Щаба на Търсачите;;

Голяма и с нетипичен външен вид, сградата на щаба на Търсачите се намираше в един от най- добре поддържаните, дори през човешко време, квартали на Тусон.

Роуд отпраши надолу по пътя, а аз прекосих дистанцията до вратата и влязох в щаба на търсачите. Макар че се чувствах неоснователно супер, изведнъж усетих как страх се промъкваше под кожата ми. Винаги съм се чувствала в безопаснот, когато съм навън, на просторно място, където винаги имам по-големи възможности за бягство; и винаги, когато се намирам в опасна ситуация, да бъда в затворено помещение беше най-голямото наказание, защото ако се случеше нещо, после трудно бих могла да бягам нанякъде.

Разбира се, веднага привлякох погледите на всички същества, които бяха вътре. Нищо чудно, с тази странна визия... Поех си дълбоок въздух и се усмихнах, повтаряйки си наум "Дръж се естествено, дръж се естествено.". Закрачих напред, без да свалям слънчевите очила, които Роуд ми даде, и започнах да се оглеждам около себе си. Знаех, че който и да попитам къде се намира паркингът за конфискувани коли, всеки щеше да ми отговори... с доза подозрение може би. Това бяха търсачи все пак. Не знаех дали майсторски скалъпената история, че съм Търсач от Чикаго и поради еди-какви си причини не съм могла да ги осведомя, че ще идвам в Тусон, ще замаже очите на търсачите и ще проработи. Но си струваше да рискувам, защото не можех да стоя на едно място. Все нещо трябваше да направя. А и нямаше да си тръгна оттук без колата ми, които тези гадни паразити бяха успели да задигнат при последния набег на дружинката ни. Не ми пукаше толкова, че ми бяха счупили ръката, колкото, че бяха свили колата ми и я бяха заключили един бог знае къде.

Тъкмо се канех да се обърна към някой и да го питам къде е паркингът за конфискувани коли, когато фиксирах с поглед онази жена, която ме беше простреляла преди време. Въпросната влезе в помещението и аз на момента се обърнах с гръб към нея, пускайки дългата си руса коса да се разлее като водопад по раменете ми и да скрие колкото се може повече лицето ми. Търсачката, чието име май беше Чарли, едва не ме беше убила, когато след като ме залови, избягах. Беше ме преследвала известно време, преди да се откаже... Макар че ако беше продължила да ме преследва още малко, сигурно щеше да ме хване. Защото накрая свърших в безсъзнание на едно шосе, полу-мъртва, полу-жива, умираща от кръвоизлив, преди Роуд или някой от неговото обкръжение да се натъкнат на мен и да ме спасят. За което им бях безкрайно благодарна.

Огледах се къде мога да се скрия и веднага се шмугнах в една стаичка, приличаща на кабинет - имаше си бюро, компютър, щори на прозорците и цветя. Моменталически спуснах щорите, оставяйки си само един малък процеп отдолу, за да виждам какво става в общата зала, и се притаих в единия ъгъл, следейки Чарли. Исках да се махне колкото се може по-бързо, за да си свърша работата. И докато чаках жената да изчезне, изведнъж една идея осени ума ми и аз седнах на компютъра, включвайки го и оглеждайки се предпазливо, докато пръстите ми играеха по копчетата на клавиатурата.

Господи, тези същества бяха толкова безмозъчно наивни, че никой не ме забеляза, докато се ровех в нечий чужд компютър. Никой не забеляза как под носовете им крадях важна информация за плановете им, графиците им, за всякакви други работи. Четях и запаметявах така, както не бях успяла да запаметя собствения си живот. Смешно, но истина.

Натиснах ентър ии... джакпот! Отворих картата на щаба на търсачите в Тусон. Всичко беше разграфено и написано – обща зала, кабинети, тоалетни, складове... паркингът за конфискувани автомобили беше зад сградата. В момента се намирах в кабинета на някакъв търсач със заплетено име, но пътят до паркинга беше лесен. Напред, надясно, напед, още веднъж надясно, врата, напред и ето го паркингът.

