Хотел "Ред"

First topic message reminder :


Идеално и безопасно място за самотните души, минаващи на бързо през града или оставащи за по- дълго време в него.

Приведе лице към ушите му, и тихо, едва доловимо, сякаш някой можеше да чуе думите й, изрече:
- Улица,, Антоан дьо Сент-Екзюпери", №7. - тя нямаше да пита къде може да го намери, още щом прочете обявата за издирването му, от части мистерията около личността му започна да се изяснява. В главата й изплуваха различни моменти от началото на срещата им до сега и сякаш сглобяваше някакъв несъществуващ пъзел - "професионално" изкривяване.
Трябваше да тръгне? Сега? Главата й се залепи отново за дървената врата, а очите й го гледаха някак любопитно и пропити с интерес. В същото време вътрешно се съпротивляваше с всичко онова, което Тимира говори. Не беше сигурна дали само след миг, когато ходилата й докоснат отново хладния под, Пиер ще си тръгне, но предпочете да разбере след секунди, при което захвата на бедрата й около кръста му се пристегна, също както ръцете й около гърба му - прегръдка, мека и топла, оставяща чувство за подарък от приятел и любовник едновременно.
Ясно разбираше думите му, че "съдбата" бяха те, но и в същото време за нея съществуваше още някаква сила, движеща всичко случващо се. Беше грешка да се смята, че хората движеха и управляваха всичко, дори живота си! Нищо не им принадлежеше... но пък емоциите, които можеха да контролират, вплитането на плът с плътта, когато душите бяха заедно, все неща, решени от тях. Срещата им обаче бе продиктувана не от неизбежността, или случайността, а съдбата. Развитието й зависеше от хората.
- Кога трябва да се върнеш там? - говореше за мястото, нямаше значение кога, със сигурност трябваше да бъде по-скоро, защото това с издирването й се струваше доста по-опасно от нормалното.

" Ако това бе любов, значи тя бе нещо, съвършено непознато за мен. "Проклета да е тази дума - ми каза веднъж Жанет.- Никога не я използвай по отношение на мен.""

Брадичката й се облегна на рамото му, а по лицето й бе започнала да се чете умора, ала в същото време нежелание да остане сам сама в стая като тази, в хотел като този. В главата й започнаха да се въртят различни идеи, чудеше се какво е влюбването, ала веднага се появяваше отговорът, че за разлика от всички хора, лекомислено вярващи, че влюбването е сходство на умовете и мислите,че бе едно усещане на безшумна експлозия у двамата, които изследват собствените си преживявания, а благодарността един към друг, внушава впечатлението за комуникация с обекта на своето желание, знаеше, че това е грешно. Просто любещия обект бе другия човек, участвал нарцистично в същото изживяване, съвпадение (?!) на мига. Любопитство и желание за притежание на обекта на привличане вплитат нишките си в една и ето на! Появява се първия допир, първата целува, а след това се получават много по-страшни неща. Започваше да й звучи така мрачно и тъжно, че да бъде влюбена й се струваше по-неприятно, отколкото безчувствена. Тогава обаче се вкопчи като пиявица в обекта, който бе сграбчила и ясно му показа, че предпочита да не тръгва сега, или в краен случай да тръгнат заедно. Всеки по своя път, разбира се~

Вратите.
Бяха заключени.
Вече не.
Защо?
Защо ги отвори?
Бяха залостени.
Запечатани.
Безбройни гробници.
И костници...
На болките.
Недоизчакали
Зарастване във белези.
Отвори ги.
Вратите. Влезе ли?
Зад тях...
Безбройни шкафове.
И лавици.
На тях.
Амурени ковчези.
Сърца. Във епруветки.
С етикети.
И със надписи.
Прочете ли ги?
По-добре, ако не си.
Не са приветливи.
Не си добре дошла.
Не си...
Но ги видя, нали?
Сърца. Във епруветки.
С надписи.
По етикетите.
Не само имена.
А също болка.
Толкова отчетлива.
На мъртви
обезритмени сърца.


