка. Точно такава, която се появяваше винаги, когато напрежението във въздуха погалеше тялото ми. Разбирах от изражението на Антъни, че ме смята за поредното безпомощно девойче, момиче което не умее да преценява ситуацията и да се защитава. Но той както и всеки друг на негово място грешеше.
Чувствах го.
Усещах го с всяка една фибра от тялото ми. По гръбнака ми се разходиха ледени тръпки щом непознатото присъствие изпълни съзнанието ми. Да, аз знаех, че е там. Дори и да не го виждах, можех да почувствам как студеният и безчувствен поглед се спуска по тялото му, проследява извивките на тялото ми и се спира над мъжът срещу мен. Естествено защо ли някой би ме приел за заплаха.
Грешка.
Голяма грешка, която би коствала живота на всеки. Защото ако имаше нещо, в което наистина съм добра то това е да бъда на ръба. Да, аз никога не си търся неприятностите, те сами ме намират. И в тази връзка бях изправена пред дилема да нападна ли идиота, които имаше наглостта да шпионира или да предотвратя сблъсъкът, за да не пострада Антъни.
Хм, момент тука имаше нещо сбъркано. Може би мъжът бе преминал през обучението на бунтарите и не бе толкова неориентиран? Както и да е нямах време да размисля над това, защото усетих неприятно туптене във вените си, а след това и онзи специфичен шум...
- Залегни... - успях само да кажа преди онзи проклетник да реши, че трябва да се опита да стреля неособено кадърно. Листата около мен започнаха да се реят във въздухът, докато "големият лош чичко" се правеше на снайперист. Естествено никой не остана да стърчи в пространството давайки му по-добър изглед. Ръката ми се докосна до студеното острие на ножът ми. Не ми се искаше да го губя, но гениална част от мен бе забравила другото си оръжие в апартамента на Калеб. Затова въздъхнах един път и без да го мисля много го хвърлих по посоката на изстрелите. Дали бях оцелила? Никаква идея, но висенето тук вече не бе особено добра идея.
- Влизай в колата... - изкомандорих Антъни все едно нищо не бе станало и изобщо идеята за това бе изцяло моя.

