Роуд&Мадлен

Име: Питър Девиант
Кратка биография: Господин Девиант е наистина известен в нелегалните среди, макар да не се занимава с конкретна дейност от въпросните в този бизнес. Не семеен е. Сегашното му местоположение е Обединени Арабски Емирства, отседнал в една затънтена къща сред харема на свой приятел. Питър е леко избухлив, но въпреки това знае мярката си и кога какво да каже.

Име: Александра Удинов
Кратка биография: Не познава семейството си. Отрасва в приемно, заобиколена от жестокостта на света и съдбата. Заради миналото й, корените й и някогашните дела на мъртвият й баща, я преследват мафиоти. Разчистваме сметки-казаха те, а Алекс няма право на избор. Бяга в друг град, друга държава, друго име и самоличност, търсейки повече за миналото си и причината да е целта на тези бекрупулни мъже.

-Ами може и да я познавам, може и да не я познавам.- отговори повече от наперено Питър преди да стане от и без това разнебитения стол, който му обещаваше да се строполи съвсем скоро, ако постои още мъничко върху него.
Затова беше решил да не си играе на тото пък и нямаше какво повече да прави на тази сбирщина от нелегално движещи се мъже и жени, предимно чичковци над петдесетте, търсещи силни усещания и повече пари, с които да угодят на някоя от любовниците си. Е, не можеше да ги вини, когато не можеха да им дадат друго освен морална и парична любов, щяха да си плащат в огромни суми, докато той нахално развратничеше доста честичко с някоя от тези не толкова високо поставени дами. Преди окончателно да се омете от сбирката на Анонимните престъпници, намигна прекалено игриво на една от русите дами, прибирайки снимката на момичето, за което стана въпрос.
Реши да я запази в джоба си, за да изглежда доста по- достоверно, че няма почти нищо общо. Сгъна я прилежно на две и я прибра във вътрешния джоб на коженото си яке. Напускането на Обединените Емирства не му се отразяваше добре поради напълно различния климат, който направо го смазваше с ниските си температури.
-Ако разбера нещо, господа, непременно ще ви уведомя. Но не очаквайте непременно безвъзмездно да заменям информация.- вдигна предупредително пръста си срещу господа Престъпниците и напусна влажното помещение, което обитаваха за момента.
Въздухът навън му се струваше много по- приятен и топъл. Извади табакерата от якето си, заедно със запалка, карайки единия край на скъпата цигара да пламне в лек червеникав цвят.

-Да.
-Не.
-В друг град. Добре.
Алекс въздъхна уморено и постави слушалката на мястото й. Извади картата за безплатни разговори и се отдалечи от кабинката. Не можеше да рискува да има свой собствен телефон, камо ли да говори по него. Разговорите й винаги се подслушваха. Продължи да върви, като уморено влачеше крака и се опитваше, доколкото е възможно, да се слее с пъстрата тълпа в центъра на Рио де Жанейро. Защо избра Рио? Просто трябваше да е незабележима, да не се откроява, да не изпъква, да не прави впечатление, да бъде просто един човек, насред още милиони.
Рио бе пъстър град. Имаше от всичко по-малко, а Александра харесваше разнообразието. Разходи се, опозна културата, дори почувства града като свой роден и ето, че сега и сервираха, че трябва да се премести. Би трябвало да е свикнала. От четиринайсетгодишна обикаляше света и се бе научила да не се привързва. Към нищо и към никого.
Захлупи червената шапка, прикривайки част от лицето си. Облеклото й бе пъстро, носеше равни чехли с множество каиши и успяваше да се придържа към "незабележимостта" в този град. Извади от чантата си карта и я разпростя на краката си. Огледа се. Никой не я зяпаше.
Започна да изучава околностите, после загледа по-мащабно и проследи с пръста си, на който блестеше евтин, натруфен пръстен, местност в Турция. Беше далеч. Сметна набързо разстоянието, пътя, разходите. "Чарлз ще ми прати"-помисли си и отново прибра картата, като се оглеждаше.
Стана. Отново се огледа. Имаше лошото усещане, че опасността я дебне, както хищник дебне плячката си.

