Мазето;;

First topic message reminder :


Или същинският вход към удобствата на съвременната цивилизация, или до колкото беше възможно те да се ползват, без обитателите на Имението да бъдат проследени.

Пое си дълбоко дъх. Беше трудно да си послушен, когато надзирателката ти притежаваше едно сиилно оръжие, каквото беше прекрасно тяло и струящ сексапил от всякъде. Сексапил, който го опияняваше и караше да се чувства толкова привлечен. Толкова, че да му е трудно да прикрие желанието си към нея и в момента, седяща в скута му, тя можеше да разбере колко много му се искаше да я има Роуд.
- Не съм правил секс, откакто ме отвлякоха, прекрасна моя, не ме изпробвай, защото няма да се въздържа изобщо.- предупреди я бившия водач на градските бунтари, сега наслаждаващ се на много по- приятни занимания от тези да мисли постоянно нови стратегии за действие. Ама, че било приятно да се занимаваш със собствените си усещания без да бързаш за никъде и да се чудиш дали някой няма да сгафи с перфектния план, който си измислил.
Пръстите му стискаха края на роклята й и го мачкаха, притиснати до собственото й бедро. Другата му ръка се обви около кръста й, за да се качи до гръдта й, но там просто се отпусна и не направи нищо съществено.

- Нито вежнъж? - попита учудено Ивон, отпускайки глава върху неговата. Не можеше да повярва, че Роуд не се бе възползвал от новата си свобода, за да задаволи така познатите й първични желания, които вечно изникваха в главата му, търсейки своя дял. - Бедничкият ми... Как въобще си оцелял? - допълни Сюуел без да прикрива иронията в гласа си, с която не бе сигурна, че ще успее да го подразни, но си струваше да опита. Пръстите на дясната й ръка неволно се заровиха сред косата му. Съвсем нежно и ефирно, колкото просто да се усещат. Можеше да остане така цяла вечност, ако разполагаше с такава. Внезапното й желание да го дразни се бе изпарило също толкова внезапно. Някак не усещаше онова огнено желание в тялото си, което искаше плътското удоволствие. Него също го нямаше, но знаеше, че те не изчезват просто така. Те можеха единствено да затихнат и отново да връхлетят със същата внезапна сила в следващия момент.
Точно това и стана... Пръстите й внезапно се свиха, дръпвайки леко няколко кичура, докато главата му не се отпусна назад, и впи устни в неговите. Последвалата целувка обещаваше много, но единствено обещаваше.
- Я, виж, изгубихме цели две минути... - констатира Ивон, въпреки че реално нямаше никаква представа за изминалото време. Светкавично се изправи, оставяйки ръцете на Роуд празни и все още копнеещи да бъдат около тялото й. За миг просто погледа й срещаше неговия, но скоро смъкна с още два-три сантиметра роклята си надолу, с което вече започваше да се забелязва гола плът, която обичайно трябваше да се прикрива от плата.

Роуд гледаше жално като малко изоставено котенце, докато Ивон съжалително и в същото време толкова дразнещо го питаше как е оцелял. Ама, тези жени нямаха никаква милост към него. Човека имаше нужда да задоволява такива плътски нужди. На тях може и да им е лесно, ама Роуд не се бе лишавал скоро от каквото и да е и сега се чувстваше тооолкова непълноценен.
Проследи с поглед лекото смъкване на роклята, като вече тя разкриваше част от гръдта на Ивон. Представи си няколко никак прилични ситуации именно в това мазе. Искаше му се да я има точно в момента, облечена така и изглеждаща толкова невинно, че чак му се прииска да я обладае и да я превърне в една голяяяма мръсница, каквато се криеше и зад маската на невинността й.
-Дръзко Желание не правеше секс.- обясни Роуд, докато протягаше ръка към нея. Дръпна я обратно в скута си, притискайки силно гърба й към гърдите си. От тази позиция имаше прекрасна гледка към тялото й и проследяваше всяка една реакция, докато изричаше думите си.- Но аз си представях как те целувам неприлично. Обладавам те бавно и страстно, докато целувам гърдите ти и цялото ти тяло.
Захапа лекичко меката част на ухото й и я засмука.