/пф, най-накрая ми отвори форума и не стана особено добре. гоме^^

Ситуацията скоро щеше да се промени. Тази безобидност, която имаше в началото, се изменяше. Пълни глупости са това, че времето спира и виждаш всичко на забавен кадър. Измишльотини. Всъщнст всичко става за секунди, докато се осъзнаеш действаш по инстинкт. Някакъв вроден импулс те кара да се защитаваш, без още преди да си измислил нещо, което би могло да се оприличи на стратегия. В истински опасните и непредвидими ситуации точно това става и затова бяха толкова опасни, тъй като не можеше да се предвидят дйствията на другия.
Точно в една такава ситуация бяха попаднали и те. Антъни разбираше безценните мигове, които имаха да се измъкнат от това без бой и, които тъкмо сега бяха свършили. Наистина му се искаше непъзнатата да го бе послушала, но не. Видя само движение и скоро към тях полетя нещо...Нямаше време да се замисля от къде дойде и последвалия шум, нито с какво бяха стреляли по тях, а той знаеше достатъчно, че да прецени, че някой явно иска да ги убие. Мъжът не бе изплашен, дори мислеше как да се скрият в колата, раздвоен от това да се погрижи за безопасността на жената и това да хване този малоумник, който поне да стреляше както трябва. Тц, който и да беше изпратил този хлапак, явно наистина не ги искаше мъртви. От това растояние не би бил никакъв проблем за един опитен стрелец да ги застреля. Мишените бяха доста добре поставени и ефектът на изненадата щеше да бъде пълен.
Е, както казахме, нищо от това не стана. В момента щом залегнаха след първия изстрел, Антъни извади револвера си. Не беше ползвал оръжие отдавна, но някои навици просто ги придобиваш завинаги. Същото беше с това да ползваш оръжие, веднъж научил се, винаги помниш усещането на студения метал, врязан в кожата ти. Оръжието бе хладно на допир и стоеше някак странно в голямата му длан, която с увереност и опит, продобит от длъги тренировки, го зареди и махна предпазителя. Имаше само един шанс. Тъкмо в този момент забеляза с леко раздразнение, но и очуденост граничеща с изненада, мигновените действия на девойката, която несъмнено храбро се впусна срещу въоръжения им враг.
- Мамка му. - Проклятието се изпусна през в недоволство нацупените му устни, докато слабото и тяло гъвкаво бързо се впусна в неизвестното. Защо жените никога не слушаха мъжете? Не знаеше, но точно този тип жени, които мислеха, че знаят всичко и могат да се справят без чужда помощ, а какво оставяше да помолят за такава, бяха от една страна страшно влудяващи със своето непредведливо поведение, но от друга страна - не бяха съвсем скучни, винаги бе интересно да си с такава жена. Затова и в момента Антъни хем се й ядосваше на безумните и със сигурност необмислени действия, хем й се възхищаваше. Не че би й го казал, разбира се. Не чака и момент след нейното светкавично втурване, което рязко контрастираше с оръжието й, и се изправи в позиция че да стреля веднага щом имаше видимост. Тъпите листа се бяха разпиляли и му пречеха да вижда ясно...Но това означаваше, че и онзи също сигурно чакаше втора възможност. Щом бяха решили да ги убият, значи онзи нямаше да тръгне да бяга след неуспешното начало, щеше да изчака. Именно на това се надяваше и мъжа, който избра да изчака, пред това да направи нещо необмислено като госпожицата преди малко. Като стана дума тя бе изчзнала от погледа му и Антъни се надяваше, че все още не се е натъкнала на преследвача им. Не знаеше до колко опитна е с оръжията, но като приемем, че е доста по-лека от преследвача им, както и голямата разлика в оръжията им, жената нямаше големи шансове.
Веднага щом се проясни, видя фигурата, която все още се криеше наполовина скрита зад изоставената фабрика. С прецизност, но и без да губи време, Антъни се прицели и го застреля с един куршум. Единственият звук бе от изнеднаданото поемане на възду от страна на неизвестния мъж, сякаш изненадан от този изстрел, който безпогрешно разкъса предсърдието му. Антъни бе сигурен, че след не повече от няколко секунди мъжът щеше да умре, дори и да не се приближеше и провери пулса му. Въпреки това скри револвера, и се приближи. Механично потърси някакви документи, които да разкрият самоличността му, но не намери такива. Нямаше време да го разпита кой го е изпратил по дирите им, но все пак опита. Не виждаше никъде жената, но предпочиташе да научи нещо за преследвачите им, отколкото да види къде е отишла. Най-добре би било, ако поне се бе скрила щом бе чула изстрела. А и нямаше къде да отиде.
- Кой и защо те изпрати тук? - Въпросът бе зададен равно, сякаш Антъни не се интересуваше, но ръката му стискаща брадичката на непознатия, ярко открояваше желанието му да получи отговор на въпросите си. Онзи само изплю в отговор кръвта, събрала се в устата му, не давайки никакъв отговор. Нямаше време. Ценните секунди свършиха и онзи потъна във вечния си сън.


//Гоме, не се получи добре ( //

Въпрос на деня - Кое е това същество, което винаги действа без да мисли?
Естествено! Трябва вече да се сте досетили, че всеки способен да направи него глупаво и нелогично принадлежи към мъжката половина на света!