Инхалира дробовете си с вредния дим отново и отново, докато вървеше по оживената пазарна улица. Струваше му се достатъчно интересна, за да заслужава внимание. Всичките цветове, хорската глъч и различните стоки му бяха толкова любими, интересни и му напомняха по някакъв наистина странен начин за ОАЕ. За празничните роби на жените, които ги покриваха от глава до пети и понякога бяха толкова цветни, че беше трудно да се съсредоточиш върху очите им, единственото, което разкриваха платовете от тях. Друг път бяха толкова едноцветни, толкова черни и сякаш траурни, но все пак запазваха своята красота в тайнство. Пазеха косите си само за един и не си позволяваха да изваждат на показ и една част от нежните си тела.
Но тук жените бяха други. Показваха пищните си тела и някак си това го дразнеше по един особен начин, макар да не можеше да отрече, че често се заглеждаше по определени нежни женски форми.
Разсеяно издиша дима от цигарата, докато тялото му се движеше сякаш по навик напред, докато не я забеляза. Намираше се на може би три- четири метра пред него и се оглеждаше. Питър забави крачка, за да не я изпреварва. Беше му нужно да бъде зад нея и да има прекрасна видимост към действията й. Стоеше почти като препариран, тялото му беше напрегнато, демонстриращо почти всеки един мускул от себе си и стройността, която притежаваше.

Огледах се. Отново. Проследих с очи всички наоколо, само с поглед ги събличах, разчитах емоциите в очите им и когато установих, че не ме дебне някаква потенциална заплаха, продължих пътя се. Запровирах се през тълпата, която постепенно оредяваше ми ставаше все по-трудно да остана незабележима. Залелих маската на безгрижие на лицето си, не задържах погледи върху някой по-дълго от нормалното, с две думи-стараех се да не привличам внимание. Иначе...иначе щеше да ми коства живота.
Обърнах се и с периферното си зрение забелязах силует. Тъмен, открояващ се, близък силует. Вървеше след мен, но ако не бях параноичка на тема преследване, нямаше да забележа. Нямаше да забележа, че вече бе късно да се местя. Той е тук. Моята смърт, или по-скоро моето мъчение, пратеникът, насилникът или както искате го наричайте. Не бях убедена в теорията си, но я доказах. Завих рязко по една уличка, но не се обърнах. Завих по друга и вече чувах стъпките му по паветата. Знаех, че е той. Малката ни игра продължи още малко. Студена пот бе избила по челото и страните ми, топли вълни обливаха тялото ми, причерня ми, а паниката взимаше връх над здравия разум. Никога не съм била по-близо до врага. "И твоят край дойде, Алекс".
Зави ми се свят. Причерня ми и не усетих кога тялото ми бавно се свлече на земята.
"По, дяволите"

Следваше я буквално по петите, не й оставяше дори секунда да диша, а когато забързваше крачка, Питър също го правеше, не изоставаше с темпото, но все пак пазеше дистанцията им от няколко метра, която си беше и преди такава. Не подтичваше, крачката му беше уверена, а стъпките му сякаш оглушаваха тихите улици, както и вдишванията му на дим. Издиша и последната дръпка преди да хвърли цигарата на земята. Не посмя да отдели погледа си от бързо движещата се женска фигура. Струваше му се повече от позната и можеше да се закълне, че това е Тя! Неговата част от сделката, която щеше да му осигури известна свобода и щеше да му върне нещо наистина скъпо. Е, не достатъчно, за да е напълно съсредоточен в това, което вършеше, но нямаше да откаже да му бъде върнато. Каквото и да беше то, нашият герой го криеше в тайна дори от мен.
Зави в поредната улица, когато видя как тялото й се свлича прекалено безпомощно на земята, за да се преструва.
-Не, не, не припадай.- простена недоволно Питър, спускайки се към крехкото женско тяло.
Не успя да я спаси от падането, но я повдигна моментално, карайки главата й да се облегна на рамото му. Съвсем лекичко докосваше бузата й, сякаш се опитваше да й удари шамар, но в същото време възпитанието му не позволяваше да удари жена. Вдигна я на ръце и я понесе на някъде. Едва ли можеше да се разбере на къде, но определено беше едно малко по- хубаво място.

