Болницата в Тусон

Тук лечител бе и легендарния Фордс Дълбоката вода, както и Тан- Там Тихата Песен.

Имаше няколко варианта на план за действие- да се самонарани и да изценира наистина ранена Душа, за да му дадат лекарства, които да занесе в Имението. Можеше и случайно да се бутне пред някоя кола, но тук големия пропуск беше липсата на високи скорости при Душите, до такава степен спазваха законите на пъти, че му се струваше чак нереално да го блъсне някой, колкото и голям късметлия да беше. Всъщност само това бяха вариантите и не му се струваха особено правдоподобни, но какво можеше да се направи? Деляха го едва няколко метра от лечебното заведение, недостатъчно разстояние и време да измисли нещо по- добро. Бръкна в джобовете на коженото си яке. Напипа пистолета. Беше зареден, голяма грешка от негова страна, но пък тъкмо нямаше да му се налага да го вади, за да го използва, можеше да се простреля на момента. Все още го гризеше съвестта, че е изоставил Алистър сама в гнездото на осите... така де, Търсачите. За разлика от щаба на Търсачите, болницата в Тусон му се струваше къде къде по- безопасна. Поне можеше да се пробва да надвие над душите вътре, сред които преобладаваха миролюбивите. За миг се разколеба и беше готов да се обърне и да побегне отново към нея, преди да е загубил поредния член на своето малко общество, или пък просто да се увери, че е добре, не, че не вярваше в способностите й. Обаче нещо все не му даваше мира в този случай.
Не беше усетил кога бе влязъл в самата сграда на болницата. Нещо дребно се бутна в него, което накара очилата, които прикриваха липсата на сребрист блясък в очите му, да изхвръкнат прекалено далеч, за да успее да се добере до тях преди да се усетят.
-Извинете, господине!- чу женски глас, звучащ му толкова противно, но миг по- късно същия глас се разпищя и побягна към рецепцията.
За секунди Роуд се оказа обграден от Души със скалпели, но пък можеше да се закълне, че е виждал много по- зле настроени същества. Извади пистолета от джоба на якето си и го насочи произволно.
-Абсолютно никой да не мърда!- предупреди той с гърления си глас, пропит с лека несигурност.

Когато се събуди се чувстваше странно. Първият спомен, който изникна в главата на Приемника беше за нечии устни, всъщност не беше точно спомен, а просто усещане. Много странно нещо беше. На Произход нямаше подобни неща и в момента Дръзко Желание се чувстваше наистина объркан от усетите и картините, които се редяха из главата му. Да, неговата глава, макар да усещаше притъпеното присъствие на някой там си, най- вероятно Човека. Нямаше кой друг да бъде просто, освен Роуд. Беше решил да запази името му и да добави своето към него, за да запази част от предишния живот на тялото и да се приспособи по- лесно към него. Не искаше да го разстройва и да си играе с чувствата и преживяното от Човека в Приемника, но той от своя страна сякаш беше изхвърлил повечето си спомени, разхвърлял по- скоро беше точната дума, че в момента на Дръзко Желание се налагаше да събира частичка по частичка и да се опитва да сглоби нещо смислено.
Изписаха Роуд Дръзкото Желание след по- малко от няколко часа след Внедряването, снабдявайки го с малко жилище и работа в Университета, където да преподава науки за Произход.

Трудно, но все пак бе успял да си извоюва правото да излезе от убежището и да се слее със своя предполагаем вид като вдъхна доверие на всички, или поне се опита, че няма да ги предаде. Целта му дори не беше такава. Подскачаше изключително весело, откакто разбра, че беше на път да стане баща и носеше онази дебилна усмивка на лицето си дори в момента. Една малка част от нея се прокрадваше по сериозното му изражение, почти безизразно, което бе надянал, докато вървеше по изрядно почистената алея на болницата.
Беше почти непознат за човешките очи- чист, спретнат, облякъл сако, което носеше със своите почти официални панталони. Предпочиташе да изглежда замислел и овладян. Беше позабравил как всъщност се държаха Душите, но беше на път да си припомни бързо. Дишаше спокойно и не правеше резки движения, опитваше се да поздравява всички, по край които минаваше- онзи странен навик на Душите да бъдат мили с всички. Сребристия блясък в очите му беше силно изразен, почти плашещо, ала такива бяха приемниците със силни Души в себе си, нали? Да!
Няколко месеца извън това общество, там, където можеше да живее свободно и наистина спокойно, се отразяваха подозрително лошо на уменията му.
Пристъпваше спокойно към голямата, стъклена врата на тусонската болница. Знаеше, че Института бе по петите му и почти на всякъде имаше негови снимки, но беше длъжен да направи това, което бе намислил като един бъдещ, добър татко, който обичаше маминка.
Едва бе изкачил стълбите към вратата, когато тя се отвори пред него. Изпита силно желание да се огледа, но го подтисна и си пое дълбоко въздух.

Не я очакваше. Всъщност, не знаеше защо си е мислел, че ще премине невъзпрепядствано през болницата и съвсем лесно ще вземе лекарствата, които му бяха нужни. Онези тайни сделки, които бе правил с Института тотално проваляха плановете му, очевидно. Прехапа устната си, докато за части от секундата, той премисляше възможностите си.
Присви очите си срещу Елизабет. Познаваше я смътно, но тялото му помнеше името й и още повече щеше да го запомни, ако се опита да го спре в този момент и успее да го спре. Едната възможност беше да извие нежната й шия достатъчно, че да чуе онова специфично пукане на гръбначния й стълб. Да прекърши безмилостно прешлените й и следващото му действие със сигурност трябваше да бъде наистина бързо, ако не искаше да се прости с живота си, както тя с нейния. Втория вариант беше да се направи на луд и да я подмине, а после да я обвини в нападение и предателство. Но пък, Елизабет вече го бе разпознала и нямаше смисъл от това.
И тогава се сети. В умът му сякаш светна лампичката за идеи и го накара да пристъпи още едно стъпало нагоре така, че да се окаже на неприлични милиметри от нея. Горещия му дъх биеше право във врата й и се разливаше по нежната й бяла кожа.
- Ти си луда! - изръмжа тихо и се усмихна. - Няма да се връщам никъде, а ти... ти ще ми помогнеш да си взема нужното, ако не искаш да те върна крайник по крайник на Роуд.
Накара тялото й да се завърти с гръб към него. Придържаше я за кръста като постоянно потропваше с пръсти по него, напомняйки болезнено за напрежението между двамата, което можеше да завърши доста кърваво.