Въздъхнах отнесено и поставих драматично ръка на очите си, опитвайки се да не видя как потенциалният ми свидетел се бе превърнал в неособено потенциален труп. Естествено, имах си понятие какво си бе помисли проклетият му мъж, като ме видя да се втурвам напред към нападателя. Сигурно си мислеше, че съм женичка, която изобщо няма представа какво мисли и има нужда някой да я защитава. Дори от самата мисъл ми се повдигаше и ми се искаше да го цапардосам с нещо тежко по главата. Скръстих ръце пред гърдите си, потискайки тръпките, преминаващи през свитите ми юмруци, жадуващи за кръв.
По дяволите!
Пред очите ми нападателят просто предаде богу дух и очите му се затвориха завинаги.Мда и докато свидетелите при правилен подход и метод са особено приказливи и не можеш да им затвориш устите, то труповете нито можеха да говорят, нито пък имаха способността да ти кажат кой по дяволите се опитва да се отърве от тебе.
- Кажи ми, че не си луд, които се опитва да изкопчи истината от мъртвец? - почти напевно попитах, по скоро себе си от колкото Антъни. То него нямаше какво да го питам. Много ясно се виждаше какво се опитва да направи. Ако бе помислил малко по-практично в момента нямаше да имаме мъртвец, които се бе опитал да ни убие, а потенциален свидетел, които щеше да ни кажа кой, защо и по каква причина го бе пратил тук. Без да очаквам някакъв интересен или задоволителен отговор от мъжът, които вече се намираше от лявата ми страна, се вгледах в трупът появил се на земята. Изглеждаше толкова неестествено спокоен, че ако някой видеше изражението му би си помислил, че просто си почива на земята. Но не, това дори не се доближаваше до истината. Всеки би забелязал огромното петно кръв, което обагряше дрехите на мъртвеца и вече се пропиваше в земята. Никога не го бях виждала, но това не означаваше, че е нямал ясна определена цел. В следващата секунда забелязах и ножът ми, които стърчеше от левият крак на мъртвеца и се наведох да си го взема, избърсвайки кръвта в панталона на трупа.
На лицето ми се изписа мрачно изражение, когато се обърнах към Антъни и го погледнах.
- Как можа да убиеш потенциалният ми свидетел? - думите излязоха от свитите ми по неестествен начин устни, с почти гърлено ръмжене. След това почти машимално забих юмрука си в ръката на мъжът, отдръпвайки се рязко от него.
- И, не изобщо не ми излизай с обясненията, че този тук... - казах бързо и посочих с острието си лежащият до краката ми труп - ....е щял да ни убие, защото си личеше от километри, че за първи път стреля. Та, дори не би могъл да убие и птица, която прилита на сантиметър от главата му. - довърших ядно и погледнах Антъни почти ядосано.

/мдам, не стана нищо особено, но по-добре от нищо..

Наръчник на оцеляващият ви праща много поздрави от Марс и ви съветва да се опитате да не убивате никой в следващите няколко часа. Не,че някой ще забележи, ама все пак...

Вече ми бе писнало от това да проклинам съдбата, небесата, всевишният или онзи заблуден човечец, който отговаряше за сътворението на света. Мда, който и да бе той изобщо не е бил в кондиция, когато е решил да обрече света с появата на тези ужасни досадни и нелогични същества. Мъже! Че на кой са им притрябвали такива ужасни и несговорчиви индивиди. Едно нещо не могат да направят без да опустошат всичко след и около себе си. Ама то разбира се е прекалено сложно да не убиеш някой, който очевидно се опитва да те сплаши. Че за какво му беше на Антъни да се опита да го хване жив? Ами, то това е прекалено трудно и опасно за един голям и лош мъжкар като него. Нека го убием за по-сигурно, а тогава да намерим някой с кристална топка, който да ни каже какво е искал да направи нападателя ни, или пък не може би Антъни има намерение да развие пророческа дарба и да ми сподели какво е целял настоящият труп. Или пък познава някой, който може да говори с духове...
Приказно!
Невероятно!
Сега сигурно трябва да очаквам да получи транс и от нищото да се появи някой, който да може да отговори на всичките ни въпроси. Че колко му е!? Това определено ще се впише в този очарователен приключенски ден.
Мъжете, просто никога няма да се научат на възпитание и финес. Както и никога нямаше да успеят да проумеят какво означава да използваш мозъкът си, вместо някой други работи. Присвих очи и изгледах злобно Антъни.
Проклета съдба!
Ама тя наистина ли ми бе причинила всичко това и то само за един проклет ден. Изобщо нямаше да се разберем нито с нея, нито с този проклетник който незнайно кой ми го бе изпратил да се бърка в делата ми. Само да разберях кой по дяволите го беше изпратил и него, заедно с Антъни така ще ги наритам, че ще ме помнят за цял живот.
И тъкмо, когато си мислех да обиколя наоколо да видя дали няма още някой наглият мъж реши, че трябва насила да ме качи в колата. Естествено не му помогнах особено с това начинание - мисля, че гърбът му ще помни поне месеци наред оставените от мен следи. Трябваше да му забия проклетия нож в рамото, но тогава щеше да се наложи аз да карам колата, а определено не ми се занимаваше и с това сега.
Не си направих труда да отговоря на думите му. Определено пътуването до имението щеше да бъде особено неприятно. Нацупих устни и извадих първото нещо, което се изпречи на очите ми. В този случай жертвата се оказа особено любимият ми дезодорант с аромат на ванилия. Както и да е запратих го към седналия на шофьорското място мъж и естествено импровизираното "оръжие" се удари в главата му, а след това се търкулна по рамото му и падна на пода на колата. След това си поех въздух и се преместих на мястото до шофьора с няколко бързи движения. Срещайки погледа на Антъни ядно проговорих.
- Повече никога да не си посмял да направиш това отново, защото следващият път ще те убия. - съвсем информативно казах и очите ми потъмняха и в тях се отразиха залязващите слънчеви лъчи. Докато говорих продължих да си играя с камата, която се намираше в ръцете ми, прокарвайки я през тях все едно беше играчка. - Не ме е страх нито от тебе, нито от който и да е било. Болката не ме плаши, така че ако ще ме предизвикваш по-добре спри колата...ще си отида пеша до имението.
След това извъртях отегчено очи и погледнах през прозореца. Мъжете понякога можеха толкова деликатно да си играят с нервичките ти, че в един момент дори може подсъзнателно да харесаш дързостта им. Но не в никакъв случай не бих харесала мъж като този тук.