Чух стъпки. После глас. А накрая нечии студени ръце ме обгърнаха. Не помнех нищо. Очите ми отказваха да послушат командата ми, а настойчиво се притискаха, мислите ми бяха забавили своя непрестанен танц, който ми докарваше главоболие, и усетих блажена промяна. Не знаех, че смъртта е толкова приятна. О да, бях убедена, че съм мъртва. Нима той не дойде за това? Пратеник или не, те щяха да ме убият. Поне не беше болезнено. а не трябваше ли животът ми да мине като филмова лента? Бавно, драматично, а аз да трябва да съжалявам за грешки, пропуснати моменти или хора? Не трябваше ли театрално да кажа "Не, не ме убивай", а после изстрелът или пробождане с нож да сложат край на агонията ми? Нищо от това не се случи.
Когато отворих очи, силна светлина ме заслепи и ми трябваха някакло секунди сетивата ми да възприемат новата, светла обстановка. Бях легнала, установих по това, че краката не ме боляха, не ми се въртеше свят. Огледах се, но не успявах да осмисля заобикалящото ме. Гласът ми, противно на обзелите ме безпокойства, прозвуча гладко и силно:
-Къде съм? Някой, по дяволите, ще ми каже ли къде съм?-извиках по-силно, след като не получих отговор. Опитах се да стана бавно, но бях наказана със силно главоболие.

-Успокой се, маце, преди да те гръмна от добри чувства.- чу се гласът на Питър някъде от съседната стая.
Между нея и помещението, в което се намираше Александра бе разположен голям портал, който ги свързваше, макар двата стила на обзавеждане да нямаха нищо общо... от късно ренесансов стил до изчистен съвременен в еднотипни цветове от светла и тъмна гама. Двете противоположности караха човешкото око да премигва доста пъти, докато свикне с липсата на хармония между различията, но нима някой можеше да вини дамата, която отговаряше за дома на Питър? Вярно, че я пишеха професионалистка по интериор и екстериор, но май възрастта вече си казваше тотално думата при нея.
Облиза долната си устна, докато изваждаше пистолета от кобура му, отстрани на хълбока. Завъртя го между пръстите си и го насочи право към главата на Александра. За малкото време, през което тя не бе в съзнание беше успял да се сдобие поне с името й, ако не с друго, както и с две огромни порции домашно приготвени омлети. Приближи се с бавна крачка към нея, а ръката му нахално се настани на рамото й, бутайки я обратно на леглото.
-Сигурно си си ударила малко главата, не е зле да си полежиш.

Хах, малко ли?
Възкликнах наум и поставих глава отново на леглото, въпреки че с големи съмнения го наричах така. Повърхността бе гладка, твърда и като повечето мебели в стаята-бяла. За кратките секунди успях да се огледам и да различа предметите, видях и силуетът, който ме впримчи в капана си. Беше млад, но това съвсем не значеше, че ще ме пощади от добра воля или ще успея някак си да се измъкна. Беше хитър. Надушвах го и този път бих поздравила човека, който го е наел.
Хладното му оръжие едва се допираше до главата ми, но студенината, която лъхаше, както и близката, почти неотменима, опастност, ме караха да изтръпвам до мозъка на костите си. Сдържах емоциите си и лицето ми неразгадаемо, застинало в предсмъртен ужас, но и хладно безразличие, все едно това, което се случва е на някой, много много далечен човек.
-Хайде убий ме. Не ми е до игричките ти.
Знаех, че го предизвиквам, че предизвиквам търпението му и късмета си, но не можех да се спра, а знаех, че се дразни, тъй като нямаше разрешение да ме убие...или поне, докато не се опитам да избягам. А това трудно щеше да се случи с пистолет опрян в главата ми.