Изведнъж ме обзе някаква параноя. Всичко беше прекалено лесно, за да е истина. Тръснах глава. Нещо ми ставаше, но трябваше да престана. Изключих компютъра и се изправих, поемайки си дълбоко въздух, преди да изляза бързо от помещението и да се запътя по траекторията към паркинга, опитвайки се да не привличам излишно внимание. Забелязах една моя снимка, окачена на табло, заедно със снимки на Роуд и още няколко от нашата дружинка. Явно нас ни бяха видели, запомнили и за нас бяха изровили информация от миналото...

Изровили информация от миналото... Кръвта ми се смръзна. Ами ако те знаеха какво се бе случило с мен преди пет години, за да изгубя паметта си?... Ако те знаеха това, което аз винаги съм искала да знам?...

С мрачно чувство, загнездило се в гърдите ми, продължих пътя си и след малко изскочих на паркинга, отдъхвайки си – нямаше жива душа. Придвижих се между колите, търсейки моята, и отдалеч я видях – просто изпъкваше сред всичките като гейша сред арабски терористи. Сърцето ми се разтопи и по устните ми се разля усмивка.

- Hijo de puta, tu bastardo blanco – смънках на испански, без да съм сигурна дали изобщо имаше някакъв смисъл, и тръгнах към белия си Кадилак от 1959 година, на който отзад беше окачена табелка с надпис „El Bastardo Blanco” (в превод от испански – Бялото Копеле).

Широка усмивка се разля на лицето ми. Значи все пак отново се срещнахме с Чарли, моята убийца... или полу-убийца, ако трябваше да сме точни. Знаех си аз, че все някога отново ще се сблъскаме... Но не предполагах, че ще е точно днес, точно сега. Макар, че я бях видяла в сградата, наистина бе очаквах да се натъкна на нея точно тук – мястото Х, в което беше заключено съкровището ми.

Извадих пистолета си и се прицелих в главата на Чарли. И аз нямаше да я убивам... все още. Но просто щях да я държа на мушка, в случай, че си променя мнението.

- Първо си махни мръсните ръце от колата ми у тогава ще ти дам възможност да говориш – казах с така сърдечна усмивка, че някой, който не разбираше езика или беше глух, щеше да си помисли, че говоря нещо мило и топло, но вдействителност тонът на гласа си беше като жило. – Сериозно, ако не застанеш далеч от Бялото Копеле, ще оцветя бронята му с мозъка ти.

Това звучеше много жестоко; чак аз самата не можах да повярвам, че съм го казала. Но с нищо не показах какво ставаше в главата ми. Просто продължавах с хладнокръвното държание и милата, опасно подвеждаща усмивка.

- Стреляй... и без това този бял цвят е скучен!

Усмихнах се. Не очаквах да ми конфискува и пистолета, но когато го направи, не се съпротивлявах, а просто и позволих да ми го вземе толкова лесно, само защото си имах план Бе, Це, Де... и така до Зет. Винаги си имах план, който измислях в движение; план, който да въведа в действие, ако нещо сгафех. Добре, бях далеч от колата си, бях далеч от стария си револвер, идеален за самоубийци, пристрастени към руска рулетка... Но това щеше да се промени.

Присвих очи.

- Май не ти пука особено дали ще живееш или умреш, а?... – попитах аз с лека усмивка на лице. След това по лицето ми премина облак. – Значи ставаме две.

На мен също не ми пукаше. Макар че исках да изкарам колата си от това ужасно място. Е, предполагам, че така си противоречах, но наистина още не бях решила дали да умра или да живея. Може би щях да се боря за живота си, но едва ли щеше да е толкова усърдно, колкото беше миналия път.

- Какво те интересува откъде я имам? – вирнах брадичка и кръстосах ръце на гърдите си. Щом искаше да играем така, добре. Можех да играя по нейните правила и да спечеля. Знаех, че можех.