Ох, боже пресвети създателю защо причини на света такова голямо зло? За какво му беше да създаваш тези изчадия на адският пъкел? Защо ли ти трябваше да ни набутваш с тези мъжки индивиди...
Пф..

Въздъхнах мислено и се опитах да се успокоя. Златистите отенъци в очите ми пресвяткваха заплашително, докато Антъни се правеше на Шумахер и караше не особено внимателно по неравният път. Правех се, че не забелязвам как тялото му неловко се доближава все по-близо до моето всеки път, когато пропуснеше да избегне някоя дупка. Дали пък не го правеше нарочно? Мъже! Отворих прозореца и погледът ми се насочи някъде там в пространството, докато мислите ми препускаха стремглаво в хиляди различни посоки, опитвайки се да съберат парченцата от пъзела.Нещо определено не се връзваше и имах намерение да стигна до края на тази история. Междувременно обаче щеше да се наложи да изтърпя чак до имението компанията на този проклет мъж, който не стига, че се оказа по-твърдоглав от малко дете, на което майка му е отказала да го вземе на ръце, а и не зачиташе чуждите желания.Ами, че прекрасно! Сякаш можех да мечтая точно днес за по-интересен и словоохотлив спътник.
Пф, все още не можех да разбера какво точно в него ме накара да избухна толкова ужасно. По принцип никога не бих реагирала чак толкова остро, но нещо в него караше кръвта ми да кипи и късаше малкото ми останали нерви бавно една по една. Предизвикваше ме и то съвсем очевидно и проклетият ми характер, естествено нямаше какво друго да направи, освен да отвърне на подаденото предизвикателство.
Приказно!
- Само кажи кога и къде, сладурче и ще съм там. - отвърнах на думите му светкавично, без да се замислям какво ли бих могла да му причиня по времето на една "приятелска" битка, т.е тренировка.Очите ми винаги придобиваха цвят на разтопено злато, когато си бях наумила да направя нещо и този път не правеше изключение. Нямах намерение да изпусна възможността, за да сваля малко извисеното самочувствие на мъжът. А и от друга страна ми бе интересно да видя какви бойни умения притежаваше Антъни. А и едва ли това хубаво тяло бе само украса, за да прикрие иначе несъществуващи умения. Момент! Задръжте за малко...тук определено сбърках нещо! Та , аз изобщо не исках да видя повече този ужасен мъж, а вижте как без да се замисля бях приела предложението за спаринг. Толкова много ме дразнеше, че не исках да го видя никога повече, а вече се чудех дали тялото му би изглеждало добре в бойна екипировка. Не, определено днес нещо не ми бе добре! Премигнах два пъти, за да изгоня тези ужасни мисли от главата си и въздъхнах още един път мислено. Все пак ми бе любопитно дали в действията е също толкова "способен", колкото в това да се заяжда с мен. А и нямаше как да отрека, че определено имаше нещо в него, по-различно от останалите мъже. Мдам, мисълта за предстоящият двубой ми се стори прекалено примамлива, че това да я отхвърля би било престъпление!
И все пак не трябваше да забравям, че на мъжете изобщо не може да се разчита...
Заслушах се в музиката и една мисъл опари неприятно съзнанието ми. Все още не бях погледнала документите, които бях задигнала от щабът на Търсачите. Нямах представа каква е проклета информация, заради която бях рискувала толкова много. И все пак едва ли това бе най-подходящото място за извършване на това действие. Не знаех до колко мога да се доверя на Антъни и дали изобщо може да му се има доверие. И докато любопитството продължаваше да гъделичка съзнанието ми, забелязах бегло, че мъжкият индивид до мен реши да завие на ляво.
- Не мислиш ли, че току що обърка пътя.... - съвсем мило се опитах да му напомня, че ако продължи да кара на там ще стигне по-скоро до близкият град, от колкото в имението. И тъкмо отворих уста да му кажа още нещо, когато забелязах някакво животно да се изпречва пред пътя на колата - Внимавай! - казах още веднъж посочвайки обекта на пътя (май беше голямо куче, но не бях много сигурна).