Недвусмислено, Питър натисна спусъка, който изщрака по онзи убийствен начин, способен да докара инфаркт на жертвата още преди куршума да се е забил в плътта. Беше му пределно ясно, че беше накарал сърцето й поне за миг да изскочи, но мига на забиване на метала в черепа й не дойде. Сякаш нарочно закъсняваше... или пък може би нямаше какво да се забие в нея.
На лицето му се появи прекалено невинна усмивка, за да можете да предположите, че не е било замислено, което си беше вярно. Пълнителя стоеше в другата му ръка, показвайки пълния набор от патрони, един от които сигурно трябваше да замине в главата й, но не го бе сторил. Девиант прекрасно осъзнаваше колко изгодно положение имаше. Можеше да я задържи под някакъв пред текст, който дори не му беше нужен, за да го направи, а в същото време да баламосва работодателите си за още и още средства, можещи да осигурят живота му за дълго време на пред и в същото време да не я предава в ръцете им.
- Не съм глупав. Няма да те убия, сладурче.- засмя се Питър.
Улови брадичката й и я извърна към себе си, доближавайки лице до нейното. Устните му почти се допираха в нейните, но не съвсем. Можеше да усети как дъха й облива лицето му, приятен женски дъх.
-Между временно, може толкова много да се забавляваме!

-Свиня.
Почти моментало извиках. Беше ми останало нещо като рефлекс, бързо отдръпнах лицето си от неговото и го изблъсках с ръка. Когато получих първата доза въздух бързо осмислих малката случка. Ароматът на мъжки одеколон, примесен с някакъв друг, висеше над мен като буреносен облак. Устните ми бяха изтръпнали, лицето пребледняло и леко стисках кокалчетата на ръцете си. Мразех да ме доближават. Мъже. Лошите спомени нахлуха неканени в глвата ми и превзеха съзнанието ми. Да, изнасилиха ме, подиграха се с честта и достойнството ми, подиграха се с мен и постъпиха по-долно отколкото може някой да си представи. Съвзех се благодарение на желязната воля, с чиято помощ още бях жива. Съвзех се, но внезапният мъжки допир отключи една част от спомените ми, които си мислех отдавна за погребани.
Чувството от лекия допир, примесен с адреналин, разпали кръвта ми и немощно се опитах да стана, но тялото ми бе сякаш направено от гума, еластично, неконтролируемо и отново се стоварих на леглото с ужасно главоболие и немощност.
Забелязах силуетът му на две крачки от мен. Висок. Неподвижен. Плашещ.
Изпитвах острата нужда да направя, да кажа нещо, да извикам или да плача скрита някъде. Първо правило: не показвай слабост пред врага. С големи усилия успях да изкривя устните си в цинична усмивка, насочена като бръснач към похитителя.
-Не мисля, че с теб ще ми е забавно.

-Ти изобщо не ми даде шанс.- констатира Питър спокойно, макар в гласа му да прозираше досада.
Понякога искрено и лично се питаше какви поръчки приема. Дори не беше сигурен, за какво би могла да им бъде тази дама. За компаньонка му се струваше прекалено невъзпитана, а да не говорим, че нямаше вид на момиче, които би могло да превъзпиташ за по- малко от година- две, през които да си навлечеш достатъчно проблеми на главата заради непристойното й държание. Имаше и вариант да изкормят хубаво половината й органи и да ги продадат на черния пазар... или пък може би просто ставаше въпрос за отмъщение. Кой можеше да знае? Питър беше от тази част на определена поръчка, която нямаше никаква представа защо отвлича... убива, осакатява и т.н.
Седна на ръба на леглото и скръсти ръце пред гърдите си, демонстрирайки силните си ръце. Мускулите му изпъкваха леко, достатъчно, че да изглежда силен и някак заплашителен, но изражението му изказваше по- скоро преднамерено спокойствие.
Все още държеше пистолета, но по начин, който издаваше, че няма намерение да го използва, а просто по навик се намираше в дясната му ръка, ей така... за спорта.
-Да не се уплаши, че ще те застрелям? Успокой се. Няма да го направя, докато не стъпиш на криво.- обясни условията си Роуд.- Хубаво е да по промениш държанието си, защото ще прекараме дълго време заедно, скъпа-