Езикът й бавно премина по устните й, отнемайки им онази неприятна сухота, но действието бе по-скоро подбудено от думите на Роуд, които единствено я приканваха да се предаде. Накрая дори прехапа устни, когато едно толкова малко действие от негова страна успя да я влуди за секунди. Преди можеше да устои на него, но сега нещо бе различно.
Дълго бе опитвала да потиска тази страст, да я превръща в източник на омраза и желание за мъст, въпреки че можеше да вини единствено себе си за залавянето му. Въпреки това бе потискала тази себененавист и си изкарваше всичко на всички бегълци, които бе заловила за това кратко време, в което не знаеше какво се е случило с Роуд, защото главно се страхуваше да се появи в болницата или да го потърси. Но нищо не можеше да се сравни с натуралния импулс на тази първична страст, която в момента изпълваше всяка клетка от тялото й и всяка мисъл в главата й.
- Само си си представял? Защо не ме потърси и не изпълни тези представи? - попита някак засегнато, че беше желана единствено в мислите му за този период, в който Душата бе поела контрола над тялото. Този факт единствено я караше да презира малко повече Дръзко Желание, чието име определено не си пасваше с невинния му поглед на нещата. С едно леко, рязко и неочаквано движение Ивон успя да повали Роуд върху каменния под на мазето заедно със себе си. Лицето й бе една на милиметри от неговото. Дългите, кестяняви кичури галеха лъжовно лицето му, докато устните й едва докосваха неговите и усещаше как тялото му очакваше тази обещаваща целувка, надвесена съвсем изкушаващо над него. Получи си я, но не просто една целувка, а изгаряща такава, която освободи онази първична страст, която до секунди бе едва тлееща в тялото й.
- Действай, Роуд, преди да съм размислила.. - едва прошепна близо до ухото му, докато опитваше да възвърне нормалния ритъм на дишане и хармония в тялото си след това дълго лишаване от жизненоважния кислород.

Роуд изведнъж се разнежи. Наличието на Дръзко Желание май не му влияеше добре и въпреки това... не че беше изгубил желанието си за секс с Ивон (опитайте се вие да го изгубите, когато това дупе се разхжда пред погледа ви изкусително), но изпитваше по- голяма нужда от това да се гушка с нея. Това накара ръцете му да се увият около кръста й и да я смъкнат изцяло върху тялото му, притискайки я съвсем по детски, без да внася нещо неприлично в това действие. Просто я прегърна и я стисна по- силно от нужното, но пък не беше някое малко животинче, което да издъхне, нали? Само малко щеше да запротестира и това да го накара да отпусне хватката си, както и направи преди да е успяла да недоволства, за да издигне едната ръка до косицата й и да я загали, облягайки бузка на меката коса, която притежаваше тази негова изкусителна Сюуел.
-Ивон, аз размислих... хайде да се погушкаме и да си говорим... аз обичам да ме гушкат, а ти?- толкова вдетинен ставаше на моменти, че човек трудно можеше да разпознае геноцида в него и да го свърже с каквото и да е престъпление, да не говорим за застрашаващо човечеството. Беше по- вероятно да го помислят за някой, страдащ от делюзия човек, който беше изчезнал някак си от психодиспансера си.