Затворих за миг очи и си поех въздух дълбоко, след като останах сама в колата. Прекарах ръка през шоколадовите си коси и въздъхнах още един път, опитвайки се да подтисна желанието си да ударя нещо или пък да убия този господин убийствено самочувствие. За няколко секунди светът около мен загуби очертанията си и всичко се загуби като в мъгла, преди да се върна към реалността. Да, днешният ден преспокойно можеше да се нареди в класацията "Топ 10 на най-ужасните дни през годината", даже с малко повече усилия би достигнал и отвратителното първо място. Присвих ядно очи и се загледах в движенията на Антъни, който представете си, оглеждаше несъществуващите "поражения" по любимата си количка.
- По дяволите! - изпсувах и завъртях очи, опитвайки се да залича кошмарът от случващото се днес. Само още един час и щях да се отърва от този мъж. Дори щях да се радвам, ако никога повече не се наложи да го видя отново! Ама, че естествено защо не изкара мен виновна, след като кара изобщо без да гледа. Че кой би си помислил, че господин съвършенство е виновен, може би светът ще се свърши, ако си признае грешката.
Проклети мъже!
Господинчото за малко щеше да убие горкото кученце, а първото което прави е да слезе и да види дали колата му е цяла. И като стана въпрос за животното, кучето все още стоеше по средата на пътя и гледаше с любопитство колата. Въздъхнах още веднъж и слязох от колата, затръшвайки демонстративно вратата й, без да си правя труда да обърна внимание на ужасената физиономия на Антъни. Той продължаваше да ме гледа ядосано, а аз от своя страна съвсем в същият яден дух пренебрегвах съществуването му и отидох да видя кучето. Още преди да стигна до него, то ме погледна с големите си сини очи и нямаше как просто да не се влюбя в това прелестно същество. Още по-малко, че когато започна да върти опашка и да обикаля в кръг около мен, на лицето ми се появи истинска и неподправена усмивка, която бе предназначена само и единствено за сладкото кученце. Дори за момент забравих неприятната компания и как проклетника ми къса нервичките една по една.
Някой ден определено щеше да си го получи заслуженото и тогава определено щях да бъда на близо и да гледам как господин голямо самочувствие разбира, че не е най-добрият на планетата. От устните ми се откъсна сподавен смях, когато кучето ми подаде лапичка и започна да ме гледа с интерес. Ама, не това беше! Нямаше да си тръгна от тук без него и продължавайки да не обръщам внимание на Антъни го хванах за каишката и го поведох към колата. Естествено то ме последва доста ентусиазирано и след миг вече се бе настанило на задните седалки, разполагайки се като цар. Мда, вече официално обожавах това сладурче.
Миг преди да се кача отново в колата очите ми срещнаха тези на мъжът и нямаше как да остана равнодушна. Слънчевите лъчи се отразяваха в зеленикавите ми очи, придавайки им цвят на разтопена лава, която заплашва да помете всичко по пътя си. Нямах намерение да се мъча да влея здрав разум в главата на този мъж, така или иначе нямаше да има полза.
- Как може да си толкова безчувствен?? Нима щеше да убиеш просто така горкото куче без да ти мигне окото? Не мислих, че си такъв... - просто казах и без да изчакам отговора се шмугнах в колата , затръшвайки отново вратата след себе си. Мисълта ми остана недовършена просто защото нямаше думи, с който бих успяла да опиша случилото се.
Може би минаха няколко минути, в които тишината и спокойствието ми се сториха много успокояващи, но пък от друга страна вече ми бе писнало да вися тук.
- Имаш ли намерение да влезеш някога в тази кола или си решил да прекараш цяла нощ тук? - опитвайки се да звучи мило думите просто излязоха от устата ми без да мога да ги спра.