Не обичах хората да ми се правят на важни,а тя правеше точно това и то по един доста самоуверен начин.Докато ми говореше с този наперен глас аз я гледах с недоволство и отегчение,но не го показвах,защото не ми трябваше да почне и да мрънка.Кръстосах крака,сложих ръцете си на колената ми и казах:
-Живота е скучен и няма начин да не се правят щуротии! Винаги съм обичала чувството точно преди да заспиш за винаги.На теб харесва ли ти?
Обърнах рязко главата си към нея и се усмихнах самодоволно.Просто ми харесваше как се чудеше как да избяга и през това време се правеше на корава.Бързо се изправих от стола и се приближих към нея.Сложих пръста си на едното `и рамо и я обиколих бавно.
-Знаеш ли,може да мислиш че все някак си ще успееш да избягаш,но честно да ти кажа..това няма да стане..освен,ако аз не те пусна!
Минах покрай нея и отидох до колата `и.
-Качвай се! Но ще дойда с теб..и не ми пука дали ще ме убиеш,или ще ме оставиш да живея.
Алистър се приближи.Аз и подадох пистолета и седнах в колата.Сега само трябваше да видя дали блондито щеше да се съгласи.

Улових пистолета във въздуха и дяволчето на рамото ми започна да се кикоти доволно. Разбира се, това, което направих, се очакваше. Не се примирявах никак лесно и определено не позволявах да бъда заблудена така лесно. Каквото и да планираше мръсницата, нямаше да се хвана. Насочих пистолета към нея и в този миг осъзнах, че щях да й пръсна мозъка, без изобщо да ми мигне окото... Господи, какво не ми беше наред?

- Никъде няма да ходя с теб, набий си го в главата. - казах й ниско, заплашително, но все пак спокойно; след това думите продължиха да валят: - Бъди така добра да благоволиш да бъдеш благосклонна, да си махнеш паразитския задник от безценната ми кола, за да не се налага аз да го направя вместо теб. Няма да ти хареса, така че адиос, слънчице.

И без да се замислям особено, стрелях по жената, като нарочно криввнах леко наляво, та куршумът само просвистя на сантиметри от ухото й. Леко само да се бе наклонила надясно и металното парче щеше да попадне право в целта.

- Няма да те убивам само и единствено защото така ще убия и момичето, чието тяло си откраднала - продължих аз. - Но не ме тествай. Ако искаш да направиш нещо щуро, просто ме пусни. Това ще е достатъчно откачено за вас. - допълних с неприкрита язвителност.

Щом чух изтрела си завъртях бързо главата настрани и коршума мина на много малко разстояние от главата ми.
- Ах ти кучко! Аз се опитвам да бъда мила с теб,а ти стрелях срещу мен..Много си сбъркана!
Излязох от колата бързо и тръгнах към нея.Застанахме лице в лице.Гледах я право в очите и с голям гняв.След кратка пауза на нашия спор,с крак и подкосих краката и тя падна на земята.Седнах върху нея и я ударих 2,3 пъти.Хванах я за косата и я изправих.Засилих момичето към един ръб и `и ударих главата в него.Алистър изпадна в безсъзнание.
- Така ти се пада надувке!
Докато тя беше в безсъзнаие,аз я замъкнах в една стаичка и я вързах за един стол.Щях да я освобода по-късно,но първо исках да я разпитам за някои неща.На излизане заключих стаята и сложих ключовете при тези за колата `и.[/i]