Размислил? Той беше размислил? Беше се отказал от секса? Това не бе нейният Роуд. Знаеше го. Очакваше страннични ефекти след сливането на две души в тялото му, но това... Това я оставяше без думи, но пък може би не той бе страшилището в ситуацията, а тя. Може би тя бе онова зелено същество от приказките, което можеше да внесе смут у всеки. И сякаш до този момент бе сляпа за този факт. Той бе пред нея, блъскаше се за вниманието й наред с всичко останало, но тя отказваше да го посрещне. Той вечно оставаше в крайчета на окото й, а на всички бе ясно, че никой не се заглеждаше точно в тези подробности. А тази подробност бе, че Сюуел бягаше от нещо. Нима друго можеше да обясни нестабилните й решения в крайните улици на Тусон, когато го бе чула да вика името й, а не смееше да се появи? Нима друго можеше да обясни желанието й да напусне имението, да избяга и търсеше удобната възможност в изневярата му, която дори бе преглътнала по-лесно от тази подробност? Ивон не се чувстваше толкова виновна от предателството, нито го съдеше за една вечер, в която бе изпуснал края... Чувстваше се виновна от нещо друго, а часът на истина бе ударил. Тя бе прогледнала и бе видяла страховете си. Страхове, които желаеха да бъдат чути от него.
Ръцете й се вкопчиха в раменете му и го притиснаха към нея. Имаше нужда от тази прегръдка, защото след думите й тя можеше да бъде и последният й спомен от Роуд. Миг след това се отдели от него и остави няколко сантиметра да разделят лицата им едно от друго като с този жест вкарваше дистанция помежду им. Знаеше, че Роуд нямаше да разбере сивотата в сините й очи, нито липсата на каквато и да било емоция по лицето й. Това бе лицето на един Търсач, но в същото време и не съвсем. Сега не бе на лов за хора. Сега бе изправена пред истината.
- Роуд... - още с първите думи усети тежестта на истината. Тази човечност й бе толкова непозната, но трябваше да признае, че бе коварна. Бе коварна, защото вината, че отново го бе предала я измъчваше. Тя не страдаше по онова, което щеше да изрече, но тя бе Душа, а Роуд бе човек. Те бяха твърде различни, за да сравнява онова, което изпитва, с онова, което можеше да изпита той. - Трябва да знаеш нещо. Аз изгубих бебето.
Прикритият ужас в очите му й подсказваше, че всяка дума за него носеше страх и липса на логика, затова просто продължи без да му дава право на въпроси.
- Когато те заловиха, опитах да започна отново. Сформирах собствена група от Търсачи, които следваха моите принципи. Бяхме по следите на човек, работил като наемник през човешките години. Бях на сантиметри от залавянето му, когато всичко потъна в тъмнина. - Ивон спря за глътка въздух и продължи без да отделя поглед от този на водача. Търсеше в очите му някаква емоция, но такава липсваше. - Събудих се в болницата на Тусон. Тогава ми съобщиха, че съм изгубила детето. Повярвай ми, бях също толкова шокирана от тази новина. Твърдях, че са сбъркали картона. Но това бе моят картон. Била съм бременна от три месеца... Но липсваше всякакъв признак. Дори не го подозирах. При падането в скалистата долина бях загубила детето. Нашето дете.
При изричането на последните думи Сюуел несъзнателно се бе измъкнала от разхлабената му прегръдка и бе заела обичайното си място върху импровизирания стол от стара щайга. Намираше това разстояние помежду им за нормално. Не искаше да го притиска. Самата информация бе достатъчно шокираща и обширна. Но за нея това бяха просто думи. Нито веднъж гласът й не бе трепнал от скръб, нито една сълза не бе пробляснала в очите й. Чувстваше се все така студена както когато я бяха попитали в болницата дали бе желала да погледне детето. Не бе пожелала. Не бе почувствала никаква привързаност. Нищо.
- Може би това ще бъде последната капка в чашата, но се чувствам длъжна да ти кажа цялата истина. - продължи, щом не последва реакция от страна на Роуд. - Колкото и напреднала да е медицината при Душите, Лечителите не са в състояние да направят повече. Тялото ми вече не е годно за този вид услуги.
Последното й изречение щеше да прозвучи иронично и да разведри обстановката при други обстоятелства, но сега за Сюуел нищо не бе в състояние да го направи.

Не усещаше нищо. Думите й сякаш преминаваха през него и той дори не ги чуваше. Изражението на лицето му беше сковано. Като на статуя... статуята на красив древногръцки бог, който не изпитваше нищо към хората, освен чиста проба отегчение от време на време и най- вече.. той имаше наистина каменно изражение. Не мигаше. Не местеше погледа си от една и съща точка, сякаш всяко едно тяхно помръдване можеше да отключи емоция и да покаже всъщност какво изпитваше. Ала в този момент, освен шок, който толкова бавно пробиваше в истинската си същност през изражението му, за да се настани на лицето... колкото бавно осмисляше Роуд думите й. Дори нямаше представа какво му казва в един от моментите.
"Аз изгубих бебето.", се повтаряше като развалена плоча в съзнанието му. Липсата на емоции от страна на Ивон. Но тя беше Душа и той разираше това... и въпреки това я обичаше, нали така? Ивон Сюуел наиситна не беше виновна за нищо. Когато тя се отдръпна, погледа му продължи да се взира в същото място, но този път точката попадаше върху пода на мазето. Тяхното бебе. Момченце или момиченце... без значение. За няколко секунди, в които разбра, че бе съществувало цели три месеца и той не веднъж бе бил толкова близо до него, но после просто... вече го нямаше. За тези няколко секунди го бе заобичал това бебе и го беше загубил.
Бавно и без да поглежд Ивон, Роуд допълзя до полите на роклята й. Приближи се максимално близо и прегърна скута й, полагайки главата си на едното й бедро. Устните му затрепериха лекочко, докато се отваряха и изговаряха едно толкова глухо и далечно:
-Аз съм виновен.- че дори не беше сигурен, че тя го е чула, но това нямаше значение сега.
Защото тялото му тяло се разтрепери, а от устните му се изтръгна стон на агония. Силна агония, обхващаща цялото му същество, разкъсваща сърцето му на съвсем малки парченца. Вдишваше дълбоко от аромата на кожата и дрехите на Ивон, сякаш така бе намерил своя начин за опит за успокоение от внезапния пристъп, който бе получил. Хипервентилиращ... плачещ така, както можеше да плаче- искрено и честно- единствено малко дете. Пръстите му стиснаха ръката й, нуждаещи се да потърсят утеха между нейните.