Някой хора твърдят, че звездите са студени и недостъпни, че слънцето е изгаряща топка пълна с най-различни емоции, че природата е символ на живота, горящ в гърдите на всеки един от нас. Казват, че ако желаеш нещо истински трябва само да протегнеш ръка и да уловиш мечтите си.
Но аз не съм съгласна с тях....

Няма нищо лесно на този свят, живота не е приказка и определено няма щастлив край. Винаги, когато затворя очи в съзнанието ми нахлуват спомени, които толкова дълго време се опитвам да забравя. Да, някога, когато светът съществуваше такъв, какъвто го описват по книгите и мракът все още не го бе изпепелил, всичко беше различно. Аз бях различна - едно заслепено от щастието дете, което никога не се бе сблъсквало с жестоката действителност, дете, което получаваше всичко, дете, което не можеше да прозре истинската същност на хората. Мечтаех, да колкото и да е странно, тогава можех да си позволя да мечтая за бъдещето, каквото и да е бъдеще. Копнеех да порасна и да стана нещо значимо, нещо истинско в този свят на болка и лъжи. Но както и се досещате в един прекрасен миг розовите очила се пропукаха и това същото дете се оказа захвърлено в нещо студено и недостъпно, което някой наричат реалност. Попаднах в един нов свят, където мечтите и илюзиите не съществуват. Изгубих всичко, в което някога съм вярвала и обичала. Промених се.
Болка.
Хм, та ние с нея сме най-добри приятелки. Наистина ли си мислите, че не познавам това чувство? Знаете ли колко е жалко да не можеш да си спомниш как изглеждат родителите ти и колкото и да се опитваш да виждаш единствено бледи сенки на съществуването им. Помня сладкия и мелодичен глас на майка, която ме убеждаваше, че винаги ще бъде до мен. Но нито тя, нито който и да е било друг успя да изпълни това обещание. И може би това е най-трагичното в цялата тази картинка. Обвиних някой друг, че е безчувствен, а самата аз не съм по-различна, дори и по-лоша.
Страдание.
Знаете ли, имаше един момент, в които си мислех, че въпреки всичко мога да живея и да обичам без да се налага да бягам и да се боря за свободното си съществуване. Всъщност той бе този, който ме накара да повярвам, че каквото и да става надеждата никога не умира. Омая ме с красивите си приказки и обещания за един по-добър живот, целуваше ме, а аз го обичах толкова много, че не можех да видя очевидното. Дори бях готова да предам принципите си и всичко, което някога е имало значение за мен, само за да бъда с него. Колко банално, нали? И тогава, когато най-малко очаквах той показа истинската си същност...Тръгна си, а заедно с него умряха всички чувства, които някога съм притежавала.
Кръв...
...Ръцете ми, живота ми..са изтъкани и пропити от толкова много кръв и болка. Живея на ръба, не мисля за последиците...И то само заради него. Превърнах се в нещо, което не може да се погледне сутрин в огледалото без да си спомни онази нощ и кръвта, която обрича живота ми...