Търсачите в Тусон често работеха заедно с Института. Въпреки че беше таен, за някои агенти и ловджии беше повече от явен и често имаха среща с тези на тайната, почти несъществуваща организация. Като днешната. Не беше изненада, че Ермитаж, избрана заради своите медено руси коси, приятно и мило изражение и дипломатични способности (поне през повечето време) и красиви изразителни очи, бе избрана за посредническо лице от страна на тусонските търсачи, притесняващи се от такива срещи. Може би защото се провеждаха с хора, а може би просто имаха по- важни задачи от маловажното обсъждане на съвместни планове за действие. Но за нея беше интересно и често се срещаше с интересни представители от това скрито общество, а те всеки път бяха различни и това увеличаваше комуникативните й способности.
Ермитаж разпусна русата си коса от стегнатата конска опашка, в която я бе вързала и я разстла около лицето и раменете си равномерно, привеждайки я в поне малко по- приличен вид от този преди секунди. Пухкавите й устни носеха върху себе си съвсем малко безцветен гланц, придаващ им леко червеникав отенък. Правеше го, защото често се напукваха, а добрия външен вид й беше повече от присъщ и смяташе да се грижи за него така, както се грижеше преди това и човекът. Тънката й, нежна ръчичка натисна дръжката на вратата и я отвори. Пристъпи в слабо осветената, заради плътните завеси и бронирани стъкла, конферентна зала.

Ето, че най-накрая бях успял да се отърва поне за известно време от досадните Търсачи, които често бяха по петите ми. Сега едва ли искаха да ми се случи нещо, тъй като им бях нужен. Едва ли щяха да намерят по-добър фалшификатор от мен. С членството си в Института бях ударил златна мина. При други условия бих отказал категорично да се срещна с Търсач именно в щаба им, но не и сега. Реших да покажа нахалството си с появата си и да ги даря с безценната си усмивка.
Щом прекрачих прага на сградата, странна хладна вълна премина по тялото ми. Чувствах се повече от не на мястото си. Може би годините на бягство, криене и ожесточен битки бяха дотолкова ежедневие, че не можех да си представя да дойда тук без някой да се опита да ми сложи Душа.
Погледа ми се спусна плавно наоколо, търсейки едно познато лице. Да, дамата, която преди години бях ограбил съвсем неволно. Но какво пък, трябваше да бъде по-внимателна кого кани на изисканото си парти и да наблюдава повече ценната си картина, която съвсем случайно бе заменена с фалшиво копие, изработено до съвършенство. Надявах се да не ми е сърдита все още. Подсмихнах се иронично на себе си и приближих към нея. Бе с гръб към мен, затова се възползвах и нахално допрях ръката си в гърба й, а щом застанах лице в лице с нея веднага я пуснах. Дарих я с една от онези очарователни усмивки, които успяха да я омаят онази вечер и впих големите си сини очи в нейните.
- Интересно местенце за среща. Не ми допада особено, но ще го преглътна.
Отметнах иронично, повдигайки нехайно вежди и продължавайки да се усмихвам.

Цялото й тяло изтръпна от това непредвидено докосване. Кой нормален непознат проявяваше такава близост с непозната? Всъщност, Ермитаж не смяташе никой от онези хора за нормален. Трябваше да бъдеш силно извратен, за да бъдеш един от тях, поне според нея. Наистина ненормален и жаден за индивидуалното нещастие на останалите и всеобщото обществено щастие, а това за тях очевидно не беше трудно постижимо. ТЕ СА ХОРА! Поне повечето от тях... примитивни, човешки същества с още по- примитивните си нужди и разбирания за живота. Е, може би не всички... може би Даниел беше повече от това, което бе видяла онази нощ. А той едва ли знаеше колко скърби прекрасната Блу по своята картина заради нейната сантиментална стойност, а не заради паричната.
Бузите й почервеняха от яд, когато го видя. Прииска й се да го удари и нищо не я спираше да го направи. Папките, които носеше, подвързани с тъмна кожа, се забиха в главата му, а крака й се срещна с торса на крадеца и го избута назад настоятелно, поемайки контрол над нещата. Крачето й, обуто в прекрасни ботуши с равни подметки се опря в слабините му първоначално леко, но нямаше гаранция, че Ермитаж няма да прибегне към по- дръзки действия.
-ВЪРНИ МИ Я!- гласът й се извиси до яден крясък, но звукоизолираното помещение не предлагаше опцията някой да я чуе.-Крадец такъв!