Необяснима тръпка пропълзя по тялото й, забивайки острите си нокти в гръбнака й сякаш едно чувство бе способно да осъзнае къде бе центъра и как успешно би могло да се разстили във всяка жива клетка. Значи това бе болката на човешко същество, което губеше друго такова. Това бе вкусът на скръбта... Не й харесваше. Бе солен, горчив, натрапчив и отнемащ й всяка възможност да поеме правилно глътката въздух, от която се нуждаеше. Внезапна слабост я накара да загуби равновесие, дори когато Роуд бе достатъчна опора. Ивон се свлече почти до краката му, падайки глухо на колене и изравнявайки височините им. Ръцете й обхванаха лицето му като кожата й бегло се докоскваше с неговата сякаш дори най-лекия натиск можеше да се окаже фатален. Погледът й срещна неговия, а пръстите й нежно изтриваха всяка сълза, надявайки се, че изтриваха и техните следи. Мислеше за него, а не за себе си. Дори не бе осъзнала сълзите по своето лице. Не ги усещаше, не усещаше парливите следи, които оставяха.
- Не си виновен. Роуд, няма място за виновни. - прошепна насрещу му сякаш по този начин можеше да го възспре от доживотни упреци към самия себе си. Както тя все още откриваше вината в залавянето му в себе си, а може би сега дори тази щеше да натежи на съвестта й. А със съвест като тази Сюуел може би бе повече човек, отколкото бе предполагала. - Нещата просто се случват. Не можем да попречим на естествения път на живота.
С тези думи Ивон съвсем леко докосна устните до неговите, но скоро целувката й стана по-настоятелна, по-наситена със смесени чувства, но й липсваше онова чувство отпреди. Сега не търсеше страст, а подкрепа.

Устните му, докоснати в нейните по един толкова нежен, любвеобилен начин, бяха леко подпухнали, леко зачервени, сякаш кръвта бе пожелала да навлезе именно в тях и да покаже по този начин, че до скоро бе плакъл и продължаваше да плаче. Сълзите му просто се стичаха без да могат да бъдат спрени, правеха вадички по лицето му, сякаш така можеха да изнесат всяко негативно чувство, да заличат всичките набези по душата му, рани отворили се и кървящи толкова безспирно, колкото и рекичките от красивите му светли очи, потъмнели по същата причина. Не ги затваряше, искаше да вижда лицето й, уплашен, че ако не я вижда дори за секунда, Ивон ще изчезне. Неговата Ивон Сюуел сякаш можеше да се изпари...
Опря чело о нейното, поемайки си дълбоко въздух, но цялото му тяло се разтрепери в този миг и глътката сякаш беше прекъсната не само веднъж, а няколко пъти и му се наложи да повтори упражнението, този път доста по- успешно. Целуна бузите на Ивон, нослето и челото, за да се върне в същата изходна позиция. Палците му галеха бузите й успокоително. За тази седмица я бе видял вече два пъти да плаче и се чувстваше толкова виновен и за двата пъти.
-Ние... ние ще идем при Лоръл, нали така... тя е... умна, ще помогне да си върнеш репродуктивната способност и всичко ще си бъде както преди, Ивон.- улови се като удавник за сламка Роуд, макар да не му се вярваше онази горска жена да я бива в гинеколожките среди.- Не... не е задължително да си имаме дете.- очите му се насълзиха съвсем малко при повторната мисъл, че беше виновен за неразположението на тялото й.- Ще си вземем... нещо по- хубаво... куче! Коте. Папагал, голям... говорещ!

Това вече бе нейният Роуд. Онзи, когото познаваше, макар и малко променен в сравнение със самото начало на всичко. Тогава бяха като котка и куче, вечно търсещи начин, по който да се издразнят, докато сега намираха по-общ език. Може би времето наистина променяше и двамата просто бяха израстнали над всичко. Странно бе как дори в подобен момент можеше да я разсмее с вечните си опити да откриване на малки вратички, малки изходи.
- Остави Лоръл... Не ми трябва папагал, нито куче или котка. - поклати глава и бледата усмивка по устните й ярко контрастираше с няколкото сълзи, които все още замъгляваха погледа й. Вече не можеше да обясни каква бе причината за тях. Бяха бледи следи от тъгата на Роуд или бяха съвсем нови, породени от жалко подобие на щастие. - Не искам нищо, което да се опита да те замени. Нужен си ми само ти, Роуд.
Звучеше като блудкаво признание от стар филм, за което Сюуел по-късно щеше да съжалява. Щеше да се ядосва на себе си, че бе позволила да изглежда толкова слаба и да напомня на онази Жулиета и нейната вечна мъка по пропиляната вечна любов с Ромео, но сега не мислеше за по-късно; сега мислеше за настоящия момент. А той бе, че Роуд не бе изпитал дори капка гняв спрямо нея, не бе изгонена от имението и не се налагаше отново да събира живота си парче по парче, въпреки че бе очаквала точно това.