А сега след толкова много време, осъзнах, че съм дори по-лоша от човека, който ми съсипа живота. Думите, които изрекох бяха прекалено тежки, те просто се появиха преди да успея да се осъзная. Радвах се, че не ме последва, защото за един безкраен миг тялото ми трепереше неудържимо, а в мен все още гореше нещо непознато. Все пак успях да се овладея, не че имах друга алтернатива. Стоях безмълвно в колата и погледът ми се рееше в пространството, но в действителност не виждах нищо. Може би, ако бях по-добър човек щях да кажа нещо, да се извиня, но в този миг вече бях прекалено съсипана, за да успея да кажа каквото и да е било. Затова просто затворих очи.
Каква ирония на съдбата, бях се превърнала в човека, който мразех...

С-ъ-д-б-а.
Проста дума, носеща в себе си толкова дълбоко значение.
Много често хората, който не могат да се справят с трудностите на живота, я обвиняват за проваленото бъдеще, за грешките, които правят и за болката, която не могат да понесат. И колкото повече време минава, толкова повече се опитват да игнорират съществуването й, да оправдаят лошите си избори с наличието на ужасна карма, или пък лош късмет. Но нима наистина тя е отговорна за случващото се в живота ни? Не сме ли ние тези, които взимат решенията и избират пътя, по който да поемат? Дали изобщо е възможно някой друг да ръководи действията ни?
Не, едва ли съществува сила, която би могла да те накара да направиш нещо, което не искаш. Всъщност ние простосмъртните сме единствените същества, които са толкова слепи за истината. Предпочитаме да се крием зад фалшивите си представи, вместо да се изправим лице в лице с реалността. А когато разберем, че всичко е измислица ние продължаваме да се опитваме да избягаме, но вече е прекалено късно...Живота ти е отял, а ти така и не си успял да осъществиш онази възвишена цел, за която си се борил толкова дълго..

В очите ми се отразяваха златистите отблясъци на залязващото слънце и мрачният полъх на настъпващата нощ. Бях се загледала в неравният път пред колата, когато тишината бе нарушена от една дума, дума, която прониза сърцето ми като стрела и нещо нещо в мен трепна както никога до сега. Всъщност не Антъни бе този който трябваше да се извинява, а аз. Но нима можех да направя нещо подобно? Беше минало толкова много време от последният път, в който си позволих да изпитам каквато и да е било емоция. Да, наистина толкова много, че дори не можех да си спомня какво означава да обичаш и да се интересуваш от някой друг освен себе си. След онази пагубна нощ бях научена, че чувствата са слабост, че ако искам да оцелея в този нов свят ще трябва да ги оставя в миналото си и да не позволявам да ръководят действията ми. Загърбих всичко, превъзмогнах онази пагубна болка, която разби сърцето ми на малки парченца и се превърнах във войник, владеещ всичко друго, но не и това да обича. Не можете да си представите колко лесно ми беше да убия всичките си чувства и мечти, защото вече нямах какво да губя.
- Аз...не бях права...Извинявай. - казах тихо, а очите ми отново се разходиха в пространството наоколо. Някак си преглътнах останалите думи, които се появиха в съзнанието ми свързани с това, че мястото на което се намираме в момента няма нищо общо с желаната дестинация. Златистите ми очи леко проблеснаха в сумрака, когато леко погледнах стоящият до мен мъж . - Между другото казват ми Леоноре.
В същият този момент, в който си мислих дали е възпитано това да уточня, че това не е истинското ми име, от колата се разнесе дразнещ звук. Преди да успея да разбера какво точно се случва превозното средство започна да се клатушка неудържимо по пътя и секунда по-късно дори излезе извън него. Кучето, което до този път не бе помръднало започна да вие, все едно се опитваше да обясни на шофьорът как точно да завърти волана, но мъжът и без това се опитваше да направи нещо по-въпроса. Звукът от спирачките беше като че ли предвестник на дървото изпречило се на пътя на колата. Секунда преди да се блъснем в него си помислих, че е било добра идея да си сложа колана, но тъмнината бе прекрасен финал за този ужасен ден.
- Ауч. - въздъхнах, когато отворих очи и видях парчето стъкло, което доста примамливо стърчеше от ръката ми. Без изобщо да го се церемоня го дръпнах и от раната започнаха да се стичат алени капки кръв. Игнорирайки ги напълно се обърнах към шофьорското място, опитвайки се да бъда мила. - Добре ли си?