-Хах-изсмях се в лицето му звучно и продължих, като не си давах сметка, че в момента правех точно това, което най-много го забавляваше и аз бях неговата играчка, която го разсейва от скучното ежедневие-да не си мислиш, че ще стоя и ще ти гледам тъпата физиономия?
"Александра, стегни се. Не му позволявай да...". Жалко, тези мисли отдавна бяха станали непотребни и вече бе късно да върна думите си назад. Виждах го в лицето му, стойката, начинът, по който небрежно въртеше пистолета между пръстите си, бързите погледи, които ми хвърляше, сякаш се уверяваше, че още съм там. Да не би да изглеждах толкова глупава, че да посмея да избягам пред погледа му.
Опитах се да игнорирам хладното оръжие, което винаги се изпречваше пред очите ми. Не бях страхливка и обикновено не се впечатлявах от оръжията, които междувременно и аз доста често използвах, но мисълта, че съм в стая с човек, който иска да ме убие, и единственото ми спасение бе това оръжие, скова цялото ми тяло. Ледени тръпки бе побиха, пролазиха по гърба ми като змия, после сковаха и гърлото ми.
Трябваха ми няколко секунди, за да се уверя, че след като заговоря отново, гласът ми няма да трепери.
-Първо не ме наричай скъпа. Второ...къде се намираме?
Не знаех има ли смисъл да го питам, но по скорошната си и бърза преценка, бе доста самоуверен и се надявах тази самоувереност и самочувствие да му изиграят лоша шега.

-Достатъчно далеч от мястото, на което припадна в ръцете ми.- осведоми я господин Девиант спокойно. Самоувереността му сякаш беше в повече, но нима някой можеше да го съди за това? Дългите години на изпълняване на поръчки го бяха калили така и в момента представляваше кълбо от самохвалство, почти напълно оправдано, разбира се, с някои пропуски, но сякаш не им беше обръщано достатъчно внимание, за да си вземе Питър бележка от тях. Обикновено не го питаха как и кога, а защо. Той от своя страна беше достатъчно изобретателен, за да измисли бързо правдоподобно звучаща причина за действията си. Справяше се почти идеално с оправданията, както щеше да направи и този път.
-Ако държиш, мога да ти дам координатите по меридиани и паралели, но едва ли ще ти свършат работа с тази сегашна неточност от градуси и минути.- почти се подигра Питър, прокарвайки пръсти през косата си, така успя да я разроши подобаващо и да си придаде някак детски вид.
Изостави огнестрелното оръжие на нощното шкафче съвсем умишлено, заедно с пълнителя и всички патрони. Пресметливо бе изчислил положението, в което се намираше със скъпата Александра и не беше толкова лошо, колкото тя го представяше.
-Няма смисъл да се опитваш да излезеш извън пределите на имота. Уверявам те, че от всеки ъгъл дебнат снайперисти. Излизаш и "бам".- той я застреля с пръстите си право в главата, за да демонстрира бъдещите й премеждия, ако не изиграе добре картите си.
Изправи се и отново изчезна в съседната стая, от където се разнасяше приятния мирис на добре сготвена италианска храна.

Настръхнах. Буквално. И преносно. Най-големият ми кошмар се бе осъществил, това, от което бягах ме бе заловило и впримчило в капана си, на практика животът ми свършваше дотук и нямах възможност да променя това. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, но не от страх. Нито от тревога, паника и всичко, което е синоним на тези чувства. Настръхнах, или по-скоро да кажа-наежих се, срещу арогантността на този тип. Не че аз не бях такава, впрочем даже си мисля,че в някои категории го бия, но фактът, че ме държи в ръчичките си и може да прави, каквото си поиска, ме караше да го намразвам с всяка изминала секунда. Подсмихнах се вяло на изречените думи, но усмивката излъчваше само презрителност и такава наглост, че се учудих, че не ме уби още тогава, на място.
Стройната му фигура се разхождаше из стаята, а след това излезе през една странична врата, която не бях забелязала. Тишината ме заля, а отнякъде се долавашя аромата на пикантна храна. Дланите ме засърбяха, краката също. Умирах от глад и корема ми къркореше-ясен знак, че от два дена не бях слага нищо в устата си. Станах бавно, при което леглото изкърца. Спрях и стоях неподвижно, но той не се върна и излязох през същата врата. Озовах се в друго, по-голямо помещение, а кръглата маса привлече погледа ми. Питър бе с гръб, затова само го заобиколих и седнах срещу него.
-Хъмм..италианско-измърморих-вече се убеждавам, че наистина нямаш вкус.
Въпреки думите ми се нахвърлих върху порцията пред мен. Нахвърлих се, но не чак толкова, че да предизвиквам унизителното съжаление.