Врати. Залостени.
Нарочно.
Вече не.
Отключи ги.
Защо?
Какво откри?
Изкормени мечти.
Прибрани.
И зарязани.
Без злоба.
Видя ли я?
Онази празна колба?
За тебе е.
За твоето сърце.
Прободено.
Когато...
...ако вече и не е.
Питам те?
Защо вратите?
Нали видя,
че те са запечатани?
Видя ли как туптят?
От смърт
мечтите?
Макар и живи...
С тез модерни препарати.
Унизително.
Да видиш толкоз болка.
Грижливо подредена.
Култивирана.
Отчетливо запаметена.
Привидно непредвидена.
Болка.
Очевидна. Скрита.
Зад врати... отворени.
Сърцата обезритмени.
И толкова.
А бях заложил
на забвение...
всичкото...
което съм обичал.
Така съм се научил.
Да убивам.
Следите да прикривам.
И... заключено.

В рамките на няколко секунди стоя и наблюдава как вратата се отваря, а след това затваря. Тихото потропване я принуди да изтича към банята и подобно състезание за най-бързо преобличане, премахна кърпата и облече танцьорските одежди. Точно преди да хукне към изхода, тялото й сякаш инстинктивно, без дори да я попита, спря пред огледалото и тя бе принудена да се вгледа в лицето си. Така измамно красиви черти. Прокара длан по гладката кожа, а след това и по косите си, ала не промени нито един кичур, нищичко.
- Сахара. - иронично изрече и излезе. Излезе както от стаята, така и от хотела, по стълбите имаше леки произшестивя, защото от бързане се препъна не веднъж (дори забрави за асансьора), а в главата й танцуваха трагично мислите, че всичко е неописуемо безсмислено. Беше убедена, че нито щеше да срещне някога отново непознатия познат Марк, нито да има проблеми с прибирането у дома. Обаче вечната илюзия, така обичана от хората, и стаената надежда, вероятно подсъзнателно у нея, грееше с ярко пламъче и я тласкаше с пълна сила към вратите.
Очите й проследиха минаващите коли, ала там не забелязваше нито него, нито самата запалена кола. Вътрешно, подобно пърхащи дразнещо пеперуди, стомахът й се сви, предизвиквайки множество предположения за евентуално трагични събития, като едновременно с това се опитваше да се успокои. Седна бавно на бордюра и усети как по тялото й пропълзяват ледени тръпки. И не защото й беше студено.

Рязко повдигна глава и с така свободна и някак щастлива усмивка се понесе към колата, че вероятно дори бе забравила, че ще пътуват с крадена кола. Ооо, да. Беше колкото рисковано, толкова и ...забавно. Покатери се по стълбичките с пъргавина, неизвестна й до този миг и затвори вратата след себе си. Очите й се спряха върху неговите, изгарящи от непресторено нетърпение и сякаш го подканваха да тръгва вече. Освен, че се вълнуваше, в някои кратки мигове, едва забележими капки на страха се впиваха в кожата й, напомняйки й за така песимистично-реалистичните й мисли.
Щом потеглиха, тя му обясни къде може да открие улицата, на която живее и стисна леко седалката си.
- Със сигурност не го правиш за пръв път, хм? - опита се да не придава толкова мекота на гласа си,но си личеше, че сякаш не питаше ,за да го обвини, а за да се увери, че ще се справи и днес с изчезването от града. В противен случай едва ли късмета щеше да е на негова страна отново, поне в ситуацията, можеща да последва.
С кола, вероятно щяха да стигнат за около 15-20 минути до дома й, ако не й по-малко. Тялото й бе заело предпазлива позиция, сякаш с цел да не нарушават едва настъпилия душевен мир у нея. Тъкмо се бе примирила с мисълта, че ще изтрива с гума случилото се тази нощ, и нова порция от нишки с цветовете на дъгата, попадаха точно в най-неправилното място. Мълчеше. И не защото нямаше какво да каже, а защото предпочиташе да слуша двигателя, отколкото да гласа му.
....
....

...Отекват стъпките ми
в обичайната самотност.,
но нещо някъде убийствено боли.
Гора! И между клоните й слънцето
плете наивни паяжини от лъчи
и лятото си тръгва с тебе,
ограбено, и тъжно, и добро.
Все още нещо не достигаше, нали?
Все нещо натежаваше във въздуха.
Ръката ми в твоите коси приличаше на одеяло верху
слънцето, очите ми във твоите очи
приличаха на нощ
замахваш в бездна.
И нещо тайнствено, неуловимо,
зло, ни пречеше с жестока упоритост.
Нелогично и тежко е да те повикам,
когато си вече до мен.
А трябва след дълги омрази и скитане
да се раждаме пак от любов
или даже от ласка, или даже от
несамота ...!

/ако искаш може направо в темата дома да се пренесем/