-Аз бих казал, че дори на теб ти харесва.- Питър се изплези срещу нея и се усмихна самодоволно, докато се настаняваше срещу нея бавно и никак елегантно; лактите на масата и онази опасна поза, която заемаше всеки път, люлеейки се на задните крака на паянтовия стол, а това му гарантираше почти сигурно падане, но все пак беше прекалено самоуверен, за да се остави на някакъв си стол, който се опитваше да го из пързаля.
Зае се с порцията в своята чиния, която не беше много по- различна, но беше аранжирана по доста по- различен начин и определено наблъскана с повече зеленчуци, от което остана доста учуден по най- неприятния начин. Смръщи вежди и се нацупи на храната в чинията си, но след това по възможно най- непозволения начин, вилицата му си бодна хапка пилешко от чинията на Александра и тя скоро се озова в устата му, а след подробно разравяне на собствената му храна установи, че няма и трошичка месо.
-Свиквай, скъпа. Дългичко ще си прекараме двамата с много и доста разнообразна храна.- засмя се Питър, докато обмисляше варианта да извика дългокраката си какичка, която отговаряше за готвенето в дома му, но определено нямаше да завърши прилично разговора, който щеше да проведе с нея, затова го остави за доста по- късно и се зае с вегетарианската си храна, бодвайки бе всякакво желание по някой морков.
-Така и не ми каза как се озова в тия неприлични среди... пък не изглеждаш достатъчно нелегална..

-Това е целта.
Идиот, добави наум, но реши, че е по-безопасно за нея да не го изрича. Понякога дори тя трябваше да укроти голямата си уста, за да си спаси кожата, а този случай бе особен и заплашваше да не успее да се измъкне от клетката си навреме...или жива. Студени тръпки полазиха по цялото й тяло, но най-лошото, което можеше да направи бе да се паникьоса.

Дишай, Алекс. Стегни се.
Вдиша дълбоко, използвайки лекото разсейване на Питър. Щеше да му покаже с кого си има работа, защото никой...абсолютно никой не е унижавал или залавял Александра Удинов. И така щеше да си остане. Понякога й харесваше да се превръща в добрия герой в приказката, а не второстепенния. Не обичаше да е на заден план. Като хората, които стояха зад нещо голямо, но друг обираше лаврите за успеха им.

Забоде с вилицата яденето и поднесе хапката към устата си. Компанията на този мъж намираше за странна, но интересна. Цял живот бе заобиколена от предсказуеми, прости, еднолични хора и едно подобно внезапно приключение караше сърцето й да забързва ритъма и издайническата наслада от поредната победена и измамена жертва. Макар засега да не проявяваше особена враждебност. Питър беше човечен. Интелигентен, саркастичен, хумор, който започваше да ненавижда, но не я завързва в клетка, оставяйки я гладна, нали?

Каква е целта му, всъщност?
Въпросът кръжеше като нахална муха над главата й. Защо?Защо?Защо?Работеше за някого, но за кого?Преследвачите й отдавна се бяха отказали и хоп, изведнъж цъфва на съвсем непознато място.
Остави вилицата на масата и постави ръце в скута си. Гледаше напрегнато, докато той видимо се забавляваше.
-Не виждам какво е толкова забавно.
Сряза го набързо.